Йожен Дьолакроа е френски художник, един от най-значителните представители на

Ако работиш над душата си, тя ще намери начин да се изяви - ЙОЖЕН ДЬОЛАКРОА

Йожен Дьолакроа е френски художник, един от най-значителните представители на романтизма.

Платната му са въодушевени най-вече от исторически и литературни сюжети – от творбите на Уилям Шекспир , Гьоте , Байрон , Уолтър Скот .

През 1830 година под въздействие на Юлската гражданска война във Франция, Дьолакроа рисува фамозната картина „ Свободата води народа “. Тя изобразява алегоричната фигура на свободата измежду действителните участници във въстанието.

Живописната система на Дьолакроа съставлява нова стъпка в развиването на френската живопис. Художникът употребява цветът като прочувствен израз.

Той е един от първите които употребяват: принцип за разложение на цветовете, система от спомагателни тонове, цветни сенки и отблясъци. Той оказва мощно въздействие върху художниците импресионисти и постимпресионисти, както и върху стила на модерното изкуство на ХХ в.

Новото е в духа, който твори, не в изобразяваната природа.

Ти, който знаеш, че постоянно има нещо ново, покажи го на другите в нещата, които са отминавали с равнодушие.

Накарай ги да повярват, че в никакъв случай до момента не са чували да се приказва за славея и за гледката на необятното море, и за всичко това, което грубите им органи могат да почувстват едвам когато някой различен си даде труд да го почувства вместо тях. И дано езикът не те смущава.

Ако работиш над душата си, тя ще откри метод да се изяви. Ще си изкове език, не по-лош от полустишията на тоя и прозата на оня.

Природата е заложила в огромните мозъци на бъдещето повече нови мисли за нейните творения, в сравнение с неща е основала самата тя.

Истинската мъдрост би трябвало да се състои в умеенето да се любуваме на всичко. А ние се мъчим да раздираме и разрушаваме всичко, което е положително единствено по себе си, па било то заблуда – само че благородна.

Природата ни дава тоя живот, както се дава играчка на невръстно дете. Искаме да забележим по какъв начин е устроена и я натрошаваме на части.

В ръцете ни пред глупавите ни очи, отворили се прекомерно късно, остават единствено безплодни парчета, частици, от които нищо не може да се сглоби. А положителното е толкоз просто! Колко старания са нужни, с цел да го унищожим със софизми.

И даже всичкото това положително и всичката тази хубост да бяха единствено чудна лакировка, единствено тънка черупка, помагаща ни да понесем останалото, кой може да отхвърли, че те съществуват най-малко като такива?

Странни са хората, които не разрешават да се полюбуват на хубава картина единствено тъй като гърбът й е дърво, проядено от червеи! Не всичко е положително, само че пък всичко не може да бъде неприятно или по-скоро таман по тази причина всичко е положително.

Живея дружно с тялото си – безгласен сателит, взискателен и неизменен; точно то обуславя онази характерност, която е белег на слабостта на нашата раса.

Душата ми има криле, само че жестокият тъмничар е необработен.

Той знае, че в случай че тя е свободна, то е с цел да робува, само че слаба каквато е, тя се не помни в пандиза си и прекомерно рядко съзира синевата на небесното си родно място. О, тъжна орис!

Да копнея безкрайно за своето избавление, аз, който съм дух, вложен в презрян пръстен съд! Ти изразходваш силите си единствено с цел да се измъчваш в него по хиляди способи.

Струва ми се, че може би таман физическото устройство трансформира душата: тя е по-универсална – минава през мозъка като през валец, който я кове и обработва по мярката на жалката ни физическа природа. Но каква непоносима тежест е този жив мъртвец!

Вместо да се устреми към предмета на своите въжделения, които не може да утоли, нито даже да дефинира, тя прекарва светкавичното мигновение на живота, с цел да търпи нелепостите, към които я тласка нейният деспот.

Небето несъмнено си е направило неприятна смешка, като ние е разрешило да следим зрелището на света през тоя комичен прозорец: неговото погрешно и мътно стъкло изопачава повече или по-малко, само че постоянно в една посока, всички съждения на духа, чиято естествена честност то покварява и по тази причина той най-често ражда ужасни плодове!

Готов съм в действителност да допускам във всички тия ваши въздействия и тия гърбици, само че това постоянно ще ме покрусява. Та какво съставляват душата и мозъкът, когато са разединени?

Удоволствието да дават наименования и да класифицират е пагубно за учените.

Те постоянно отиват прекомерно надалеч и се провалят в очите на здравомислещите равнодушни, за които природата е непроницаемо покривало.

Зная, че нещата би трябвало да се посочват с имена, с цел да можем да се разбираме едни други; само че от този миг нататък те се обособяват, макар че не са непрекъснати величини.

Щом човек се просвети, първото му обвързване е да бъде честен и корав. Колкото и да се самозаблуждава, има нещо добродетелно у него, което желае послушание и задоволство.

Какъв, мислиш, е бил животът на хората, които са се издигнали над тълпата?

Непрекъсната битка. Борба с леността, която им е присъща като на елементарния човек, когато би трябвало да написа, в случай че е публицист: тъй като геният му желае от него да се изяви и той му се подчинява освен от суетно пустославие, а от разсъдливост.

Нека мълчат тия, които работят студено и безстрастно: та знаят ли те какво е да работиш под напора на вдъхновението? Какъв боязън, какъв смут е да разбудиш дремещия лъв, чийто плач раздрусва цялото ти създание!

Но да се върнем на мисълта си – бъди корав, елементарен и достоверен, ето задачата на всеки момент и това постоянно е от изгода.

Не е изключително достолепие да си достоверен, когато си подобен по природа или, по-скоро, когато не можеш да бъдеш различен: то е подарък като да си стихотворец или музикант; само че се желае храброст, с цел да бъдеш достоверен, откакто си размислил, в случай че не е своего рода горделивост.

Така е с индивида, който си споделя: „ А съм противен “ и повтаря на другите: „ Аз съм противен “, с цел да не помислят, че са разкрили това по едно и също време с него.