Как се идентифицираме с агресора |
Препечатваме текста от
Този материал не споделя за децата,
преживяващи ужаса на войната в Украйна,
само че е отдаден на тях…
Какво се случва с дете, преживяващо принуждение? Преживяващо физически, полов, прочувствен тормоз и насилствени дейности от член на фамилията. Какво се случва с това дете, в случай че е напълно подвластно, напълно под властта на своя принудител?
Преживяното принуждение дефинира метода, по който детето живее нататък, по който се свързва със света. Детското схващане употребява разнородни механизми, с цел да се отбрани от насилието, с цел да се оправи, с цел да оцелее и някак да продължи напред. Но заплаща голяма цена. Често тази цена е многопластово посттравматично стресово разстройство, което детето носи и придвижва в зрялата си възраст: личността му, в развой на оформяне, се скършва и остава засегната при порастналия човек, в който то се превръща…
Един от тези защитни механизми на справяне с насилието е „ идентификацията с агресора/насилника ”, дефиниран и разказан от Ана Фройд през първата половина на 20-ти век. Защитен механизъм, който се следи в една или друга степен при голямата част от хората, претърпели принуждение.
Във всички трагични събития, през които едно дете, преживяващо принуждение, минава, то може да се свърже несъзнавано с насилника, да идеализира неговата мощ и власт, да „ желае ” да бъде под крилото на тази власт, да „ схваща ” насилието, да понася болежка и оскърбление, да „ желае ” да бъде насилвано, единствено и единствено да изпитва сигурността, че ще оцелее, че ще има заслон, че ще бъде предпазено от непознатия, непознат свят, че никой различен няма да бъде заплашван от насилника, че фамилията ще оцелее… Този механизъм има доста и разнообразни проявления, най-известното от които е така наречен Стокхолмски синдром, въпреки той да е следен за първи път в среда, друга от фамилната.
По един извратен метод насилникът се трансформира в покровител, става известно спасител… Това се случва и в действителността, защото насилникът постоянно манипулира другите през ролята си на избавител, случва се и в съзнанието на детето, преживяващо принуждение, което се пробва несъзнавано да залъже страховете и болката си… Тук няма опция да бъдат разказани безкрайното проявяване, взаимната взаимозависимост и взаимното заменяне на защитните механизми на идентификация с насилника, спасителя и жертвата, с които човешката душeвност си служи. Нито комплицираното им съчетаване с разнородни други защитни механизми като отказване, идеализиране и така нататък, дефинирани в психоаналитичната доктрина за психологичното развиване.
Често несъзнаваната идентификация с насилника трансформира детето, претърпяло принуждение, във възрастен човек, който, от своя страна, не знае различен метод за справяне със своите проблеми, с изключение на като още веднъж ползва принуждение. Например във връзката си със своите родители, деца, сътрудници и така нататък И доста постоянно този порастнал човек, от идващото потомство насилници, рационализира насилието като се вижда в ролята на спасител…
Условно казано, една страна, преживяваща епохи на непрекъснати нападения, едно население, натрупващо в себе си епохи наред закани от опустошение, закани за свободата, закани за физическата целокупност, закани за живота, закани да продадеш съвестта си, с цел да оцелееш, се намират в същото състояние, а това води до същите процеси като последица. Така се е случило и с нас, българите, в исторически план…
Идентификацията с агресора, с насилника е мощен групов предпазен механизъм, с чиято помощ, ние, българите, огромна част от нас, се опитваме да се оправим в интервали на мощни общестени промени. Примиряването на забележителен брой хора с новия публичен ред, натрапен след 09.09.1944 год., е сладкодумен израз на един подобен механизъм. Този групов предпазен механизъм, особено в България, беше заздравен неимоверно от 45 години тоталитарна власт, налагаща проведено принуждение над гражданските свободи и 30 години преход, доминиран от държавни структури, постоянно подчинени на мафиотизирани сили, където насилието е закон. Това разпространяване на насилието в обществото ни се вижда доста симптоматично в възходящата в учебно заведение настъпателност, в многочислените жертви на домашно принуждение, в притисканите и завладявани бизнеси и така нататък, и така нататък И в нашето примиряване, в нашата толерантност към това принуждение. Понякога в нашата поддръжка за него…
През тези интервали от най-новата ни история превратностите на нашите връзки с Русия продължаваха да бъдат говорени, описвани, преподавани само през риториката за „ Спасителя ”. Традиционно, за нас, в нашата просвета, в нашето обучение, турците постоянно са били агресорите, насилниците. От друга страна, руснаците публично постоянно са били са в ролята на освободителите, на спасителите. Представата, обаче, за ролята на Русия в нашата история е мощно идеализирана: Русия е велика мощ, непобедима, носеща интелектуално и духовно извисяване, спасявала ни е неведнъж, би трябвало да сме ù признателни и така нататък Говорим само за освободителната ù роля и постоянно отхвърляме, да вземем за пример, имперските ползи на Русия за воденето на освободителни войни, макар огромен брой исторически причини за това.
Като българи постоянно отхвърляме двойствената ù роля във връзка с България. Отричаме, да вземем за пример, че граф Игнатиев е припознавал Левски като зложелател (защото Левски е виждал България мощна и независима), че е можел да предотварти неговото обесване, само че не го е направил, в противен случай, направил е всичко допустимо да го унищожи. Не желаеме да знаем, че съществена улица в нашата столица носи името на този човек. Спасител ли е граф Игнатиев за Левски, или негов принудител и главорез? Когато турците са създали дипломатически маневри за спасяването на Левски, те насилници ли са били, или спасители? Да, звучи скандално. На годишнините от раждането и гибелта на Левски приказваме с възторг за него, за неговия образец и ентусиазъм, назоваваме го Апостола, само че другояче назоваваме галено улицата в центъра на София „ Графа ”… И единствено се питаме какво е желал да каже Левски със записаните в тефтерчето думи „ Народе???? ”… И не смеем да си отговорим. Защото тогава ще би трябвало да се лишим от идеализациите си…
Като българи всеобщо сме употребили защитния механизъм на идентификация с агресора, с насилника, постоянно в прорез с нашите нацонални ползи. Крайна такава демонстрация е през 60-те години на предишния век предлагането на комунистическите водачи, по върховете на социалистическата ни тоталитарна страна, да станем република в границите на Съюз на съветските социалистически републики. Да се откажем от своята еднаквост, от отговорността пред бъдещите генерации, да се слеем със „ Спасителя ”, със Съветския съюз. Да мълчим за безчинствата на руската войска в България през Втората международна война. Да крием истината за целенасочените и поредни политики на Съюз на съветските социалистически републики за заличаване на родната ни стопанска система по-късно и приемането на тези политики от българските управляващи. Да изградим специфичните си служби като наказателен уред, зависещ на репресивния уред и службите на Съюз на съветските социалистически републики. Да оставим и дори интензивно да спомагаме нашата страна да бъде превзета от съветски стопански, постоянно мафиотски ползи по времето на Прехода, доста българи да забогатеят от това… Да позволим и да спомагаме (вероятно против някой лев) за тежката взаимозависимост на нашата страна от съветските енергийни източници. Връх в това отношение е скоропостижното изграждане от страна на третия кабинет на Борисов на струващата на българските данъкоплатци над три милиарда газопреносна тръба, наречена „ Балкански поток ”, която обслужва съветските, сръбски и маджарски ползи, само че не и българските. Да изтърпяваме, още веднъж и още веднъж, обезценяващото, манипулативно, постоянно тайно нарушение на нашия суверенитет, в това число в последните седмици през арогантните думи на дипломат Митрофанова към българите и България (последната порция надменност ни вменява виновност, че не сме признателни, че са ни „ прецакали ” около въпросния водопровод. Има по-точна, само че за жалост, неприлична дума за това прецакване)… Но ние поносим.
А Съветският съюз/Русия постоянно са имали манипулативна политика по отношение на България в ролята на спасители, само че в действителност са били в ролята на завоеватели, на агресори…
Идентификацията с насилника/агресора, коства ми се, дефинира при сериозна част от нас, българите, отношението към Русия след започването на войната в Украйна. Каква е Русия? Спасител ли е тя? Освобождава ли някого в Украйна? Има ли потребност да се намесва във вътрешните работи на една суверенна страна и да избавя някого там? Много хора в България, в плен на механизма на идентификация с агресора, оправдават тази война… И повтарят неуморно, от време на време натрапчиво, от време на време нападателно, от време на време в делир, визията си за Русия като за Спасител. Много от тези хора са пренесли през годините и още придвижват тази своя визия върху самия Путин.
Тук няма да встъпвам в хипотези за психологичното положение на Путин, само че от неговите изказвания и трудове като неоспорим факт изпъква неговата религия в ролята му на Спасител, неговите мечти за тази роля без значение от сигналите, идващи от действителността.
Случва се мощна проективна идентификация. Путин ненапълно налудно проектира в действителността своята роля на „ Спасител ”, през мощната си агитация се слага публично в тази роля, а доста хора в България се разпознават с неговите насилствени дейности в Украйна като още веднъж ги филтрират през тази роля на избавител. В това число, несъмнено, не включвам многочислените платени тролове, които популяризират путинската агитация против жълти копейки.
Но войната на Путин го изяви за следващ път, след всички сходни нападения в непознати територии през годините, като агресор. Като разрушител на хиляди човешки животи (и от украинска, и от съветска страна), разрушител на домове, на фамилии, на социална среда, на бъдещето на милиони почтени хора, на тяхното психологично здраве, доста от тях младежи, доста от тях деца. Неговата агитация, обаче, и този път го показва като избавител.
Обидните думи на дипломат Митрофанова, която припозна българите като „ подлоги ” на Запада, са доста алегорични за тези механизми на идентификация с преливащите се функции на принудител и избавител. Да бъдеш именуван „ подлога ” от своя „ Спасител ” значи, че той има толкоз пренебрежително отношение към теб, мисли те за толкоз слаб, безхарактерен, зависещ и прекършен, че зад неговата роля на избавител прозира мощно един „ Агресор ”. Този избавител не цени твоите граници, твоята еднаквост, твоето право на избор, той те счита за подлога, която всеки може да яхне, върху която всеки може да се настани. Включително и той!
Ситуацията в България, при която години наред сме поставяни и манипулирани в ролята на „ избавени ”, на „ задължени ”, на „ признателни ” и оттова на абсолютно, покорно лоялни към Русия, пренесено в последните години и към Путин, възпроизвежда измежду нас, българите, още веднъж и още веднъж механизма на идентификация с агресора. Вероятно доста хора в България не могат да разграничат насилствената политика на Путин от идеализирания облик на съветския освободител… Затова бяха значими думите на откровена признателност към руснаците, украинците, румънците, финландците, жертвали живота си за нашето бъдеще като българи, изразени от Кирил Петков на Трети март макар цялата офанзива на крайните пропутнски среди у нас. Защото тази признателност сигурно е в сърцето на всеки българин. Но това няма общо с актуалната война и не би трябвало да позволяваме да бъдем манипулирани през тази признателност. Важно е, че доста хора в България към този момент се опълчват на визиите, че като нация сме само слаби, само подвластни, само незначителни…
Когато едно дете, преживяващо принуждение, се разпознава с насилника, то го прави от боязън. Страх от болката, от страданието, от заличаването му като личност…
Живеем във времена, в които е скъпо, значимо, ненапълно неотложно като българи да си даваме сметка за нашите страхове: какви са, какъв брой са мощни, по какъв начин се пазиме от тях? Как да работим с тези страхове? Дали да възпроизвеждаме своята вътрешна скършеност и да продължаваме до безспир в ролята на жертви? Да чакаме до безспир Спасители? Или да превърнем прекарването на тези страхове в пространство, където се ражда силата… В превъзмогване и развитие…
Защото в случай че се идентифицираме с насилника, с агресора, въпреки и в ролята на избавител, ние заставаме на негова страна и умножаваме страданието на жертвите.
Росица Петрова е магистър по социология, магистър по клинична обществена работа, психотерапевт. Член е на Българската асоциация по психотерапия
Този материал не споделя за децата,
преживяващи ужаса на войната в Украйна,
само че е отдаден на тях…
Какво се случва с дете, преживяващо принуждение? Преживяващо физически, полов, прочувствен тормоз и насилствени дейности от член на фамилията. Какво се случва с това дете, в случай че е напълно подвластно, напълно под властта на своя принудител?
Преживяното принуждение дефинира метода, по който детето живее нататък, по който се свързва със света. Детското схващане употребява разнородни механизми, с цел да се отбрани от насилието, с цел да се оправи, с цел да оцелее и някак да продължи напред. Но заплаща голяма цена. Често тази цена е многопластово посттравматично стресово разстройство, което детето носи и придвижва в зрялата си възраст: личността му, в развой на оформяне, се скършва и остава засегната при порастналия човек, в който то се превръща…
Един от тези защитни механизми на справяне с насилието е „ идентификацията с агресора/насилника ”, дефиниран и разказан от Ана Фройд през първата половина на 20-ти век. Защитен механизъм, който се следи в една или друга степен при голямата част от хората, претърпели принуждение.
Във всички трагични събития, през които едно дете, преживяващо принуждение, минава, то може да се свърже несъзнавано с насилника, да идеализира неговата мощ и власт, да „ желае ” да бъде под крилото на тази власт, да „ схваща ” насилието, да понася болежка и оскърбление, да „ желае ” да бъде насилвано, единствено и единствено да изпитва сигурността, че ще оцелее, че ще има заслон, че ще бъде предпазено от непознатия, непознат свят, че никой различен няма да бъде заплашван от насилника, че фамилията ще оцелее… Този механизъм има доста и разнообразни проявления, най-известното от които е така наречен Стокхолмски синдром, въпреки той да е следен за първи път в среда, друга от фамилната.
По един извратен метод насилникът се трансформира в покровител, става известно спасител… Това се случва и в действителността, защото насилникът постоянно манипулира другите през ролята си на избавител, случва се и в съзнанието на детето, преживяващо принуждение, което се пробва несъзнавано да залъже страховете и болката си… Тук няма опция да бъдат разказани безкрайното проявяване, взаимната взаимозависимост и взаимното заменяне на защитните механизми на идентификация с насилника, спасителя и жертвата, с които човешката душeвност си служи. Нито комплицираното им съчетаване с разнородни други защитни механизми като отказване, идеализиране и така нататък, дефинирани в психоаналитичната доктрина за психологичното развиване.
Често несъзнаваната идентификация с насилника трансформира детето, претърпяло принуждение, във възрастен човек, който, от своя страна, не знае различен метод за справяне със своите проблеми, с изключение на като още веднъж ползва принуждение. Например във връзката си със своите родители, деца, сътрудници и така нататък И доста постоянно този порастнал човек, от идващото потомство насилници, рационализира насилието като се вижда в ролята на спасител…
Условно казано, една страна, преживяваща епохи на непрекъснати нападения, едно население, натрупващо в себе си епохи наред закани от опустошение, закани за свободата, закани за физическата целокупност, закани за живота, закани да продадеш съвестта си, с цел да оцелееш, се намират в същото състояние, а това води до същите процеси като последица. Така се е случило и с нас, българите, в исторически план…
Идентификацията с агресора, с насилника е мощен групов предпазен механизъм, с чиято помощ, ние, българите, огромна част от нас, се опитваме да се оправим в интервали на мощни общестени промени. Примиряването на забележителен брой хора с новия публичен ред, натрапен след 09.09.1944 год., е сладкодумен израз на един подобен механизъм. Този групов предпазен механизъм, особено в България, беше заздравен неимоверно от 45 години тоталитарна власт, налагаща проведено принуждение над гражданските свободи и 30 години преход, доминиран от държавни структури, постоянно подчинени на мафиотизирани сили, където насилието е закон. Това разпространяване на насилието в обществото ни се вижда доста симптоматично в възходящата в учебно заведение настъпателност, в многочислените жертви на домашно принуждение, в притисканите и завладявани бизнеси и така нататък, и така нататък И в нашето примиряване, в нашата толерантност към това принуждение. Понякога в нашата поддръжка за него…
През тези интервали от най-новата ни история превратностите на нашите връзки с Русия продължаваха да бъдат говорени, описвани, преподавани само през риториката за „ Спасителя ”. Традиционно, за нас, в нашата просвета, в нашето обучение, турците постоянно са били агресорите, насилниците. От друга страна, руснаците публично постоянно са били са в ролята на освободителите, на спасителите. Представата, обаче, за ролята на Русия в нашата история е мощно идеализирана: Русия е велика мощ, непобедима, носеща интелектуално и духовно извисяване, спасявала ни е неведнъж, би трябвало да сме ù признателни и така нататък Говорим само за освободителната ù роля и постоянно отхвърляме, да вземем за пример, имперските ползи на Русия за воденето на освободителни войни, макар огромен брой исторически причини за това.
Като българи постоянно отхвърляме двойствената ù роля във връзка с България. Отричаме, да вземем за пример, че граф Игнатиев е припознавал Левски като зложелател (защото Левски е виждал България мощна и независима), че е можел да предотварти неговото обесване, само че не го е направил, в противен случай, направил е всичко допустимо да го унищожи. Не желаеме да знаем, че съществена улица в нашата столица носи името на този човек. Спасител ли е граф Игнатиев за Левски, или негов принудител и главорез? Когато турците са създали дипломатически маневри за спасяването на Левски, те насилници ли са били, или спасители? Да, звучи скандално. На годишнините от раждането и гибелта на Левски приказваме с възторг за него, за неговия образец и ентусиазъм, назоваваме го Апостола, само че другояче назоваваме галено улицата в центъра на София „ Графа ”… И единствено се питаме какво е желал да каже Левски със записаните в тефтерчето думи „ Народе???? ”… И не смеем да си отговорим. Защото тогава ще би трябвало да се лишим от идеализациите си…
Като българи всеобщо сме употребили защитния механизъм на идентификация с агресора, с насилника, постоянно в прорез с нашите нацонални ползи. Крайна такава демонстрация е през 60-те години на предишния век предлагането на комунистическите водачи, по върховете на социалистическата ни тоталитарна страна, да станем република в границите на Съюз на съветските социалистически републики. Да се откажем от своята еднаквост, от отговорността пред бъдещите генерации, да се слеем със „ Спасителя ”, със Съветския съюз. Да мълчим за безчинствата на руската войска в България през Втората международна война. Да крием истината за целенасочените и поредни политики на Съюз на съветските социалистически републики за заличаване на родната ни стопанска система по-късно и приемането на тези политики от българските управляващи. Да изградим специфичните си служби като наказателен уред, зависещ на репресивния уред и службите на Съюз на съветските социалистически републики. Да оставим и дори интензивно да спомагаме нашата страна да бъде превзета от съветски стопански, постоянно мафиотски ползи по времето на Прехода, доста българи да забогатеят от това… Да позволим и да спомагаме (вероятно против някой лев) за тежката взаимозависимост на нашата страна от съветските енергийни източници. Връх в това отношение е скоропостижното изграждане от страна на третия кабинет на Борисов на струващата на българските данъкоплатци над три милиарда газопреносна тръба, наречена „ Балкански поток ”, която обслужва съветските, сръбски и маджарски ползи, само че не и българските. Да изтърпяваме, още веднъж и още веднъж, обезценяващото, манипулативно, постоянно тайно нарушение на нашия суверенитет, в това число в последните седмици през арогантните думи на дипломат Митрофанова към българите и България (последната порция надменност ни вменява виновност, че не сме признателни, че са ни „ прецакали ” около въпросния водопровод. Има по-точна, само че за жалост, неприлична дума за това прецакване)… Но ние поносим.
А Съветският съюз/Русия постоянно са имали манипулативна политика по отношение на България в ролята на спасители, само че в действителност са били в ролята на завоеватели, на агресори…
Идентификацията с насилника/агресора, коства ми се, дефинира при сериозна част от нас, българите, отношението към Русия след започването на войната в Украйна. Каква е Русия? Спасител ли е тя? Освобождава ли някого в Украйна? Има ли потребност да се намесва във вътрешните работи на една суверенна страна и да избавя някого там? Много хора в България, в плен на механизма на идентификация с агресора, оправдават тази война… И повтарят неуморно, от време на време натрапчиво, от време на време нападателно, от време на време в делир, визията си за Русия като за Спасител. Много от тези хора са пренесли през годините и още придвижват тази своя визия върху самия Путин.
Тук няма да встъпвам в хипотези за психологичното положение на Путин, само че от неговите изказвания и трудове като неоспорим факт изпъква неговата религия в ролята му на Спасител, неговите мечти за тази роля без значение от сигналите, идващи от действителността.
Случва се мощна проективна идентификация. Путин ненапълно налудно проектира в действителността своята роля на „ Спасител ”, през мощната си агитация се слага публично в тази роля, а доста хора в България се разпознават с неговите насилствени дейности в Украйна като още веднъж ги филтрират през тази роля на избавител. В това число, несъмнено, не включвам многочислените платени тролове, които популяризират путинската агитация против жълти копейки.
Но войната на Путин го изяви за следващ път, след всички сходни нападения в непознати територии през годините, като агресор. Като разрушител на хиляди човешки животи (и от украинска, и от съветска страна), разрушител на домове, на фамилии, на социална среда, на бъдещето на милиони почтени хора, на тяхното психологично здраве, доста от тях младежи, доста от тях деца. Неговата агитация, обаче, и този път го показва като избавител.
Обидните думи на дипломат Митрофанова, която припозна българите като „ подлоги ” на Запада, са доста алегорични за тези механизми на идентификация с преливащите се функции на принудител и избавител. Да бъдеш именуван „ подлога ” от своя „ Спасител ” значи, че той има толкоз пренебрежително отношение към теб, мисли те за толкоз слаб, безхарактерен, зависещ и прекършен, че зад неговата роля на избавител прозира мощно един „ Агресор ”. Този избавител не цени твоите граници, твоята еднаквост, твоето право на избор, той те счита за подлога, която всеки може да яхне, върху която всеки може да се настани. Включително и той!
Ситуацията в България, при която години наред сме поставяни и манипулирани в ролята на „ избавени ”, на „ задължени ”, на „ признателни ” и оттова на абсолютно, покорно лоялни към Русия, пренесено в последните години и към Путин, възпроизвежда измежду нас, българите, още веднъж и още веднъж механизма на идентификация с агресора. Вероятно доста хора в България не могат да разграничат насилствената политика на Путин от идеализирания облик на съветския освободител… Затова бяха значими думите на откровена признателност към руснаците, украинците, румънците, финландците, жертвали живота си за нашето бъдеще като българи, изразени от Кирил Петков на Трети март макар цялата офанзива на крайните пропутнски среди у нас. Защото тази признателност сигурно е в сърцето на всеки българин. Но това няма общо с актуалната война и не би трябвало да позволяваме да бъдем манипулирани през тази признателност. Важно е, че доста хора в България към този момент се опълчват на визиите, че като нация сме само слаби, само подвластни, само незначителни…
Когато едно дете, преживяващо принуждение, се разпознава с насилника, то го прави от боязън. Страх от болката, от страданието, от заличаването му като личност…
Живеем във времена, в които е скъпо, значимо, ненапълно неотложно като българи да си даваме сметка за нашите страхове: какви са, какъв брой са мощни, по какъв начин се пазиме от тях? Как да работим с тези страхове? Дали да възпроизвеждаме своята вътрешна скършеност и да продължаваме до безспир в ролята на жертви? Да чакаме до безспир Спасители? Или да превърнем прекарването на тези страхове в пространство, където се ражда силата… В превъзмогване и развитие…
Защото в случай че се идентифицираме с насилника, с агресора, въпреки и в ролята на избавител, ние заставаме на негова страна и умножаваме страданието на жертвите.
Росица Петрова е магистър по социология, магистър по клинична обществена работа, психотерапевт. Член е на Българската асоциация по психотерапия
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ