Приемане и Капитулация Винаги, когато можете, надниквайте“ в себе си,

Приемане и Капитулация

Винаги, когато можете, „ надниквайте “ в себе си, с цел да видите дали неумишлено не създавате спор сред вътрешно и външно, сред външните условия сега - къде се намирате, с кого сте, какво вършиме - и своите мисли и усеща. Усещате ли какъв брой е мъчително да се противите в себе си против това, което е?

Когато го проумеете, разбирате също, че към този момент сте свободни да се откажете от този ненужен спор, от това вътрешно положение на война.

Ако би трябвало да изразите с думи вътрешната си реалност сега, какъв брой постоянно всеки ден би трябвало да казвате: „ Не желая да бъда там, където съм “. Как се чувствате, когато не желаете да бъдете там, където сте - в запушване на пътя, на работа, в чакалнята на летището, с хората към вас?

Наистина, има места, от които е добре да се махнеш - и от време на време това е може би най-правилната постъпка. В доста други случаи обаче измъкването не е допустимо. В тези случаи настройката „ не желая да бъда тук “ е освен безполезна, само че и нездрава. Тя прави вас и другите нещастни.

Известна е максимата: където и да отидеш, постоянно е едно и също. Иначе казано: вие сте тук. Винаги. Толкова ли е мъчно да го приемете? Наистина ли изпитвате нужда да поставяте в мозъка си етикет на всяко сетивно усещане или преживяване? Наистина ли имате потребност да поддържате с живота връзка, учредена на реакцията харесва ми/не ми харесва, която ви слага в съвсем непрекъснат спор с събитията и хората? Или това е единствено крепко затвърден табиет на мозъка, който може да бъде преодолян? Не като вършиме нещо, а единствено като позволите на сегашния миг да бъде подобен, какъвто е.

Привичната отрицателна реакция укрепва егото. Позитивната го отслабва. Вашата материална еднаквост - егото - не може да понесе капитулацията.

„ Толкова доста имам за извършване. “ Да, само че какво е качеството на това, което свършвате? Шофирате на път за работа, разговаряте с клиенти, работите на компютър, тичате по задания, занимавате се с безчет неща, които съставляват делниците ви... Доколко сте цялостни в това, което вършиме? Дали сте му отдадени, или не? Това точно дефинира житейския ви триумф, а не количеството изпитание, което полагате. Усилието значи напрежение и напън, нужда за постигане на някаква точка в бъдещето или реализиране на избран резултат.

Можете ли да откриете в себе си и най-малка диря от отвращение да вършиме това, което вършиме? Това е отричане на живота, тъй че е невероятно резултатът да бъде в действителност позитивен. Ако можете да откриете отвращение в себе си, можете ли също по този начин да се откажете от него и да се отдадете напълно на това, което вършиме? „ Да правиш нещата едно по едно “ - по този начин е избрана същността на дзен-будизма от един дзен-учител.

Да правиш нещата едно по едно значи да бъдеш напълно в това, което правиш, да му отдаваш цялото си внимание. Това е деяние на себеотдаване, което изпълва със мощ.

Приемането на това, което е, ви води на по-дълбоко равнище, където вътрешното ви положение и себеусещане към този момент не зависят от оценките на мозъка за „ положително “ и „ неприятно “.

Когато кажете „ да “ на живота подобен, какъвто е, когато приемете момента подобен, какъвто е, усещате в себе си пространство, изпълнено с бездънен покой. На повърхността е допустимо към момента да сте щастливи, когато грее слънце, и не толкоз щастливи, когато вали; може да сте щастливи, че сте спечелили един милион $ или нещастни, задето сте изгубили всичко, което сте имали. Но към този момент нито щастието, нито нещастието стигат толкоз надълбоко. Те са вълнички, набраздяващи единствено повърхността на вашето Битие.

Неизменният ви вътрешен мир остава непокътнат, каквито и да са външните условия.

Приемането на това, което е, разтваря във вас дълбинно измерение, което не зависи нито от външните, нито от вътрешните условия на непрекъснато изменящите се мисли и страсти.

Капитулацията става доста по-лесна, когато осъзнаете преходността на всяко прекарване, когато приемете обстоятелството, че светът не може да ви даде нищо, което да има трайна стойност. След това продължавате да се срещате с хора, да участвате в разнообразни действия и събития, само че към този момент сте свободни от стремленията и страховете на себичния Аз. Иначе казано, към този момент не изисквате една обстановка, човек, място или събитие да ви удовлетворяват или да ви вършат щастливи. Позволявате им да бъдат мимолетни и несъвършени.

Чудото е в това, че когато към този момент не поставяте пред тях невъзможни условия, всяка обстановка, човек, място или събитие освен стартират да носят задоволство, само че и стават по-хармонични, по-умиротворени.

Когато приемете изцяло сегашния миг, когато престанете да спорите с това, което е, непреодолимото предпочитание да мислите отслабва и отстъпва място на безсънен покой. Вие сте в цялостно схващане, само че мозъкът не слага етикети на момента. Това положение на неявяване на вътрешна опозиция ви отваря за непредубеденото схващане, което е безпределно по-голямо от човешкия разум. Тогава този голям разсъдък може да се изяви посредством вас и да ви оказва помощ - и във външен, и във вътрешен проект. Затова, изоставяйки вътрешната опозиция, постоянно установявате, че събитията в живота ви се трансформират към положително.

Казвам ли: „ Радвайте се на момента. Бъдете щастливи “? Не.

Позволете на момента да бъде подобен, какъвто е. Това е задоволително.

Капитулацията е капитулация пред сегашния миг, а не пред някаква история, посредством която интерпретирате момента и след това се пробвате да се примирите с него. Може да вземем за пример да имате някакво увреждане, което към този момент не ви разрешава да ходите. Състоянието е такова, каквото е.

Сега мозъкът ви гради ли история, която гласи: „ Дотук ли го докарах? Озовах се в инвалидна количка. Животът се отнесе зле и незаслужено с мен. Аз не го заслужавам. “ Можете ли да приемете сегашния миг подобен, какъвто е, и да не го смесвате с историите, които мозъкът плете към него?

Капитулацията настава тогава, когато престанете да питате: „ Защо това се случва на мен? “

Дори и в видимо най-неприемливите и мъчителни обстановки надълбоко е прикрито нещо положително, във всяка злополука се съдържа зрънце благосклонност. От най-древни времена е имало мъже и дами, които пред лицето на тежка загуба, болест, отнемане от независимост или наближаваща гибел са приемали видимо неприемливото и по този начин са намирали „ мира, който надвишава всеки разум " (Послание на Св. ап. Павел до филипяни, 4:7.)

Приемането на неприемливото е най-големият извор на благосклонност на този свят.

Има обстановки, в които не оказват помощ никакви отговори и пояснения. Животът престава да наподобява логичен. Или някой, който страда, идва при вас за помощ и вие не знаете какво да извършите, какво да му кажете.

Когато приемете изцяло, че не знаете, се отказвате да търсите трудно отговори със своя стеснен разум. Именно тогава посредством вас може да се прояви висшият разсъдък. Тогава даже за мисленето ви може да има изгода, защото висшият разсъдък се влива в него и го въодушевява.

Понякога капитулацията значи да се откажете от опитите да разберете, и да намерите улеснение във обстоятелството, че не знаете. Познавате ли хора, чиято най-важна работа в живота сякаш е да вършат себе си и другите нещастни, да сеят злощастие? Простете им, тъй като и те са част от пробуждането на човечеството. Ролята, която играят, се състои в усилване на кошмара на себичното схващане, на некапитулацията. В това няма нищо персонално. Това не са те.

Може да се каже, че капитулацията е вътрешният преход от опозиция към приемане, от „ не “ към „ да “. Когато се предадете, себеусещането ви към този момент не се отъждествява с реакциите и оценките на мозъка, а се трансформира в пространство, обгръщащо реакцията и оценките. Това е преход от отъждествяването с формата - мисълта или страстта - към това да бъдете и да съзнавате себе си като нещо без форма - безкрайно схващане.

Всичко, което приемете напълно, ще ви донесе мир, даже и приемането на обстоятелството, че не можете да приемете, че се противите.

Оставете Живота на мира. Позволете му да бъде.

От: „ Гласът на покоя “, Екхарт Толе, изд. Кибеа
Снимки: eckharttolle.com