Да живееш, означава да страдаш ~ Франсоаз ДОЛТО
През октомври 1984 година в Гренобъл, една от огромните фигури на френската и на международната психоаналитична просвета, Франсоаз Долто, изнася сказка пред психолози, лекари и обществени служащи, наречена „ Речено и сторено. Всичко е език. Значението на думите, казани на децата или пред тях “. „ Целта ми бе да накарам въпросната публика от зрели хора, които живеят в контакт с деца, да схванат, че човешкото създание е на първо място говорещо създание. Езикът, с който си служи това създание, показва неутолимото му предпочитание да се среща с другия, бил той сходен или друг от него, и да поддържа връзка с него ”, споделя Долто. А ние споделяме част от познанието й за възпитанието, потребностите и желанията.
Потребността е нещо, което се повтаря, желанието е постоянно нещо ново; ето за какво, възпитавайки, ние би трябвало да внимаваме да не задоволяваме всички стремежи. Това, което би трябвало да вършим, е постоянно със слово да поддържаме субекта за това, че изрича своите стремежи, да не го разубеждаваме, нито да го подлагаме на критика. Потребностите би трябвало да се задоволяват, желанията би трябвало да бъдат доста обговорени. Речта, изображението, рисунката, подражанието, моделирането раждат просвета, литература, статуя, музика, живопис, графика, танц. Те са израз на предпочитание и на нещо, неизживяно в единоборство с другия. Става дума за изложение за да споделим с различен желанията си.
И тъкмо тук възпитанието би трябвало да се стреми непрестанно да поддържа желанието за нещо постоянно ново и, назад, не би трябвало да задоволява желанията, които, откакто един път са задоволени, се трансформират в потребности, които се постанова да се повтарят, освен това все по-интензивно, защото потребността е табиет, а навикът омръзва и работи умъртвяващо.
Исках да ви накарам да разберете таман това: човешкото създание е задължено да напредва. Ако не напредва, в случай че е в застой, и то дълго време, то изостава, връща се обратно в историята си. То регресира към отминали либидни условия. Когато това минало е било травматично – като да вземем за пример неприятно изживяна бременност, – да се регресира в него е рисково. Има един-единствен метод да се избегне това и той е да се изкаже, да се изрази по художествен метод заплашващата регресия, т.е. да се обговори. Щом като бъде обговорена, в никакъв случай повече няма да има регресия. Ето в какво се състои ефикасността на аналитичната работа, по време на която посредством лекуването може да се напомни архаичният материал, претърпян в прехвърлянето и оценен в него.
Именно в това се състои лекуването при някои психотерапии, фокусирани върху предишното, което би трябвало да се преживее още веднъж, или в психоанализата, макар че не става дума за изцяло едно и също нещо.
Всъщност хората, които се подлагат на психотерапия, тъй като изпитват страдалчество, осъзнават от какво страдат. Говоренето им се върти към това страдалчество. Те обаче държат, без да осъзнават, на навика си да страдат и не желаят да се откажат от него. Те биха желали да се освободят от страданието си и в това време не го желаят, тъй като по този начин би трябвало да бъде: да живееш, значи да страдаш. И въпреки всичко не прекомерно, ето за какво те се подлагат на терапия, защото това страдалчество е на път да ги инхибира и да им попречи да се развиват. За злощастие обаче те държат на него и цялата работа се състои в това, да се изрази благодарение на речта всичко, на което държат, с цел да може то да загуби отминалост, тъй че да нямат повече потребност от него, и желанието да се възобнови в напълно друга посока от тази на страданието, посока, която носи приятност. Това е то психотерапията.
Психоанализата е нещо по-сложно, тъй като не цели излекуване, не цели нещо познато. В психоанализата се извървява историята на нашето тяло-сърце или дух-език.
От: „ Всичко е език ”, Франсоаз Долто, Tout est langage, 1994, изд. „ Колибри ”
Снимка: alexrovira.com
