Проф. Искра Баева е един от най-видните български историци, изследователи

Проф. Искра Баева е един от най-видните български историци, откриватели на ХХ век. Преподавател е по модерна история в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Завършва история в СУ през 1974 година с дипломна работа на тематика „ Николо Макиавели като историк “. Стипендиантка на ЮНЕСКО в Историческия институт на Варшавския университет в Полша, както и в Департамента по политически науки. Участва и в програмата за проучване на Студената война в Центъра „ Удроу Уилсън “ във Вашингтон.

Научните ползи и работата на проф. Баева са съсредоточени в региона на актуалната международна история, историята на Източна Европа, история на България през ХХ в., история на прехода в Източна Европа в края на ХХ и началото на ХХІ в., етническите малцинства в Централна и Източна Европа, политическата агитация и други

С проф. Искра Баева беседваме за актуалните измерения на Трети март, за това дали точно това би трябвало да бъде датата на нашия Национален празник, за военната интервенция на Русия в Украйна, както и за актуалното положение на интернационалните връзки.

Живеем в нов световен спор за систематизиране на света, като в новия международен ред страните постановат волята си със мощ, проучва историкът. Според нея историята се употребява като бърсалка и като опрощение за политиката през днешния ден. Пропагандната война борави с предишното, с цел да реализира резултат в сегашното, споделя още проф. Баева.

" Несъмнено не сме извоювали свободата си сами, само че че сме съучастници в Освобождението няма никакво подозрение. Шипка е един от знаците на българското присъединяване в Освобождението ", обобщава проф. Баева и прибавя, че построяването на българската страна става с съветска помощ, само че това не трябва да ни комплексира.

- Проф. Баева, смятате ли, че съветската военна намеса в Украйна и крайното изостряне на връзките сред Русия и Запада ще хвърли голяма сянка върху честването на Националния ни празник на Трети март?

- За мен няма никакво подозрение и за огромно страдание това ще се отрази при всички случаи на честването на Националния празник. Това към този момент стана един път – през 2014 година, имаше и други сходни случаи, когато външната политика и спор отвън България се отразяват върху вътрешната политика.

Разбира се, че ще има отражение, най-много заради обстоятелството, че нашето отношение към Русия е амбивалентно.

От една страна, тя е освободителка и ние би трябвало да сме ѝ признателни, само че въпреки това – през последните 30 години направихме изострен завой във външната си политика и с Русия се оказахме в два разнообразни лагера.

Но даже по време на Втората международна война, когато България е в Тристранния пакт, когато сме имали много студенти връзки със Съюз на съветските социалистически републики, това не се е отразявало на отношението към Трети март. Страхувам се, че поради почналата война на Русия с Украйна отбелязването на националния празник ще бъде сложено под въпрос.

Като чувам тезите на някои политици и анализатори, имам възприятието, че въпреки и с противоположен знак, само че те желаят да ни върнат във времето, когато бяхме най-верен спътник на Съюз на съветските социалистически републики. А страдат, че Румъния и балтийските страни ни изпреварват в интензивността против Русия, което за мен е сателитен синдром. Затова ние би трябвало да мислим на първо място за нашите ползи, за нашите връзки, за другата ни историческа традиция с Русия, радикално друга от тези на балтийските страни, Румъния и Полша. Така че нестихващата битка сред русофили и русофоби ще остави своята сянка върху Трети март.

- В тази обстановка обаче, когато формалната българска позиция е, че остро осъждаме „ експанзията на Руската федерация “ по отношение на Украйна, по какъв начин държавниците ще изразят благодарност на Русия за Освобождението на България от турско иго през 1878 година?

- Българските държавници реагират съгласно публичното мнение, което е мощно разграничено. Техните заявления се гледат под лупа, както от публичното мнение в България, по този начин и от другите посолства у нас. Затова споделям, че повтаряме сателитния синдром: оглеждаме се най-много на открито и то посредством фактори, които са в България – посолствата, като гледаме по какъв начин да им се харесаме. Забелязах го у много необятен кръг анализатори, в това число и при упреците, че нашата агитация не е задоволително добра, че сме разрешили хибридна война и така нататък

Но като човек, който се е занимавал с проучване на пропагандата през ХХ век, ще кажа, че пропагандата е мощна, когато борави с истината. Когато си служи с неистини няма по какъв начин да бъде сполучлива.

Като споделям това имам предвид всички: съветската агитация, само че и украинската, българската, американската, пропагандата на Европейския съюз и на НАТО.

- Като историк по какъв начин бихте обяснили обстоятелството, че актуалните връзки сред страните въздействат върху оценката за предишното?

- Стара истина е, че историята постоянно се е употребила от политиците и това продължава в този момент. Затова бих споделила, че безусловно справедлива историческа истина няма. Относително обективно историята се изследва от историците, само че и те стигат до разнообразни заключения, което е обикновено. Политиците обаче употребяват историята в услуга на своите ползи, на конюнктурата, в това число и на интернационалната обстановка, а в този момент и не виждам по какъв начин това би могло да стане по-обективно. Политическата корист с историята продължава с цялостна мощ.

- Какво съгласно вас е най-важното, което през днешния ден би трябвало да знаем за Трети март и за Санстефанския кротичък контракт?

- За мен най-важното е, че се възражда българската държавност – държавност, която българите са не запомнили в дългите епохи в Османската империя и която за тях е ново премеждие: по какъв начин да уредим страната си и каква да бъде тя.

Няма никакво подозрение, че това е резултат от Руско-турската освободитела война, без значение какви са били ползите и задачите на Русия, без значение от битките сред съветския външен министър княз Горчаков и граф Игнатиев. Важен е резултатът, а той е основаването на българската страна.

Вярно е, че този контракт е предварителен, т.е. прелиминарен и че ще бъде преразгледан. Но Санстефанският кротичък контракт показва онази фантазия за българска страна, която включва съвсем всички българи. Вижда ми се надълбоко цинично да се сърдим в този момент на граф Игнатиев, че е предиздвикал Османската империя да се съгласи на този контракт, че ни е основал илюзии и по тази причина е отговорен за нашите несгоди след това. Граф Игнатиев го е направил, знаейки, че това е прелиминарен контракт, само че и със съзнанието, че колкото повече реализира сега, толкоз повече ще се резервира при преразглеждането на контракта.

Станалото на Берлинския конгрес към този момент е въпрос на баланс на силите, на взаимоотношенията сред огромните страни. И ми се коства надълбоко цинично в този момент да мотивираме русофобски настройки, като упрекваме Русия за Берлинския контракт. Русофобските настройки си имат своите учредения. Има моменти от българо-руските връзки, които основателно ги поражда – и преди Освобождението, и след Освобождението, само че да ги търсим в Санстефанския контракт ми се вижда надълбоко неправилно.

- С вас проф. Баева беседваме сред две съдбоносни за България дати – 19 февруари, обесването на Васил Левски и 3 март – подписването на Санстефанския кротичък контракт. Името на посланика на Руската империя в Цариград граф Игнатиев непроменяемо е обвързвано с втората дата, само че през последните години неговото име се замесва и като провинен за осъждането на Апостола на свободата на гибел. Бихте ли споделили – има ли граф Игнатиев виновност за обесването на Васил Левски, воден от съветските имперски ползи?

- Аз не съм специалистка по този интервал от историята на България, по тази причина когато чух тази теза, се обърнах към проф. Пламен Митев, който се занимава с епохата на Възраждането. И той я отхвърли като измислена. Това е следващата политическа имитация за да се промени съзнанието на българина. Защото по-голямата част от българите имат вяра в освободителната задача на Русия. Несъмнено, граф Игнатиев като дипломат на Русия в Османската империя, е провеждал съветска политика. Но да се стигне до такава степен, той да бъде упрекнат за гибелта на Левски е характерен фалшификат с политически цели.

- Имаме ли българите право да се гордеем, че ние също участваме в извоюването на личната си независимост?

- Да, ние безспорно не сме извоювали свободата си сами, само че че сме съучастници в Освобождението няма никакво подозрение.

Защото нямаше да има Освобождение, в случай че нямаше Възраждане, в случай че не беше Паисий, който напомни, че е имало българска страна и че можем отново да си я върнем. Ако не бяха неговите почитатели, в случай че не беше книжовното дело, в случай че не беше битката за независима черква, в случай че не бяха националните революционери, които подвигаха поредност от въстания и най-много Априлското въстание и в случай че то не беше потушено по този метод, че да се трансформира в общоевропейски въпрос, нямаше да я има и Руско-турската освободителна война.

Русия си има своите ползи – тя води поредност войни с Османската империя, само че войната от 1877-1878 година е особена, тъй като е провокирана и от огромното публично отвращение в цяла Европа от жестокостите и зверствата на турците. Тя е израз на волята на руснаците да извоюват освобождението на братята славяни. Това е война, в която вземат участие голям брой доброволци.

Това е война „ за “ нас, само че и „ с” нас. Ние не чакаме, а участваме в нея, както с опълчението, да не забравяме, че то е съветско дело, тъй като е основано в Русия, по този начин и със съучастието на българите тук, които са подпомагали по всякакъв начин съветската войска във всички стадии на тази сложна и кръвопролитна война.

- Следосвобожденският интервал, когато Русия оказва помощ на България да построи своите държавни институции, отново ли подухва комплекса на дребния брат?

- То е и въпрос на народопсихология - по какъв начин оценяваме нашето съучастничество както във войната, по този начин и в построяването на държавността. Няма подозрение, че построяването на страната става с съветска помощ. Новата администрация се основава през цялото време на войната – само че с хора, които са българи, като Марин Дринов. То не би могло да стане без непозната помощ, защото нямаме институции, нямаме държавническо схващане, нямаме задоволително хора, които биха могли да го създадат – да изградят независима администрация, съдилища, институции.

Руската помощ е значим детайл, само че да считаме, че ние не сме в основата и това не е наше дело, е демонстрация на бездънен комплекс за непълноценност. А би трябвало да оценим това, което сме постигнали.

Първото държавно управление на България е съветско, след него също има министри, които са руснаци, има и чех – Константин Иречек е министър на националното просвещение. Но държавните управления са български, занимават се с България и доста скоро руснаците по политически или други аргументи си отиват, а България потегля със своите лични крайници по своя личен път. Не виждам нищо унизително в това, откакто пет века не сме имали страна, някой различен да ни оказва помощ да си стъпим на краката. Оттам нататък вървим сами. И в действителност не разбирам за какво имаме възприятие за непълноценност.

- Как тълкувате пространното послание на съветския президент Владимир Путин, когато разгласи признаването на Донецката и Луганската национални републики и направи дълъг исторически преглед на връзките сред Русия и Украйна, заявявайки, че модерна Украйна е основана от болшевишка Русия и от Ленин?

- Това исторически не е правилно. Украйна съществува доста преди този момент. Украинци са вдигали въстания против Полско-литовската уния, по-късно има дълъг интервал на образуване на национално схващане. Вярно е, че Богдан Хмелницки се причислява към Русия, като избира да се откъсне от Полша. Това е умишлен избор на съзнателни хора, които се считат за украинци.

В думите на Путин виждам дълбокото оскърбление от спора сред руснаци и украинци, а това надълбоко оскърбление поражда подобен ужасяващ отговор. Той значи, че спорът сред Русия и Украйна е придобил крайни форми и че към този момент нито Русия желае да признае Украйна, нито Украйна – Русия. Тези думи демонстрират и метода на Путин към световните връзки.

От 90-те години стартира развой на предефиниране на актуалния международен ред. За страдание, през последните години то става посредством потребление на мощ, а не посредством нови интернационалните договорености. Преразглеждат се договореностите, които подредиха Европа и света след края на Втората международна война и осигуриха дългия интервал на мир в Европа. Точно тези договорености бяха сложени под въпрос още през 90-те години и то не от Русия, която мъчно се справяше с руините на Съветския съюз и можеше единствено да се преценява с волята на спечелилите в Студената война.

Под въпрос беше сложена следвоенната организация на света от Съединените щати, които няколко пъти избраха да подценен Организация на обединените нации и да работят независимо, без да пита, демонстрирайки новия Pax Americana – новият свят, следен от Съединените щати. Проблемът на тази теза беше, че Pax Americana продължи прекомерно малко и че още от началото на ХХI век той стартира да се оспорва от други сили. Именно тогава се появи чувството, че новият редът ще се дефинира от силата, а не от интернационалните организации.

Нещата се развиха все по-нататък и ние се върнахме в европейската ера на баланс на силите – силите би трябвало да се уравновесяват, като по-силният постановат волята се на по-слабите. Това е наклонността, в границите на която Русия заложи на военното си развиване, тъй като на основата на личния си опит разбра, че никой не почита слабия.

Но тази система е рискова за Европейския съюз, към който принадлежим. Европейски Съюз се основава в изискванията на Студена война, когато за отбраната си разчита на американския нуклеарен чадър и във време, когато войната в Европа наподобява невъзможна. И Европейски Съюз се основава като миролюбива организация без мощни свои въоръжени сили, а в този момент страда от това. В момента страните се преценят по тяхната груба, военна мощ, а Европейският съюз е военно слаб и подвластни от НАТО, в което водеща е американската войска.

Много ми е неприятно да го кажа, само че тази еволюция в интернационалните връзки беше осъществена от огромните сили – Съединени американски щати започнаха първи, само че Русия и някои други страни също се възползваха.

Ние живеем в изменящ се свят – свят на преносими връзки и това постоянно покачва риска от спорове, в това число и военни. В момента следим тъкмо това.

Сегашният боен спор стартира с признаването на две псевдодържави в нарушаване на интернационалното право, възприето в света като оповестяване на война, преди Путин в действителност да я стартира. То фрапантно наруши договореностите от Будапеща през 1994 година за териториална целокупност на Украйна.

Но в случай че се върнем още по-назад, ще стигнем до Заключителния акт от Съвещанието за сигурност и съдействие в Европа, подписан на 1 август 1975 година в Хелзинки. С него се подсигурява ненарушимостта на границите в Европа. Само десетилетие и половина по-късно обаче следва разпадането на Югославия, в това число и с военни дейности, основаването на ред страни, посредством отделяне от друга страна, каквото е Косово, разпадането на Чехословакия, разпадането на Съветския съюз.

Да не приказваме, че Съединени американски щати признаха правото първо на Израел върху Голанските възвишения, преместването на столицата в Йерусалим, което също е нарушение на интернационалното право. Признаха правото на Мароко върху Западна Африка, също в нарушаване на интернационалното право. Да не приказваме за Турция, която призна Севернокипърската република в нарушаване на интернационалното право. Но на тези предходни нарушавания на интернационалното право не беше обърнато изключително внимание.

Но е правилно и това, че предходното нарушаването на интернационалното прави по никакъв метод не може да оправдае войната на Русия против Украйна. Тъжният общ извод е, че живеем в разрастващ се спор. Не бих го нарекла нова Студена война, а по-скоро нов световен спор за систематизиране на въздействието на огромните сили в света.

- В подтекста на разширението на НАТО на изток и на ескалацията на връзките на Алианса с Русия, още веднъж на дневен ред излязоха сделките сред последния руски водач Михаил Горбачов с Джордж Буш в Малта и въобще със западните водачи от края на 80-те и началото на 90-те. Смятате ли, че военната намеса на Русия в Украйна е сигнал за проверка на правото на страните от Централна и Източна Европа да бъдат членове на НАТО?

- Руското искане за евакуиране на НАТО до границите си от 1997 година не е нищо друго, с изключение на силова дипломатическа игра на ултиматуми. Не става дума България, балтийските или източноевропейските страни да излизат от НАТО, тъй като това не е допустимо. По-скоро настояването е да не се разполагат нападателни оръжия в новоприетите членки на НАТО. Другото изискване, сложено от Русия, Алиансът да не се уголемява повече, също не е изпълнимо, тъй като НАТО е самоуправляваща се организация.

Всъщност настояването беше НАТО да не се уголемява към съветските граници, само че и то не може да бъде публично признато. На процедура то можеше да се извърши, тъй като, най-малко съгласно до момента настоящите основополагащи документи на НАТО, не могат да се одобряват страни в спор със свои съседи, какъвто е казусът с Украйна. Само че в светлината на почналата война тези документи може и да се трансформират. Това е още едно доказателство за вредата от войните освен от човешка позиция, а и от позиция на интернационалните връзки.

- Настоящата ескалация на напрежението в света най-сериозната ли е след Карибската рецесия от 1962 година, когато светът беше изправен на ръба на нуклеарна война?

- Допреди два дни щях да отговоря, че към момента не сме стигнали до такава степен, тъй като няма опасност с нуклеарно оръжие. Но през днешния ден нещата към този момент не наподобяват толкоз успокоително. Путин подреди нуклеарните оръжия да бъдат сложени в бойна подготвеност, а на Конференцията за сигурност в Мюнхен украинският президент Зеленски допусна, че Украйна може да си върне нуклеарното оръжие. Това са забележими рискове за света.

- Смятате ли, че Русия се стреми към възобновяване на Съюз на съветските социалистически републики под някаква форма?

- Не, не считам по този начин. Знам, че доста хора от Русия го желаят, само че това не е допустимо. Реалистичният взор демонстрира, че такова нещо не може да стане. Няма по какъв начин Русия да си върне балтийските републики, кавказките страни, няма по какъв начин да си върне Украйна. След присъединението на Крим е ясно, че Украйна няма в никакъв случай да се върне, тъй като никоя страна не би дала прошка загубата на такава територия. На масата е подложен Евразийският съюз – само че там няма и детайл за основаване на обща страна. За такава обща страна приказват единствено Русия и Беларус.

- Редица международни водачи съпоставиха нашествието на Путин в Украйна с разпалването на Втората международна война от страна на Хитлер. Самият Путин съобщи, че в Украйна Русия организира интервенция по „ демилитаризация и денацификация “. Защо историческите аналогии през днешния ден са изключително настоящи?

- Това е част от пропагандната война, която сама по себе си е война на думи, само че от време на време думите могат да провокират дейности, тъй че това е рискова пропагандна война.

Това е агитация, която борави с предишното, с цел да реализира резултат в сегашното. Не мисля, че модерна Русия може да се съпостави със Съветския съюз, да не приказваме за Третия райх. Не мисля, че модерна Украйна може да се съпостави с нацистка страна.

Там има крайни националистически придвижвания, търсещи корените си в пронацистки формирования в Украйна от Втората международна война, само че и в Русия, в България, а и на всички места в Европа има такива маргинални организации. Въпросът е каква роля играят те в страната.

Мисля, че за следващ път историята се употребява като бърсалка, като опрощение за политиката през днешния ден. А ние би трябвало с отворени очи да гледаме кой какво прави, за какво го прави и какви са разновидностите да не му позволим да стигне до крайности. А не да си служим с образци от историята, които могат да бъдат доста подвеждащи.

- Как виждате ролята на България във военния спор сред Русия и Украйна?

- На държавно равнище реакцията се видя – президентът, министър-председателят и Народното събрание бяха единни. Но самият факт, че в Народното събрание декларациите на партиите бяха разнообразни, демонстрира, че българското общество е надълбоко разграничено по този въпрос. От една страна ние сме част от Европейския съюз, членове сме на НАТО и не водим независима политика. От друга страна обаче, би трябвало да изхождаме не просто от нашия геополитически интерес, а и от българската традиция.

Защото нашите връзки с Русия не са такива, каквито са връзките на балтийските страни, на Полша или на Румъния. Няма потребност безусловно да следваме техния модел, а да изработим собствен личен, съгласуван с нашия народен интерес.

Европейският съюз не е обща страна, а съюз на страни, всяка от които, без да се опълчва на общата наклонност, може да създаде своята позиция в границите на тази наклонност. Трябва да изработим своя позиция и да действаме съгласно нея. Разбира се, тя никога не може да бъде в поддръжка на войната, а в помощ на потърпевшите от нея. Но не виждам аргументи да дрънкаме с оръжия. Българското публично мнение има своята роля в тази обстановка и не считам, че е симптом на уязвимост, в случай че политиците се преценяват със своите гласоподаватели. Това е симптом на взаимоотношение сред народ и хайлайф.

- През май ще бъде маркирана следващата годишнина от успеха над нацизма. И тази година ли 8 и 9 май още веднъж ще бъдат употребявани за разделяне сред Запада и Русия за това кой какъв принос има за успеха над хитлеристка Германия?

- Няма подозрение, че ще бъде по този начин. Видяхме го и в предходните години и това още един път демонстрира, че честването на историческите дати е обърнато към сегашното, а не към предишното. Не да напомнят предишното, а да го употребяват за сегашното. Но към това ще се прибави и сривът от войната сред в миналото близки нации. Да, на 9 май Русия ще напомни за най-опасното и спешно събитие в съветската история – Втората международна война, само че какво може да каже за актуалната война. Докато на 8 май Западът, в това число и в България, ще напомни за Пакта Рибентроп-Молотов, забравяйки за предхождащите събития, за експанзията на Русия против Украйна, още веднъж забравяйки за предхождащите събития. Всяка от страните, които към този момент са в спор, ще употребяват годишнината от края на Втората международна война за своята лична агитация.

- Да приключим обаче диалога с Трети март. Какъв съгласно вас е заветът на Шипка?

- Неслучайно президентът Радев при започване на своя президентски мандат избра да върви на Шипка вместо да остане в София.

Шипка е един от знаците на българското присъединяване в Освобождението. Защото там са се били опълченците. Това е знак на освободителната роля на съветската войска, само че и на българското присъединяване в Освобождението. За мен Шипка е общият подвиг на българи и руснаци за освобождението на България.

- Има българи, които считат, че Трети март не би трябвало да бъде празнуван като Национален празник, а подобен да бъде или Денят на Съединението - 6 септември, или Денят на Независимостта - 22 септември или Денят на българската просвета и славянската книжовност - 24 май. Какво е вашето мнение, проф. Баева?

- По-голямата част от модерните страни означават своя народен празник тогава, когато са се появили. Много се веселя на 6 септември и на 22 септември, само че те са следващи събития. Без Освобождението нямаше да има Съединение, да не приказваме за Независимост. Що се отнася до 24 май – това е може би по-сериозното предложение. Но по никакъв начин не ми се желае и този прелестен празник на просветата и културата да се политизира. А това неизбежно ще стане, в случай че бъде разгласен за народен празник. Защото националният празник е държавно дело. А 11 май или 24 май – по остарял и по нов жанр, постоянно е бил знак на желанието на българите към познание, книжовност и просвета.

- Но сякаш Македония и Русия ни иззеха този празник на славянската книжовност.

- Нашата реакция на това, че и други го честват и се пробват да го „ изземат” е следващото удостоверение на комплекса ни за непълноценност.

Защо бе нужно да го преименуваме и да се откажем от задачата, че е ден на славянската книжовност, да се откажем от международната задача на тази писменост. Не мисля, че това беше положително решение. (През декември 2020 година Народното събрание преименува празника 24 май от „ Ден на българската култура и просвета и на славянската писменост” на „ Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската писменост, култура и просвета и на славянската словесност – б.а.) Вместо да се радваме, че тази писменост е достигнала и до други, че тя се е трансформирала в международна писменост. Нямаше да се трансформира в международна писменост, в случай че беше останала единствено в България и в българските земи. Нямаше да се трансформира в международна писменост, в случай че не беше пренесена в Русия и Русия да стартира да я популяризира. Мисля, че би трябвало да се радваме, че и други го честват 24 май.