Страстният октомври - учителската стачка от 2007-ма
Преди девет години месец октомври беше изключително буен. По това време беше разгара на учителската стачка. Знаменити четиридесет дни, които не се не помнят. Понякога с сътрудници се връщаме в спомените от това време. Всички приказват с носталгия и със страдание като за нещо хубаво, само че някак изгубено. Всяка година пиша нещичко за тези славни дни. За да не ги забравяме. Защото това са дните на най-голямото достолепие, проявено от учителя през последните десетилетия. Колкото повече се отдалечавам от тези дни, толкоз по-драматично проверявам оценката си за резултата от най-голямата стачка в новата история на България.
Имах изключителния шанс да изживея стачката като ръководител на протестния комитет в моята гимназия и деятелен участник в общинския щаб. Ежедневно виждах по какъв начин една разединена маса от индивидуалисти със мощно лично мнение, сходно на всеки балкански интелектуалец,се превръщаа в солидарна общественост. Дни, в които сътрудниците ставаха другари, споделяха мига, насладата и болката, помагаха си с дребните трудности и взаимно бореха огромните проблеми. С годините разбирам, че най-големият триумф на стачката бе небивалата учителска взаимност. Това, че хиляди хора дишаха, мислеха и действаха дружно. Парите за заплати детонираха недоволството, само че се оказаха второстепенен резултат. Всъщност процесът на поетапно покачване на заплатите бе отпушен точно на тази стачка. Струва ми се, че това е единственият резистентен резултат, който продължава да се случва и до през днешния ден през избрани интервали от време. За страдание мисля, че загубихме доста повече.
Парите не са всичко. През есента на 2007-ма издържахме 40 дни без пари, само че бяхме със сити души и учестени сърца. Имахме чест и достолепие в остатък. Всички. Колко от тези скъпи качества успяхме да запазим? Колкото повече се отдалечаваме от стачката, толкоз по-често виждам пречупени хора и чест, загъната в боязън. Разединяват ни, изкушават ни, купуват ни. В дните на стачката бяхме респектиращи. Само за четиридесет дни съумях да видя боязън или стеснение в държанието на президент, министър-председател, министри, началник на инспекторат, шефове. Днес виждам боязън в очите на учителите, когато се изправят против горепосочените. Тогава бяхме фактор, в този момент сме миманс. Бяхме дръзки, през днешния ден страхливи. Вместо пояснение слушам оправдания. Даниел Вълчев направил промяна, с която дал пълномощия и мощ на шефовете. А какво се случи с нашата мощ, която заливаше километри по софийските улици и площади? Истината е, че девет години ни лишават самодейността. Ние безучастно се съгласяваме.
Загубихме солидарността, най-плашещото оръжие ва четиридесетте бунтовни дни. Затваряме проблемите си в предметни гилдии, учебни общности, синдикални анклави. Като в консервни кутии. Рано или късно опираме до едни и същи проблеми, реагираме едвам когато ни боднат. Като амебите. Прочетох стотици рецензии към новия закон, удивително сходни. Не чух за нито една солидарна демонстрация на отпор или коригираща рецензия. Иззеха ни изконни пълномощия. Друг ще ни утвърждава учебниците, тактиките, ще ни споделя по какъв начин да се отнасяме и да учим децата. Иззеха ни ги на всички. Изолираните случаи на опозиция получиха единствено виртуална поддръжка. Тепърва ще страдаме от недомислени текстове в закона и наредбите. Хора ще губят часове и работни места. Не ТЕ ни го постановиха, НИЕ го позволихме.
По време на стачката бяхме фактор с тежко мнение, което нямаше по какъв начин да поместят. Неглижираха го, омаловажаваха го, само че не можеха да го заобиколят. Е, в този момент мнението ни не коства нищичко. Проформа го канят, само че след това отива в коша. Да ме поправи този, който счита, че персоналното му мнение по някоя разпоредба или закона е взето под внимание. Отдавна не сме фактор. Чиновници, реализатори, наемен труд, може би. Когато бяхме дружно, бяхме гласовити. Поединично няма, не ни чуват. Дали пък не програмирахме следствията още в онази грандиозна стачка. Тогава искахме пари и нищо повече. Залъгвахме се, че промените ще ни подминат вместо да заявим рекламация за водеща роля в тяхното планиране и реализиране. За да капитализираме достолепието и достойнството на гилдията, гордо развети като знаме на митинга. Тогава щяхме да останем и солидарни, и фактор. Загледахме се в парите и жертвахме толкоз доста от съграденото в стачните дни. Все по този начин елементарно разменяме чест и достолепие за проценти. Като мотото на последния училищен събор – „ Вие получавате 10%, а ние започваме промяна “. С пари се купува безмълвие и смирение, с достолепие и чест – почитание и въздействие. Един пропуснат урок от огромната учителска стачка.
Автор: Иво Райнов, учител
Гимназия с преподаване на непознати езици „ Екзарх Йосиф I “ гр. Ловеч
Инфо: www.eratosten.wordpress.com
Снимка: BTV
