Д-р Елена Николова за К-19 ваксините: Това е близнакът на малката гадинка!
"Проф. Даниел Вълчев сподели нещо доста необичайно в негово изявление. Той сподели по този начин: „. Никога не съм се ваксинирал непринудено, няма да го направя и в този момент. Разбира се, с цел да вървим на работа или да пътуваме, ще желаят да се имунизираме и ще би трябвало да го направя “. (перефразирам)
Смятам, че имунизациите не са наложителни, както не е наложително по принцип никое лекуване. Човек би трябвало да е правилен на правилата си - и да не се имунизира, в случай че това не го устройва. Да има куража да отстоява схващанията си ", по този начин стартира пост на доктор Елена Радева Николова, която е президент на Асоциацията на българските медици франкофони - АБMФ.
Д-р Елена Радева Николова
Ето какво написа още тя за обстановката с ковид в България:
"Имаш право да откажеш химиотерапия. Да откажеш лекарски обзор. Да откажеш да отидеш в болница с Ковид-19 и да родиш или да си умреш в къщи. Някои отхвърлят и хемотрансфузия. Други - трансплантация. Трети - донорство. На четвърти пък им отхвърлят евтаназия. Всичко е въпрос на продан и принадлежание към общество и околна среда.
В персонален аспект аз съм доктор, който ненавижда да взима медикаменти, по какъвто и да е мотив. (Естествено, когато би трябвало, ги одобрявам, не дай Боже обща упойка или интервенция. Но по принцип всички странични резултати са по мен.)
Смути ме друго. В първия миг то мина през ушите ми, след това върнах записа и отново го чух. Цял ден тази фраза се въртеше в главата ми и не разбирах за какво по този начин ме преследва.
„ НИЕ НЕ съдебномедицинска експертиза ВЪВ ВОЙНА “
И след това „ Магазините са отворени, можем да пазарим “. Беше правилно. Имаме храна, ток, топло ни е, има и какво да ядем.... за какво война. Оръжия няма, нито окопи, може би единствено един вечерен час....
Научих за първия умрял болен от Ковид в Оаз (и Франция изобщо) още преди да го разгласят в преса и телевизия. Мъжът ми ми се обади по телефона –„ Трябва да ти кажа нещо значимо. Можеш ли да приказваш? Тази нощ са превели първия болен от Ковид от нашата реанимация в Питие Салпетриер. Там е умрял съвсем незабавно от тромбоемболия “.
Самият факт, че вирусът е някъде там, в прилежащата болница, циркулира като във кино лентата „ Зараза “, предава се от човек на човек посредством допиране, дума, кихане, облекло, предмет, там, където всеки ден работи мъжа ми, който пък по-късно се връща у дома, ме отрезви за секунди.
Не ме уплаши, не настръхнах, бях желязно спокойна, извадих една маска, сложих си я и си продължих визитацията. Не ме интересуваше кой по какъв начин ме гледа, дали пресилвам, дали иска ми се подиграват сътрудниците ми.
Бях сигурна, че по този начин е вярно. Бях уверена, че времето за готовност е в този момент. За събиране, броене и систематизиране на ресурса. Личния, общия. Момента да си събираш ежесекундно мислите. Да внимаваш и запаметиш логаритъма кое след кое се поставя, маха, дезинфекцира, новата организация, новите правила.
Нищо към този момент нямаше да бъде същото. Всеки болен щеше да е евентуален притежател до доказване на противното. И отрицателен, всеки идващ ден щеше да бъде суспектен.
Колко маски имаме и на кой ще дадем. Откъде да намерим. Как да предпазя другия до себе си. Как да поема товара на сътрудника и сестрата, с цел да си починат. Как да обуча стажантите да не се заразят.
Ужасът „ влязох при болния и забравих да си сложа очилата “. Миенето на вилицата и лъжицата с антисептичен разтвор, макар че са минали през стерилизатор. Отворените прозорци, в последно време с мразовит въздух извън, удоволствието от него.
Аз съм човешко създание, мен също ме е боязън. Имам повече от всеки различен предпочитание да избягам на някакво място, в което вирус няма, да се отпусна с коктейл под плодородните слънчеви лъчи на някакъв бряг и да чувам до безспир песента на вълните. Но за малко - секунди, ми стана пределно ясно, че такова място НЯМА, че имам някаква тапия в ръката, някакво ПРИЗВАНИЕ, орис, и по този начин, както майката би трябвало да роди, и никой не може да роди на нейно място, аз би трябвало да остана и да си свърша работата.
Че не мога да дезертирам. Не и аз. Не и до момента в който сътрудника ми е болен, работи болен, умира. Раздиращата болежка, че губиш сътрудник (някъде по света, даже и без да го познаваш).
Партия шах, някой взе пешка, загубваш офицер, фигурите понижават. Събратът ти в бяло до теб към този момент го няма. Млад и интелигентен, през вчерашния ден беше с теб на работа, а през днешния ден остави жена и сираци.
Да церя (колкото може), да върша проби, да укротявам, че всичко върви по проект, когато не върви и да вземам решение кой отива в реанимация и кой остава. Да установявам гибел. Да рева с околните, че повече няма да целунат или видят роднината си.
Да спазвам преди този момент дали телефона с видеокамера работи, даже да го разпространявам, тъй като сестрата е заета и да върша „ телемоста “ на живота, трогателен до сълзи. Да се обаждам на околните по телефон всекидневно с информация.
Да мятам облеклата от вратата и да влизам под душа, да се мия мия мия преди да хапвам, преди да докосна чистото след мръсното и отново, и отново.
Един сътрудник сподели един път: „ Честно, можех да бъда и в друго поделение сега, вместо тук “. Питах го - за какво не си? Защо пристигна да рискуваш живота си всеки ден? Той сподели: „ Защото ми е забавно. Искам да видя какво е, по какъв начин протича, какво става, въпреки всичко е неповторимо “.
Мисля, че важеше и за мен - това типично лекарско любознание да се заровиш и да изучиш законите на живота и гибелта, до най-мрачни дълбини, в случай че би трябвало и върху себе си, посредством себе си.
Не мога да бъда друга. А извънредно ме беше боязън, най-малко първоначално. Всеки ден мислех, че към този момент съм се заразила, представях си се в реанимация с респиратор. После денят отминаваше, по-късно втори, трети. Оставах здрава.
Имаше още един умрял, втори, трети. Още един излекуван (наистина ли, несъмнено ли е, нима), след него втори, трети... нека най-малко единствено още един! (да измъкна, като от бойната линия?). После видях болните в рехабилитация, постепенно, нестабилно се подобряваха, прохождаха, прояждаха, с О2 или без, всеки изминат метър беше победа. За разлика от други, най-малко бяха живи.
Чувствах се като в разказ на Хемингуей. Някой извън те назовава „ воин “, какъв воин, нито я обичам тази пандемия, нито я боря, никой не ме е питал дали съм желала - НЕ, не желая, желая да си вървя у дома, да дремя, до гуша ми пристигна.
Сега не мисля, даже и да ми стяга маската. В началото ме сърбеше, в този момент единствено стяга, боли ме, изхлузва ми се от ухото (не знам за какво, единствено едното). Издържа се по през целия ден, започнах да привиквам, само че пък носенето на маски стана наложително и на улицата, на открито е зима, очилата се изпотяват и не виждам къде ходя. Това най-вече ми пречи, с изключение на и събличане/обличането и проветряването. От огледалото ме гледа някой различен, празни очи по Модилиани, все едно не съм аз. Пак са ми пораснали белите коси, няма ми обеците, лака, червилото. НЯМА МЕ МЕН.
Както споделих, не обичам да пия медикаменти, да си върша проучвания - на другите ги постановявам с огромна лекост, знам, не е почтено. Миналата година си направих ваксина за грип и аз не знам за какво. Минаваха две сестри с имунизациите непосредствено по отделенията, не знам кой глас сподели вместо мен – „ Може ли да ми извършите и на мен “.
Но ТАЗИ я очаквам като орис. Дори няма да погледна на етикета кой я е създал. Както сподели оня мой сътрудник, любопитна съм. Искам да видя какво става, какво е възприятието, когато РНК-то ми влезе в генома.
Специално тази среща с близнака на дребната гадинка я чакам с огромно неспокойствие. Не с цел да давам образец. Не толкоз с цел да се предпазя, има маски и дрехи за това. Не с цел да си върна живота отпреди, което няма да стане скоро. Може би за удоволственото възприятие, че съм стигнала от точка А до точка Б без да се заразя.
Защото ми е забавно да опитам върху себе си дали работи и по какъв начин. Експеримента на третата фаза, както твърди един различен „ сътрудник “ доцент, да е жив и здрав със подозренията си.
И в случай че с това дам късмет на някой различен да живее, на различен, освен на себе си, толкоз по-добре.
Защото съм доктор и не желая да бъда нищо друго.
Защото съм аз ".
Днес проф.Даниел Вълчев сподели нещо доста необичайно в изявлението си по BTV. Той сподели по този начин “Без да бъда комплотист, аз няма да...
Публикувахте от в
Смятам, че имунизациите не са наложителни, както не е наложително по принцип никое лекуване. Човек би трябвало да е правилен на правилата си - и да не се имунизира, в случай че това не го устройва. Да има куража да отстоява схващанията си ", по този начин стартира пост на доктор Елена Радева Николова, която е президент на Асоциацията на българските медици франкофони - АБMФ.
Д-р Елена Радева Николова
Ето какво написа още тя за обстановката с ковид в България:
"Имаш право да откажеш химиотерапия. Да откажеш лекарски обзор. Да откажеш да отидеш в болница с Ковид-19 и да родиш или да си умреш в къщи. Някои отхвърлят и хемотрансфузия. Други - трансплантация. Трети - донорство. На четвърти пък им отхвърлят евтаназия. Всичко е въпрос на продан и принадлежание към общество и околна среда.
В персонален аспект аз съм доктор, който ненавижда да взима медикаменти, по какъвто и да е мотив. (Естествено, когато би трябвало, ги одобрявам, не дай Боже обща упойка или интервенция. Но по принцип всички странични резултати са по мен.)
Смути ме друго. В първия миг то мина през ушите ми, след това върнах записа и отново го чух. Цял ден тази фраза се въртеше в главата ми и не разбирах за какво по този начин ме преследва.
„ НИЕ НЕ съдебномедицинска експертиза ВЪВ ВОЙНА “
И след това „ Магазините са отворени, можем да пазарим “. Беше правилно. Имаме храна, ток, топло ни е, има и какво да ядем.... за какво война. Оръжия няма, нито окопи, може би единствено един вечерен час....
Научих за първия умрял болен от Ковид в Оаз (и Франция изобщо) още преди да го разгласят в преса и телевизия. Мъжът ми ми се обади по телефона –„ Трябва да ти кажа нещо значимо. Можеш ли да приказваш? Тази нощ са превели първия болен от Ковид от нашата реанимация в Питие Салпетриер. Там е умрял съвсем незабавно от тромбоемболия “.
Самият факт, че вирусът е някъде там, в прилежащата болница, циркулира като във кино лентата „ Зараза “, предава се от човек на човек посредством допиране, дума, кихане, облекло, предмет, там, където всеки ден работи мъжа ми, който пък по-късно се връща у дома, ме отрезви за секунди.
Не ме уплаши, не настръхнах, бях желязно спокойна, извадих една маска, сложих си я и си продължих визитацията. Не ме интересуваше кой по какъв начин ме гледа, дали пресилвам, дали иска ми се подиграват сътрудниците ми.
Бях сигурна, че по този начин е вярно. Бях уверена, че времето за готовност е в този момент. За събиране, броене и систематизиране на ресурса. Личния, общия. Момента да си събираш ежесекундно мислите. Да внимаваш и запаметиш логаритъма кое след кое се поставя, маха, дезинфекцира, новата организация, новите правила.
Нищо към този момент нямаше да бъде същото. Всеки болен щеше да е евентуален притежател до доказване на противното. И отрицателен, всеки идващ ден щеше да бъде суспектен.
Колко маски имаме и на кой ще дадем. Откъде да намерим. Как да предпазя другия до себе си. Как да поема товара на сътрудника и сестрата, с цел да си починат. Как да обуча стажантите да не се заразят.
Ужасът „ влязох при болния и забравих да си сложа очилата “. Миенето на вилицата и лъжицата с антисептичен разтвор, макар че са минали през стерилизатор. Отворените прозорци, в последно време с мразовит въздух извън, удоволствието от него.
Аз съм човешко създание, мен също ме е боязън. Имам повече от всеки различен предпочитание да избягам на някакво място, в което вирус няма, да се отпусна с коктейл под плодородните слънчеви лъчи на някакъв бряг и да чувам до безспир песента на вълните. Но за малко - секунди, ми стана пределно ясно, че такова място НЯМА, че имам някаква тапия в ръката, някакво ПРИЗВАНИЕ, орис, и по този начин, както майката би трябвало да роди, и никой не може да роди на нейно място, аз би трябвало да остана и да си свърша работата.
Че не мога да дезертирам. Не и аз. Не и до момента в който сътрудника ми е болен, работи болен, умира. Раздиращата болежка, че губиш сътрудник (някъде по света, даже и без да го познаваш).
Партия шах, някой взе пешка, загубваш офицер, фигурите понижават. Събратът ти в бяло до теб към този момент го няма. Млад и интелигентен, през вчерашния ден беше с теб на работа, а през днешния ден остави жена и сираци.
Да церя (колкото може), да върша проби, да укротявам, че всичко върви по проект, когато не върви и да вземам решение кой отива в реанимация и кой остава. Да установявам гибел. Да рева с околните, че повече няма да целунат или видят роднината си.
Да спазвам преди този момент дали телефона с видеокамера работи, даже да го разпространявам, тъй като сестрата е заета и да върша „ телемоста “ на живота, трогателен до сълзи. Да се обаждам на околните по телефон всекидневно с информация.
Да мятам облеклата от вратата и да влизам под душа, да се мия мия мия преди да хапвам, преди да докосна чистото след мръсното и отново, и отново.
Един сътрудник сподели един път: „ Честно, можех да бъда и в друго поделение сега, вместо тук “. Питах го - за какво не си? Защо пристигна да рискуваш живота си всеки ден? Той сподели: „ Защото ми е забавно. Искам да видя какво е, по какъв начин протича, какво става, въпреки всичко е неповторимо “.
Мисля, че важеше и за мен - това типично лекарско любознание да се заровиш и да изучиш законите на живота и гибелта, до най-мрачни дълбини, в случай че би трябвало и върху себе си, посредством себе си.
Не мога да бъда друга. А извънредно ме беше боязън, най-малко първоначално. Всеки ден мислех, че към този момент съм се заразила, представях си се в реанимация с респиратор. После денят отминаваше, по-късно втори, трети. Оставах здрава.
Имаше още един умрял, втори, трети. Още един излекуван (наистина ли, несъмнено ли е, нима), след него втори, трети... нека най-малко единствено още един! (да измъкна, като от бойната линия?). После видях болните в рехабилитация, постепенно, нестабилно се подобряваха, прохождаха, прояждаха, с О2 или без, всеки изминат метър беше победа. За разлика от други, най-малко бяха живи.
Чувствах се като в разказ на Хемингуей. Някой извън те назовава „ воин “, какъв воин, нито я обичам тази пандемия, нито я боря, никой не ме е питал дали съм желала - НЕ, не желая, желая да си вървя у дома, да дремя, до гуша ми пристигна.
Сега не мисля, даже и да ми стяга маската. В началото ме сърбеше, в този момент единствено стяга, боли ме, изхлузва ми се от ухото (не знам за какво, единствено едното). Издържа се по през целия ден, започнах да привиквам, само че пък носенето на маски стана наложително и на улицата, на открито е зима, очилата се изпотяват и не виждам къде ходя. Това най-вече ми пречи, с изключение на и събличане/обличането и проветряването. От огледалото ме гледа някой различен, празни очи по Модилиани, все едно не съм аз. Пак са ми пораснали белите коси, няма ми обеците, лака, червилото. НЯМА МЕ МЕН.
Както споделих, не обичам да пия медикаменти, да си върша проучвания - на другите ги постановявам с огромна лекост, знам, не е почтено. Миналата година си направих ваксина за грип и аз не знам за какво. Минаваха две сестри с имунизациите непосредствено по отделенията, не знам кой глас сподели вместо мен – „ Може ли да ми извършите и на мен “.
Но ТАЗИ я очаквам като орис. Дори няма да погледна на етикета кой я е създал. Както сподели оня мой сътрудник, любопитна съм. Искам да видя какво става, какво е възприятието, когато РНК-то ми влезе в генома.
Специално тази среща с близнака на дребната гадинка я чакам с огромно неспокойствие. Не с цел да давам образец. Не толкоз с цел да се предпазя, има маски и дрехи за това. Не с цел да си върна живота отпреди, което няма да стане скоро. Може би за удоволственото възприятие, че съм стигнала от точка А до точка Б без да се заразя.
Защото ми е забавно да опитам върху себе си дали работи и по какъв начин. Експеримента на третата фаза, както твърди един различен „ сътрудник “ доцент, да е жив и здрав със подозренията си.
И в случай че с това дам късмет на някой различен да живее, на различен, освен на себе си, толкоз по-добре.
Защото съм доктор и не желая да бъда нищо друго.
Защото съм аз ".
Днес проф.Даниел Вълчев сподели нещо доста необичайно в изявлението си по BTV. Той сподели по този начин “Без да бъда комплотист, аз няма да...
Публикувахте от в
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ