Руският режисьор Олег Степанов пред Lupa.bg: Щастлив съм, че работя в България, тук съм свободен
Режисьорът Олег Степанов, който е роден в Русия, за две години осъществя десетина креативен плана в България - спектакли и четения на пиеси. София се трансформира в негов дом от есента на 2022 година Роден през 1979 година той е от проспериращите театрални режисьори в страната си. Завършва режисьорския факултет на Руската академия за театрално изкуство (ГИТИС). От 2012 до 2018 година е основен режисьор на Сарапулския трагичен спектакъл. След това става шеф и основен режисьор на Камчатския спектакъл за драма и комедия, който се намира в столицата на съветския полуостров Камчатка - Петропавловск-Камчатски.
Поставя пиеси на Гогол, Островски, Бекет, Тенеси Уилямс, Мартин Макдона, Ханох Левин в театри из цяла Русия. Носител е и на доста театрални награди в родината си. След напън от страна на министъра на културата на Камчатка и на губернатора на региона трупата и персонално той обществено да поддържат войната против Украйна, Степанов подава оставка и напуща Русия, като дружно със фамилията си се открива в България.
За половин година научава самичък български и приказва сносно. У нас досега е сложил пиесите „ Внимание, обич! “, " Брачен контракт ", както и спектаклите за деца и младежи " Островът на съкровищата " и " Дивия Запад ".
Най-новата режисура, на която той е режисьор се споделя " Всичко това е тя " по пиесата на беларуския драматург Андрей Иванов. По думите на Олег Степанов това е почтена и трогателна история за това до каква степен можем да стигнем в опита си да разберем най-близките си. Отношенията сред майка и наследник младеж се трансформират в тиха война. Живеят под един покрив, само че приказват на разнообразни езици: тя не схваща неговата необщителност, той — не чува нейните паники. Отчаяна да доближи до сина си, майката подхваща рискована стъпка: основава подправен профил в обществените мрежи и стартира да поддържа връзка с него под непозната идентичност. Премиерата на " Всичко това е тя " беше през септември на Сцена " Дерида " в София. На 18 ноември там е идната среща на спектакъла със феновете, а ден преди този момент представлението ще гостува в Благоевград.
С Олег Степанов беседваме за провокациите един чужденец да се приспособява бързо в креативната среда в България и за тематиките, които го вълнуват като режисьор.
Антон Колев, Диана Спасова, Марфа Степанова и Олег Степанов
- Олег, Вие поставихте социално-психологическата пиеса „ Всичко това е тя ”. Какво Ви притегли най-силно в текста, когато за пръв път прочетохте пиесата на Андрей Иванов?
- Ние всички сме били деца, а в този момент аз съм татко. И тематиката, която той повдига в пиесата за връзките сред родители и деца на мен ми е близка, само че също по този начин тя действително вълнува всеки човек. На мен ми направи усещане, че всеки фен, който беше в залата по време на премиерата, разбираше защо става въпрос. Тази тематика постоянно е настояща. Защото всеки човек в един миг се разделя от фамилията, където е израснал, отделя се от майка си и от татко си. И това поражда голям вътрешен спор в младежа. Как да се отделиш? Защото по принцип ти би трябвало да излезеш от зоната си на комфорт. И по-късно този спор ти го пренасяш и в живота си и това към този момент поражда разнообразни проблеми и надлежно решения.
- Сюжетът на „ Всичко това е тя ” е обвързван с един рисков опит – една майка взема решение да опознае сина си, с който в действителния живот мъчно си комуникира, като си направи профил в обществените мрежи и се показа за различен, с цел да може да влезе в разговор с него. Каква е цената на лъжата съгласно Вас?
- Тя е направила доста ужасно нещо. Тя е влезнала в това пространство, където няма право да влезе. Не желая да споделям дали кой е отговорен – дали тя или той. Трябва да се опитаме да разберем и двамата. Но аз разбирам тази майка. Двамата със сина й живеят със страшна болежка, защото бащата е умрял и те живеят без него. И майката, и синът би трябвало да се научат да живеят с тази голяма загуба. И носейки тази болежка в себе си, човек може да направи някакви страшни нелепости. И с цел да разбере сина си тази майка влиза в това пространство, където има усеща, обич, чувство за съпричастност. И там тя още веднъж става майка, което е изумително за нея и тя не желае да излиза от това виртуално пространство. Историята е доста комплицирана, само че ние сме намерили в нея и някакъв комизъм. Защото когато четеш тази пиеса тя те хваща за гърлото, даже може да ти се стори тегава. И ние трябваше да намерим някакъв различен фокус, в който да има комизъм.
- Има ли решение на конфликта сред близостта във виртуалното пространство и отчуждеността в действителния живот?
- С актьорите доста разсъждавахме на тази тематика по време на подготовките. Получава се по този начин, че човек може да написа доста в обществените мрежи да вземем за пример през телефона си и внезапно, когато се види с други хора онлайн той не може да каже нито една дума.
- Защо се получава по този начин?
- Интернет и обществените мрежи в действителност са едно затворено пространство, което ни прави подвластни. Например ще кажа за себе си, че имаше един миг, когато не можех да включа телефона си и той не работеше, и аз изпаднах в суматоха. Ние в този момент живеем в тази действителност. Не желая да подлагам на критика и да споделям, че това е неприятно. Но да вземем за пример в този момент вкарваме в живота си и изкуствен интелект. Според мен обаче той прави неща, които не са положителни за развиването на човечеството.
- Забраниха на ИИ да дава медицински и правни препоръки.
- Това е едната страна. Но пък ИИ продължава да написа сюжети и пиеси. Аз преподавам в школа и давам задача да се направи очерк на някаква тематика. Те пишат тематиката в гугъл и получават насоки от изкуствения разсъдък и имат макет на очерк. А аз желая те да го измислят.
- Изкуственият разсъдък убива въображението.
- Да, тъкмо по този начин. За мен това е професионална загуба.
- Защо се спряхте на Диана Спасова и на Антон Колев като артисти в основните функции?
- За мен постоянно е значимо да откривам в актьорите човешки качества, които да ми харесват и които да са близки до моите разбирания. С Диана работих за пръв път, когато сложих в Ловешкия спектакъл „ Брачен контракт ”. И я почувствах доста близка. С Антон също доста леко се разбрахме, тъй като с изключение на всичко той приказва доста добре съветски език. Това е значимо за мен, тъй като той дава мост от българския език към съветския и назад. Антон е извънредно виновен към работата. След 5-6 подготовки той знае идеално целия текст. И Диана му споделя: „ Антоне, по какъв начин може да си си научил текста преди мен? ” Защото всички към този момент считат, че младите са малко мързеливи.
В нашия случай не е по този начин. И аз съм доста признателен на Диана и на Антон, тъй като те ми дадоха цялото си доверие и цялата си поддръжка. Защото аз сложих спектакъла и като продуцент, и като режисьор. Благодарен съм за поддръжката и на Полина Георгиева. Тя ми оказа помощ с превода на пиесата. В нея има и лирика и Полина преведе това стихотворение. Продуцентът Траян Велев, с който преди направих детските представления, също доста ми помага морално и финансово. Аз съм благополучен, че направихме тази режисура, въпреки че преминахме през доста компликации.
- Колко плана режисирахте, откогато работите в България?
- Общо десетина – пет спектакъла и няколко четения на пиеси. Надявам се, че това не е лимит. Аз преподавам в украинската школа в София, която се споделя „ Супер школа ”. Много е забавно, тъй като повеждам четири групи. Едната група е с деца от 7 до 9 години. Втората група е с младежи. Имам и две групи за възрастни. И всякога идват нови хора, което за мен е изумително. Основно идват рускоговорящи хора от Украйна и Русия, които в този момент живеят в България. Сега започнахме да приготвяме зрелище за възрастни по Михаил Зощенко. С децата желая да слага някои приказки.
Виждам, че на всички хора, които идват в тази школа, им е доста забавно. Никой от тях не се е занимавал преди този момент с актьорско майсторство, с постановка или с драматургия. Ние вършим тренинги и най-после ще създадем театър. Докато живеех в Русия имах театрална студия за младежи, а в този момент за пръв път работя и с възрастни хора, които не са професионални артисти. За мен това е доста потребно, тъй като уголемява моя кръг на другарство, това е и педагогическо развиване. Аз не съм толкоз възпитател, повече съм режисьор, само че театърът и педагогиката вървят дружно. И това е още една стъпка в моето професионално развиване.
- Каква е ролята на мултимедията, сценографията и музиката във „ Всичко това е тя ”?
- За мен това е също огромен опит, тъй като не разполагам с пари за тези неща и аз всичко върша самичък. Бих желал да кажа, че спектакълът го направихме с интернационален екип. Имаме човек от Финландия – Теодор, който е оператор и който направи фотосите. След това той ми ги прати и аз ги обработих през разнообразни стратегии и всичко се получи доста добре. Мой другар руснак, който живее пък в Сърбия, ми оказа помощ за анимацията и за придвижването на буквите по стената. Аз самият изучих програмата за стриймване на мултимедия. Но всичко измислихме сами. Направих самичък декора като дърводелец. Когато взех решение, че желаеме да рисуваме на стената и да го трием, беше комплицирано да намерим този материал – да държиш маркери и да триеш. Актьорите се тормозят да рисуват, само че се надявам, че лека-полека нещата се получават.
- Каква е ролята на щерка Ви в спектакъла?
- Дъщеря ми играе аватар. Тя другояче е художничка. Много е виновна. Тя е моята опора. Марфа беше с нас по време на фотосите преди спектакъла, които правихме в читалището в Княжево. Тя е идеална за ролята на Тофи (Измисленият облик на момиче, зад който се показва майката, б.ред.).
- Как се разбирате с щерка Ви?
- Имаме доста положителни връзки. Разбира се имаме някои проблеми, тъй като тя е младеж, тя е на 17 години и това е обикновено. Но аз нямам никакво желание да си върша подправен профил във фейсбук, с цел да беседвам с нея. Когато аз бях на 17 години приключих учебно заведение и отидох в Москва, с цел да продължа да изучавам, живеех самичък. Благодарен съм на майка ми и съм признателен на живота, че в този миг нямаше интернет и никакви обществени мрежи и подправени профили.
- Днес Биг Брадър е на всички места. Цъкнеш нещо в обществените мрежи или в интернет и към този момент си влезнал в някаква база данни. И към този момент всичко се знае и отразява.
- Да и това е доста ужасно.
- Трудно ли Ви беше да преведете пиесата?
- Не беше мъчно, тъй като имам другари, които ми оказват помощ и един от тях е Полина Георгиева. Досега с нея съм правил преводи на няколко пиеси. С нея вършим нещо като механически превод, а по-късно нещата ги изглаждаме с актьорите. Пиесата е писана преди 10 години, поставяна е в Русия, само че в този момент там се играе цензурирана версия, тъй като в Русия са неразрешени псувните от екрана и от сцената. Докато в България това не е неразрешено. И за това ние направихме превода по истинския вид на пиесата. Защото в Русия се играе без нито една хула.
- Ако изчистите ругатните от текста, той ще звучи подправено и стерилно в подтекста на сюжета. А и въпреки всичко нецензурните изрази в пиесата не са чак толкоз доста.
- Да, по този начин е.
- Направи ми усещане, че на премиерата на спектакъла на финала Вие излязохте на сцената и помолихте публиката да показа своите усещания и се опитахте да провокирате полемика върху пиесата. Защо държите на този вид противоположна връзка с публиката?
- Има представления, след които няма потребност да приказваш. Всички ръкопляскат, потеглят си и отиват да пият примерно бира или вино. Но след спектакли като „ Всичко това е тя ” си мисля, че някои неща би трябвало да се изговорят и би трябвало да кажеш нещо. Но въпреки всичко и феновете би трябвало да имат подобен табиет и да имат предпочитание за това. За мен това е някаква нужда, тъй като тази пиеса не дава отговори, а задава въпроси. И би ми се желало да поразмишляваме върху тях с публиката, не е казано, че би трябвало да даваме отговори. Дори може да сложим и други въпроси.
- За Вас като режисьор е значим подобен вид разговор сред вас, основателите на постановката, и феновете?
- Да. Това е смисълът, за който вършим всичко. Понякога ние създателите може да усетим някой нов въпрос, върху който не сме мислили, до момента в който сме поставяли пиесата и сме я създали. Има и случаи, когато ти правиш едно нещо, а те виждат напълно друго. И това също е доста забавно. След премиерата обаче аз бях и обезпокоен, и изтощен и внезапно всички думи на български като че ли ми изчезнаха (смее се). Аз обаче имам опит за сходни полемики със феновете в Русия и там от време на време се случваше да повеждам диалог публиката по-дълго в сравнение с е продължителността на самия театър. Според мен това е хубаво и за феновете, тъй като хората са изгубили опцията да приказват.
- Какво от метода на работа в съветския спектакъл Ви липсва в България?
- Не бих желал да върша съпоставяне сред българския и съветския спектакъл. Нещата са доста разнообразни. Това, което ми прави усещане тук е, че актьорите са доста виновни, те желаят да работят и търсят работа. Защото в България има огромна конкуренция измежду актьорите и те би трябвало постоянно да бъдат във форма. Иначе би ми се желало българският език да ми стане като роден, само че не знам какъв брой години ще минат, с цел да го чувствам в действителност като роден.
- Имате ли тогава креативна независимост в България?
- Да. Тук се усещам доста благополучен. Подготвил съм репертоар и имам концепция да слага няколко пиеси в близко бъдеще. Засега избирам камерната форма. Обичам камерните подиуми повече от огромните зали.
- Трудна ли Ви беше акомодацията в България? Свикнахте ли с българския метод на живот и с българския език?
- За мен това беше огромно житейско тестване. Да, ти правиш спектакъл, само че в това време той не ти дава опция да оцелееш. И по тази причина аз работих редом друга работа, до момента в който слагам дадена пиеса. Работих като градинар, след това в един испански цех, където устоях единствено един месец. Това беше страховит стрес за мен, само че аз го устоях. И в този момент работя по 12 часа в една сладкарница и пицария. Но съм доста признателен на притежателя Чавдар, тъй като той е доста търпелив.
В първия ми работен ден в сладкарницата, беше и първата ми подготовка за „ Всичко това е тя ”. И аз правех кафе и по-късно пишех мейли, занимавах се с рекламата на спектакъла. Но малко преди премиерата бях като мумия – даже не чувах какво ми се приказва. (смее се) Това зрелище беше спектакъл сред пици - пици, спектакъл, пици, спектакъл. Но не скърбя за нищо – това е опит и изпит. Понякога се усещам като персонаж от някакъв филм – не можеш да схванеш кое е действително и кое не и какво в действителност се случва. В момента към този момент имам някаква сигурност и това ми дава релативно успокоение.
- В Русия Вие сте работили в държавни театри, а в този момент в България в действителност Вие вършиме частни театрални продукции. В този смисъл подобен преход беше ли доста сложен за Вас?
- Смятам, че в България няма задоволителна поддръжка за самостоятелните театрални планове. Смятам, че без подръжка подобен вид спектакъл няма по какъв начин да оцелее. Това е изкуство, което е мното скъпо и би трябвало някаква поддръжка за самостоятелните планове. Знам, че такава държавна поддръжка се дава, само че тя не е задоволителна. Аз персонално аплайвам за финансиране по разнообразни планове и очаквам резултат. Бих споделил, че в България е доста мъчно да се сложи театър, който не е под шапката на държавен или общински спектакъл. Аз цялостен живот в Русия съм работил в държавен спектакъл. В България също имам опит с работа с държавен спектакъл – Ловешкия трагичен спектакъл. Там сложих „ Брачен контракт ”.
Ще Ви дам обаче един образец – желаех да слага „ Всичко това е тя ” в един от българските театри и отидох на среща с шефа. Той ме попита какъв е жанрът на пиесата и аз му отговорих, че е драма. И той ми отговори: „ Олег, в случай че не е комедия, не може ”. Как е допустимо? Става дума за държавен спектакъл – ти имаш държавна поддръжка, имаш дотация. Ти би трябвало да правиш сходни опасности и да вкараш в театъра по-сериозни постановки, освен комедии. Ако мислиш единствено за комерсиални спектакли това не е окей.
Когато станах шеф и основен режисьор на Камчатския спектакъл първото нещо, което направих е да махна всички комедии. Да, една година залата беше полупразна – пълнеше се на половина или на 30%. Знам, че това беше рисков ход. И променихме генерално репертоара. Не споделям, че сме махнали всички комедии, в противен случай, поставяхме и настоящи комедии, и трагикомедии, а не някакви халтури. И успяхме да вкараме в театъра нова аудитория, като пред касите се извиваше опашка от фенове. До този миг имаше субсидирани билети за пенсионери, които гледаха комедии. Раздаваха се всеобщо безвъзмездни билети на разнообразни хора. Разбира се значимо е пенсионерите да вървят на спектакъл. Но ние приказваме за спектакъл, който е жив и настоящ.
- В България Вие поставихте две комедии – „ Внимание, Любов! ” и „ Брачен контракт ”. Не си ли противоречите?
- Не, тъй като и двата спектакъла не са комерсиални, те са сантиментални, лирични комедии. Например „ Брачен контракт ” върви с необикновен триумф. Премиерата беше през май т.г. в Ловешкия спектакъл. Интересно е, че тази пиеса е писана през 1953 година от израелския драматург Ефраим Кишон и тя продължава да е настояща със своя добър комизъм. За мен този комизъм е много образован в пиесата. Виждам, че хората търсят нещо сходно – не да се смеят над нелепости, а над някакви даже съществени неща. Защото ние вършим нещо автентично, не нещо, което към този момент е било представяно.
- Връщайки се към „ Всичко това е тя ” – на Вас какво ви даде този театър?
- Аз вложих всичките си сили в него. Работя по 12 часа в сладкарницата и с цел да направя спектакъла аз всеки ден в продължение на три месеца ставах в 5 сутринта, вършех всякакви неща, свързани с постановката и по-късно от 9 до 21 часа работех в сладкарницата. Не се окайвам, само че си беше предизвикателство. За мен този план е доста знаков, тъй като вкарах в него всичките си сили – душевен, физически, креативен. Бих се радвал повече хора да видят този театър.
- Някога мислите ли да се върнете в Русия?
- Засега не. Бих могъл сега да се върна там единствено като посетител. Когато махнеш всички мостове би трябвало да построиш нови. Сега няма метод да се върна там, въпреки че там живее майка ми. Там има доста положителни хора, мои другари не престават да живеят там, въпреки че огромна част от тях напуснаха Русия и живеят в чужбина. А когато запитвам тези другари, които останаха по какъв начин е ситуацията, те ми дават отговор: „ Окей! ” Как може да е окей? Не го разбирам! За мен Русия в този момент е един затвор. Все още не е като в Северна Корея, само че е тръгнала натам. Аз действително в този момент се намирам в различен интервал от живота си и би трябвало да го изживея изцяло. Аз цялостен живот към живял на разнообразни места – живеех в Москва, на Камчатка и на всички места вкарвах своята мощ и се пробвах да направя нещо. Не съм седял със скръстени ръце, а постоянно съм работил. И в този момент е по този начин.
Поставя пиеси на Гогол, Островски, Бекет, Тенеси Уилямс, Мартин Макдона, Ханох Левин в театри из цяла Русия. Носител е и на доста театрални награди в родината си. След напън от страна на министъра на културата на Камчатка и на губернатора на региона трупата и персонално той обществено да поддържат войната против Украйна, Степанов подава оставка и напуща Русия, като дружно със фамилията си се открива в България.
За половин година научава самичък български и приказва сносно. У нас досега е сложил пиесите „ Внимание, обич! “, " Брачен контракт ", както и спектаклите за деца и младежи " Островът на съкровищата " и " Дивия Запад ".
Най-новата режисура, на която той е режисьор се споделя " Всичко това е тя " по пиесата на беларуския драматург Андрей Иванов. По думите на Олег Степанов това е почтена и трогателна история за това до каква степен можем да стигнем в опита си да разберем най-близките си. Отношенията сред майка и наследник младеж се трансформират в тиха война. Живеят под един покрив, само че приказват на разнообразни езици: тя не схваща неговата необщителност, той — не чува нейните паники. Отчаяна да доближи до сина си, майката подхваща рискована стъпка: основава подправен профил в обществените мрежи и стартира да поддържа връзка с него под непозната идентичност. Премиерата на " Всичко това е тя " беше през септември на Сцена " Дерида " в София. На 18 ноември там е идната среща на спектакъла със феновете, а ден преди този момент представлението ще гостува в Благоевград.
С Олег Степанов беседваме за провокациите един чужденец да се приспособява бързо в креативната среда в България и за тематиките, които го вълнуват като режисьор.
Антон Колев, Диана Спасова, Марфа Степанова и Олег Степанов
- Олег, Вие поставихте социално-психологическата пиеса „ Всичко това е тя ”. Какво Ви притегли най-силно в текста, когато за пръв път прочетохте пиесата на Андрей Иванов?
- Ние всички сме били деца, а в този момент аз съм татко. И тематиката, която той повдига в пиесата за връзките сред родители и деца на мен ми е близка, само че също по този начин тя действително вълнува всеки човек. На мен ми направи усещане, че всеки фен, който беше в залата по време на премиерата, разбираше защо става въпрос. Тази тематика постоянно е настояща. Защото всеки човек в един миг се разделя от фамилията, където е израснал, отделя се от майка си и от татко си. И това поражда голям вътрешен спор в младежа. Как да се отделиш? Защото по принцип ти би трябвало да излезеш от зоната си на комфорт. И по-късно този спор ти го пренасяш и в живота си и това към този момент поражда разнообразни проблеми и надлежно решения.
- Сюжетът на „ Всичко това е тя ” е обвързван с един рисков опит – една майка взема решение да опознае сина си, с който в действителния живот мъчно си комуникира, като си направи профил в обществените мрежи и се показа за различен, с цел да може да влезе в разговор с него. Каква е цената на лъжата съгласно Вас?
- Тя е направила доста ужасно нещо. Тя е влезнала в това пространство, където няма право да влезе. Не желая да споделям дали кой е отговорен – дали тя или той. Трябва да се опитаме да разберем и двамата. Но аз разбирам тази майка. Двамата със сина й живеят със страшна болежка, защото бащата е умрял и те живеят без него. И майката, и синът би трябвало да се научат да живеят с тази голяма загуба. И носейки тази болежка в себе си, човек може да направи някакви страшни нелепости. И с цел да разбере сина си тази майка влиза в това пространство, където има усеща, обич, чувство за съпричастност. И там тя още веднъж става майка, което е изумително за нея и тя не желае да излиза от това виртуално пространство. Историята е доста комплицирана, само че ние сме намерили в нея и някакъв комизъм. Защото когато четеш тази пиеса тя те хваща за гърлото, даже може да ти се стори тегава. И ние трябваше да намерим някакъв различен фокус, в който да има комизъм.
- Има ли решение на конфликта сред близостта във виртуалното пространство и отчуждеността в действителния живот?
- С актьорите доста разсъждавахме на тази тематика по време на подготовките. Получава се по този начин, че човек може да написа доста в обществените мрежи да вземем за пример през телефона си и внезапно, когато се види с други хора онлайн той не може да каже нито една дума.
- Защо се получава по този начин?
- Интернет и обществените мрежи в действителност са едно затворено пространство, което ни прави подвластни. Например ще кажа за себе си, че имаше един миг, когато не можех да включа телефона си и той не работеше, и аз изпаднах в суматоха. Ние в този момент живеем в тази действителност. Не желая да подлагам на критика и да споделям, че това е неприятно. Но да вземем за пример в този момент вкарваме в живота си и изкуствен интелект. Според мен обаче той прави неща, които не са положителни за развиването на човечеството.
- Забраниха на ИИ да дава медицински и правни препоръки.
- Това е едната страна. Но пък ИИ продължава да написа сюжети и пиеси. Аз преподавам в школа и давам задача да се направи очерк на някаква тематика. Те пишат тематиката в гугъл и получават насоки от изкуствения разсъдък и имат макет на очерк. А аз желая те да го измислят.
- Изкуственият разсъдък убива въображението.
- Да, тъкмо по този начин. За мен това е професионална загуба.
- Защо се спряхте на Диана Спасова и на Антон Колев като артисти в основните функции?
- За мен постоянно е значимо да откривам в актьорите човешки качества, които да ми харесват и които да са близки до моите разбирания. С Диана работих за пръв път, когато сложих в Ловешкия спектакъл „ Брачен контракт ”. И я почувствах доста близка. С Антон също доста леко се разбрахме, тъй като с изключение на всичко той приказва доста добре съветски език. Това е значимо за мен, тъй като той дава мост от българския език към съветския и назад. Антон е извънредно виновен към работата. След 5-6 подготовки той знае идеално целия текст. И Диана му споделя: „ Антоне, по какъв начин може да си си научил текста преди мен? ” Защото всички към този момент считат, че младите са малко мързеливи.
В нашия случай не е по този начин. И аз съм доста признателен на Диана и на Антон, тъй като те ми дадоха цялото си доверие и цялата си поддръжка. Защото аз сложих спектакъла и като продуцент, и като режисьор. Благодарен съм за поддръжката и на Полина Георгиева. Тя ми оказа помощ с превода на пиесата. В нея има и лирика и Полина преведе това стихотворение. Продуцентът Траян Велев, с който преди направих детските представления, също доста ми помага морално и финансово. Аз съм благополучен, че направихме тази режисура, въпреки че преминахме през доста компликации.
- Колко плана режисирахте, откогато работите в България?
- Общо десетина – пет спектакъла и няколко четения на пиеси. Надявам се, че това не е лимит. Аз преподавам в украинската школа в София, която се споделя „ Супер школа ”. Много е забавно, тъй като повеждам четири групи. Едната група е с деца от 7 до 9 години. Втората група е с младежи. Имам и две групи за възрастни. И всякога идват нови хора, което за мен е изумително. Основно идват рускоговорящи хора от Украйна и Русия, които в този момент живеят в България. Сега започнахме да приготвяме зрелище за възрастни по Михаил Зощенко. С децата желая да слага някои приказки.
Виждам, че на всички хора, които идват в тази школа, им е доста забавно. Никой от тях не се е занимавал преди този момент с актьорско майсторство, с постановка или с драматургия. Ние вършим тренинги и най-после ще създадем театър. Докато живеех в Русия имах театрална студия за младежи, а в този момент за пръв път работя и с възрастни хора, които не са професионални артисти. За мен това е доста потребно, тъй като уголемява моя кръг на другарство, това е и педагогическо развиване. Аз не съм толкоз възпитател, повече съм режисьор, само че театърът и педагогиката вървят дружно. И това е още една стъпка в моето професионално развиване.
- Каква е ролята на мултимедията, сценографията и музиката във „ Всичко това е тя ”?
- За мен това е също огромен опит, тъй като не разполагам с пари за тези неща и аз всичко върша самичък. Бих желал да кажа, че спектакълът го направихме с интернационален екип. Имаме човек от Финландия – Теодор, който е оператор и който направи фотосите. След това той ми ги прати и аз ги обработих през разнообразни стратегии и всичко се получи доста добре. Мой другар руснак, който живее пък в Сърбия, ми оказа помощ за анимацията и за придвижването на буквите по стената. Аз самият изучих програмата за стриймване на мултимедия. Но всичко измислихме сами. Направих самичък декора като дърводелец. Когато взех решение, че желаеме да рисуваме на стената и да го трием, беше комплицирано да намерим този материал – да държиш маркери и да триеш. Актьорите се тормозят да рисуват, само че се надявам, че лека-полека нещата се получават.
- Каква е ролята на щерка Ви в спектакъла?
- Дъщеря ми играе аватар. Тя другояче е художничка. Много е виновна. Тя е моята опора. Марфа беше с нас по време на фотосите преди спектакъла, които правихме в читалището в Княжево. Тя е идеална за ролята на Тофи (Измисленият облик на момиче, зад който се показва майката, б.ред.).
- Как се разбирате с щерка Ви?
- Имаме доста положителни връзки. Разбира се имаме някои проблеми, тъй като тя е младеж, тя е на 17 години и това е обикновено. Но аз нямам никакво желание да си върша подправен профил във фейсбук, с цел да беседвам с нея. Когато аз бях на 17 години приключих учебно заведение и отидох в Москва, с цел да продължа да изучавам, живеех самичък. Благодарен съм на майка ми и съм признателен на живота, че в този миг нямаше интернет и никакви обществени мрежи и подправени профили.
- Днес Биг Брадър е на всички места. Цъкнеш нещо в обществените мрежи или в интернет и към този момент си влезнал в някаква база данни. И към този момент всичко се знае и отразява.
- Да и това е доста ужасно.
- Трудно ли Ви беше да преведете пиесата?
- Не беше мъчно, тъй като имам другари, които ми оказват помощ и един от тях е Полина Георгиева. Досега с нея съм правил преводи на няколко пиеси. С нея вършим нещо като механически превод, а по-късно нещата ги изглаждаме с актьорите. Пиесата е писана преди 10 години, поставяна е в Русия, само че в този момент там се играе цензурирана версия, тъй като в Русия са неразрешени псувните от екрана и от сцената. Докато в България това не е неразрешено. И за това ние направихме превода по истинския вид на пиесата. Защото в Русия се играе без нито една хула.
- Ако изчистите ругатните от текста, той ще звучи подправено и стерилно в подтекста на сюжета. А и въпреки всичко нецензурните изрази в пиесата не са чак толкоз доста.
- Да, по този начин е.
- Направи ми усещане, че на премиерата на спектакъла на финала Вие излязохте на сцената и помолихте публиката да показа своите усещания и се опитахте да провокирате полемика върху пиесата. Защо държите на този вид противоположна връзка с публиката?
- Има представления, след които няма потребност да приказваш. Всички ръкопляскат, потеглят си и отиват да пият примерно бира или вино. Но след спектакли като „ Всичко това е тя ” си мисля, че някои неща би трябвало да се изговорят и би трябвало да кажеш нещо. Но въпреки всичко и феновете би трябвало да имат подобен табиет и да имат предпочитание за това. За мен това е някаква нужда, тъй като тази пиеса не дава отговори, а задава въпроси. И би ми се желало да поразмишляваме върху тях с публиката, не е казано, че би трябвало да даваме отговори. Дори може да сложим и други въпроси.
- За Вас като режисьор е значим подобен вид разговор сред вас, основателите на постановката, и феновете?
- Да. Това е смисълът, за който вършим всичко. Понякога ние създателите може да усетим някой нов въпрос, върху който не сме мислили, до момента в който сме поставяли пиесата и сме я създали. Има и случаи, когато ти правиш едно нещо, а те виждат напълно друго. И това също е доста забавно. След премиерата обаче аз бях и обезпокоен, и изтощен и внезапно всички думи на български като че ли ми изчезнаха (смее се). Аз обаче имам опит за сходни полемики със феновете в Русия и там от време на време се случваше да повеждам диалог публиката по-дълго в сравнение с е продължителността на самия театър. Според мен това е хубаво и за феновете, тъй като хората са изгубили опцията да приказват.
- Какво от метода на работа в съветския спектакъл Ви липсва в България?
- Не бих желал да върша съпоставяне сред българския и съветския спектакъл. Нещата са доста разнообразни. Това, което ми прави усещане тук е, че актьорите са доста виновни, те желаят да работят и търсят работа. Защото в България има огромна конкуренция измежду актьорите и те би трябвало постоянно да бъдат във форма. Иначе би ми се желало българският език да ми стане като роден, само че не знам какъв брой години ще минат, с цел да го чувствам в действителност като роден.
- Имате ли тогава креативна независимост в България?
- Да. Тук се усещам доста благополучен. Подготвил съм репертоар и имам концепция да слага няколко пиеси в близко бъдеще. Засега избирам камерната форма. Обичам камерните подиуми повече от огромните зали.
- Трудна ли Ви беше акомодацията в България? Свикнахте ли с българския метод на живот и с българския език?
- За мен това беше огромно житейско тестване. Да, ти правиш спектакъл, само че в това време той не ти дава опция да оцелееш. И по тази причина аз работих редом друга работа, до момента в който слагам дадена пиеса. Работих като градинар, след това в един испански цех, където устоях единствено един месец. Това беше страховит стрес за мен, само че аз го устоях. И в този момент работя по 12 часа в една сладкарница и пицария. Но съм доста признателен на притежателя Чавдар, тъй като той е доста търпелив.
В първия ми работен ден в сладкарницата, беше и първата ми подготовка за „ Всичко това е тя ”. И аз правех кафе и по-късно пишех мейли, занимавах се с рекламата на спектакъла. Но малко преди премиерата бях като мумия – даже не чувах какво ми се приказва. (смее се) Това зрелище беше спектакъл сред пици - пици, спектакъл, пици, спектакъл. Но не скърбя за нищо – това е опит и изпит. Понякога се усещам като персонаж от някакъв филм – не можеш да схванеш кое е действително и кое не и какво в действителност се случва. В момента към този момент имам някаква сигурност и това ми дава релативно успокоение.
- В Русия Вие сте работили в държавни театри, а в този момент в България в действителност Вие вършиме частни театрални продукции. В този смисъл подобен преход беше ли доста сложен за Вас?
- Смятам, че в България няма задоволителна поддръжка за самостоятелните театрални планове. Смятам, че без подръжка подобен вид спектакъл няма по какъв начин да оцелее. Това е изкуство, което е мното скъпо и би трябвало някаква поддръжка за самостоятелните планове. Знам, че такава държавна поддръжка се дава, само че тя не е задоволителна. Аз персонално аплайвам за финансиране по разнообразни планове и очаквам резултат. Бих споделил, че в България е доста мъчно да се сложи театър, който не е под шапката на държавен или общински спектакъл. Аз цялостен живот в Русия съм работил в държавен спектакъл. В България също имам опит с работа с държавен спектакъл – Ловешкия трагичен спектакъл. Там сложих „ Брачен контракт ”.
Ще Ви дам обаче един образец – желаех да слага „ Всичко това е тя ” в един от българските театри и отидох на среща с шефа. Той ме попита какъв е жанрът на пиесата и аз му отговорих, че е драма. И той ми отговори: „ Олег, в случай че не е комедия, не може ”. Как е допустимо? Става дума за държавен спектакъл – ти имаш държавна поддръжка, имаш дотация. Ти би трябвало да правиш сходни опасности и да вкараш в театъра по-сериозни постановки, освен комедии. Ако мислиш единствено за комерсиални спектакли това не е окей.
Когато станах шеф и основен режисьор на Камчатския спектакъл първото нещо, което направих е да махна всички комедии. Да, една година залата беше полупразна – пълнеше се на половина или на 30%. Знам, че това беше рисков ход. И променихме генерално репертоара. Не споделям, че сме махнали всички комедии, в противен случай, поставяхме и настоящи комедии, и трагикомедии, а не някакви халтури. И успяхме да вкараме в театъра нова аудитория, като пред касите се извиваше опашка от фенове. До този миг имаше субсидирани билети за пенсионери, които гледаха комедии. Раздаваха се всеобщо безвъзмездни билети на разнообразни хора. Разбира се значимо е пенсионерите да вървят на спектакъл. Но ние приказваме за спектакъл, който е жив и настоящ.
- В България Вие поставихте две комедии – „ Внимание, Любов! ” и „ Брачен контракт ”. Не си ли противоречите?
- Не, тъй като и двата спектакъла не са комерсиални, те са сантиментални, лирични комедии. Например „ Брачен контракт ” върви с необикновен триумф. Премиерата беше през май т.г. в Ловешкия спектакъл. Интересно е, че тази пиеса е писана през 1953 година от израелския драматург Ефраим Кишон и тя продължава да е настояща със своя добър комизъм. За мен този комизъм е много образован в пиесата. Виждам, че хората търсят нещо сходно – не да се смеят над нелепости, а над някакви даже съществени неща. Защото ние вършим нещо автентично, не нещо, което към този момент е било представяно.
- Връщайки се към „ Всичко това е тя ” – на Вас какво ви даде този театър?
- Аз вложих всичките си сили в него. Работя по 12 часа в сладкарницата и с цел да направя спектакъла аз всеки ден в продължение на три месеца ставах в 5 сутринта, вършех всякакви неща, свързани с постановката и по-късно от 9 до 21 часа работех в сладкарницата. Не се окайвам, само че си беше предизвикателство. За мен този план е доста знаков, тъй като вкарах в него всичките си сили – душевен, физически, креативен. Бих се радвал повече хора да видят този театър.
- Някога мислите ли да се върнете в Русия?
- Засега не. Бих могъл сега да се върна там единствено като посетител. Когато махнеш всички мостове би трябвало да построиш нови. Сега няма метод да се върна там, въпреки че там живее майка ми. Там има доста положителни хора, мои другари не престават да живеят там, въпреки че огромна част от тях напуснаха Русия и живеят в чужбина. А когато запитвам тези другари, които останаха по какъв начин е ситуацията, те ми дават отговор: „ Окей! ” Как може да е окей? Не го разбирам! За мен Русия в този момент е един затвор. Все още не е като в Северна Корея, само че е тръгнала натам. Аз действително в този момент се намирам в различен интервал от живота си и би трябвало да го изживея изцяло. Аз цялостен живот към живял на разнообразни места – живеех в Москва, на Камчатка и на всички места вкарвах своята мощ и се пробвах да направя нещо. Не съм седял със скръстени ръце, а постоянно съм работил. И в този момент е по този начин.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ