Кехлибареният тоник на вермахта
През 1935 година на едно заседание Адолф Хитлер за пръв път изказал мисълта, че е належащо да се стартира подготовка за дълга и сериозна битка за международно владичество, в която арийската нация да завоюва решителна победа.
След срещата Хитлер дръпнал настрани райхсфюрера на Секретен сътрудник Хайнрих Химлер и му упълномощил да провежда проучвания за да се основат супертонизиращи човешкия организъм средства – само че с чисто военно предопределение.
Химлер почнал да работи по поставената задача още същия ден. Той прелестно разбирал смисъла й. С помощта на свръх-енергийни препарати всеки негов чиновник, шпионин, вредител, както и елементарните бойци и офицери от вермахта, можели да работят, без да припадат от отмалялост. Очаквало се водачите отново и отново да изхвърчат в бойни полети, танкистите да карат танковете, а артилеристите да стрелят без отмора.
Химлер повикал тогавашния шеф на Тайната държавна полиция – Гестапо (Geheime Staatspolizei), Райнхард Хайдрих и го осведомил за инструкцията на фюрера. Хадйрих без съмнение предложил за началник на плана професор Вили Цауг, който съгласно него бил доста добър уредник, с здравно и философско обучение.
Задачата, сложена от управлението на Секретен сътрудник, се оказала доста сложна на процедура и професор Цауг скоро се убедил в това. Като доктор той разбирал, че гражданските средства за повишение на издръжливостта не са подобаващи за продължителна приложимост по време на война. Всички те имали редица дефекти. Тонизиращите препарати въз основа на ядките на растението „ кола “ (което влиза в състава на „ кока-кола “) изискват постоянно приемане и затова огромни размери, което е неловко във военно-полеви условия. Освен това, оптималната успеваемост на тези препарати е краткотрайна.
Препаратите, основани на кофеин, имат слаба страна, която можела да аргументи покруса. След къс интервал на освежаване, действието на кофеина стопира и настава противоположна реакция: човек изпада в меланхолия. Лесно можело да си показа човек какво значи това за шпионин или боец.
Вили Зауг провел в най-кратки периоди загадка лаборатория с най-модерно съоръжение. Хайдрих всяка седмица изслушвал отчет за напредъка на работата по плана за приемане на свръхтонизиращ препарат. Той трябвало да бъде във форма на хапчета за по-лесно предпазване и приложение. Друго условие било дребни дози да дават добър резултат без странични резултати и да работят дълго време, с цел да не са нужни обилни ресурси.
Хайдрих не припирал екипа, само че Цауг разбирал, че няма да му бъде разрешено да се бави прекомерно. Нали от резултата се интересувал самият фюрер!
Внезапно случайността помогнала. Професорът привлякъл към плана познатия му историк Едгар Лауфен. След няколко месеца той съобщил, че е намерил насочна точка в старинните летописи на могъщия в миналото Тевтонски медал. Оказало се, че неговите рицари считали кехлибара за изумителен камък с вълшебен свойства. Те вярвали, че той е в положение по магически метод да преобразява човешкото тяло и дух. Цауг прегледал реферата, направен от Лауфен и сметнал, че концепцията е сериозна.
Близо до Кьонигсберг (дн. Калининград) се намира най-голямото находище на кехлибар в света. През ХІІІ век рицарите на Тевтонския медал, които почитали камъка (макар, в действителност, това да е втвърдена смола) като вълшебен, оповестили всички кехлибарени находища за своя благосъстоятелност и забранили добива под боязън от смъртно наказване. Великият магистър на Ордена основал специфични „ кехлибарени съдилища “ по делата за нарушение на монопола върху добива и търговията с кехлибар. Виновните ги чакало единствено едно наказване: гибел! Били разнообразни единствено формите: обесване, скъсване с четири коня и т. н. Кехлибарът носел големи приходи и по цялото крайбрежие на Балтийско море изниквали непристъпни рицарски крепости, които пазели благосъстоянията на Ордена.
Но в тази ситуация най-важното било откритието, че тевтонските рицари употребявали кехлибара като средство за тонизиране и придаване на съвсем неестествени сили в борбите. В екипа елементарно открили, че значимото вещество, което оказва помощ на храната, водата и въздуха да се преобразуват в сила в човешкия организъм, е сукцинат – което наименование сплотява соли и етери на кехлибарената киселина. Сукцинатът е получил името си от латинското „ succinium “, което означава „ кехлибар “!
Цауг схванал, че позоваването на Тевтонския орден гарантира към този момент половината триумф на плана – ръководителите на Третия райх обожавали средновековната немска мистичност. Оставало единствено въз основата на кехлибар бързо да се получи нов тоник.
Изпитанията на първия първообраз на новия тонизиращ препарат били извършени през 1938 година в атмосфера на строга загадка. Ефектът надхвърлил упованията: бойците не се изморявали дълготрайно време, духът им се повишавал, били подготвени за битка. Химлер останал доста удовлетворен и заповядал всички от екипа да бъдат наградени, а препаратът с названието „ сукцинат “ да бъде пуснат в всеобщо произвеждане.
Оказало се обаче, че сукцинатът има противен непряк резултат: предизвиквал чревно разстройство, което доста отслабвало бойните качества на бойците. Затова било решено да се приема дружно с хапчета, които облекчават чревните разстройства. Препаратът бил пуснат в произвеждане и по този начин преди Втората международна война нацистка Германия към този момент разполагала със конфиденциален свръхтонизатор, за който съперниците й не подозирали.
Но те също разработвали планове в тази област. Американците употребявали препарати въз основата на кофеин, британците също, като добавяли към тях таблетки въз основата на индийски билки. Разузнавателните служби на Съюз на съветските социалистически републики предпочитали обичайните препарати на база на растението „ кола “.
По време на дейните военни дейности германците наложително снабдявали със сукцинат своите парашутисти и всички диверсионно-разузнавателни групи. Те не съумели да доусъвършенстват препарата – затрупали ги доста други проблеми, а пък сукцинатът работил сполучливо и в този си тип.
Тайната на „ кехлибарения план “ останала неразгадана чак до началото на 1970-те години.
