Дехуманизация на българското образование
Повод за написване на този текст е неотдавна извършената в Хуманитарната гимназия „ Св. св. Кирил и Методий ” – гр. Пловдив кръгла маса „ Мястото на филантропичното обучение в актуалния свят ”. В рамките на форума участваха голям брой лица с друг профил: духовници, политици, админи, академични преподаватели, учители и възпитаници – сегашни и някогашни. Проведе се забавна полемика, в границите на която стана ясно, че тази реномирана просветителна институция има сериозен проблем. В началото на образователната година е изработен опит за стесняване на приема – както и в останалите филантропични гимназии в страната, за пренасочване на кандидат-гимназистите към професионалните междинните учебни заведения. Колегите от пловдивската гимназия са съумели да намерят авторитетни покровители, които са предотвратили непосредствената заплаха да бъде осакатена най-старата гимназия в страната. Засега техният проблем е решен, само че бъдещето на това достолепно учебно заведение остава неразбираемо, да не приказваме за нейните посестрими от страната, които нямат сходни настойници.
Този случай ми дава мотив да разясня умишлено провежданата в последно време политика на просветното министерство по посока смяна профила на българското обучение по посока на неговото ранно и тясно специализиране. Следваната от министерството тенденция на професионализиране на образованието стъпва върху избрана просветителна философия. Тя може да бъде избрана най-общо като технократска, основаваща се върху правилата на инструменталния разсъдък и прагматичния метод към всички публични, културни, политически, стопански проблеми на хората. Изповядващите тази житейска и просветителна философия ръководещи гледат на хората на първо място като на работна мощ, т.е. на реализатори на икономически действия в сгода на сегашния български бизнес. За тях индивидът самичък по себе си не е скъп, той има стойност единствено в случай че носи облага за стопанските субекти и вероятно като електорат, който да им дава властта в страната. Затова и те не виждат потребност да го развиват като персона, която да се управлява в живота си от духовни полезности и да си слага разнообразни от материалното благоденствие цели. Обричат го да бъде „ кон с капаци ”, а не „ необятно скроен ”, „ окат ” и „ окумуш ” човек.
Стъпвайки върху такова схващане за развиване на образованието у нас властимащите през днешния ден работят за неговата дехуманизация. В българското учебно заведение – от началното до висшето – последователно се изтласкват предметите, респ. преподавателите, по филантропични и обществени науки. С това се лимитират опциите за развиването на учениците и студентите като хора със здрави морални устои, добре възпитани и усвоили полезностите, наследени от гръко-римската, християнската и модерната цивилизации. Учителите и преподавателите по посочените дисциплини от ден на ден са лишавани от опцията да изпълнят своята задача: 1) да напомнят на възпитаниците си изконните екзистенциални проблеми, с които се сблъскват хората от всички времена, и да ги подкрепят в разпознаването на днешните им прояви; 2) да поставят старания за угаждане на базовата нужда на индивида от пояснение на протичащото се понастоящем с него посредством стъпване върху обичайните духовни ценности; 3) да поддържат построяването на начини за ориентировка на своите ученици в актуалния комплициран и бързо изменящ се свят; 4) да формулират смислени от позиция на човешкото развиване цели и да обвържат постигането им с съответни инициативи. Резултатът от тази политика, а и освен от нея, е налице: преобладаващата част от днешните младежи са прекомерно невежи, невъзпитани и нецивилизовани спрямо предходните генерации. Липсват им базови познания, обща просвета и мотивация за учене. За тях образованието е повинност и средство за сполучливо кариерно развиване, само че не и полезност сама по себе си. Изключения, несъмнено, постоянно могат да бъдат посочени.
Днешните ръководещи целеустремено работят против ограничение на българското обучение и замяната му с образование. Налага се да напомня, че въпреки двете действия да са свързани, те се разграничават кардинално. Първото дава фундаментални познания и базови умения, които могат да послужат за платформа да се прави друг тип работа в хода на човешкия живот, а второто е ориентирано към придобиване на съответни умения, нужни за практикуване на избрана специалност тук и в този момент. Понякога обучаемите даже не се приготвят за упражняване на цялостна специалност, а единствено за избрани нейни действия. Те са чудесни реализатори, само че осакатени хора.
Тук ми се желае да припомня, че просветителните институции са основани, с цел да приготвят персони с многостранни качества. От едно учебно заведение – начално, главно, приблизително или висше се чака да даде начетеност, която се показва с изключение на в преодоляване на обширни познания, още и в умеене да се мисли задълбочено и независимо от позицията на постоянни полезности. Ръководителите на просветителните звена не трябва да не помнят хуманистичната цел на ръководените от тях институции: да бъдат пазители на знанието, инкубатори на нови хрумвания и основатели на дейни жители. Перспективата за превръщането им в „ занаятчийски учебни заведения ” би представлявало изменничество по отношение на тяхната изконна идея.
Друг е въпросът, че обществото ни в действителност се нуждае от подготовката на фрагменти за практикуване на избрани специалности в актуалната стопанска обстановка. Това може и към този момент става по два метода. Първият неотдавна се практикува посредством въвеждането на дуалното обучение в професионалните гимназии. Последните в продължение на десетилетия едвам кретаха, а в този момент вследствие от усилване на махалото в противоположната прекаленост по всякакъв начин се „ подтикват ” от страната, даже с цената на наложително „ вкарване ” в тях на младежите. Вторият се отнася до основаване на професионални образователни центрове (ПУЦ-ове), в които приключилите приблизително или висше обучение да се приготвят за практикуване на съответна специалност. В тези звена следва да се води образование в границите на няколко седмици или месеци съгласно размера и сложността на овладяваните познания и умения. ПУЦ-овете най-често образоват по особено задание на компаниите, преднамерено изпратили хора за преодоляване на съответни умения, нужни за осъществяване на избрани действия. Този вид центрове за образование са добре познати от недалечното ни минало – тогава не се употребиха с добра известност. Такива се откриват и през днешния ден от разнообразни икономически субекти, като е изцяло допустимо да свършат значима и потребна работа, която да им донесе по-високо добро име в обшеството. Някои от тях даже се популяризират като „ академии ” или „ университети ”, въпреки да нямат нищо общо с тези институции. Държавата следва да се намеси и да приключи опитите на тези самозвани „ учени ” да заблуждават по-лековерните жители. Тя следва ясно да разграничи видовете просветителни и обучителни институции по цел и пълномощия.
Ала най-важното е днешната българска страна да приключи процеса на опуцяване на образованието у нас, като не допусне превръщането на просветителните институции в ПУЦ-ове. Това би било пагубно за бъдещето както на българските жители, по този начин и на обществото ни като цяло – в действителност и на бизнеса, който ще би трябвало да употребява зле образовани и затова негодни за проявление на самодейност и предпочитание за самоусъвършенстване хора. Трайното обвързване на днешните българи единствено с настоящите специалности, в случай, че никой не може да планува какви ще са специалностите на бъдещето, е сигурен метод да се унищожат вероятностите за сполучливо професионално и човешко развиване на тези хора. Днес може да не знаем какви ще бъдат специалностите след 10 или двадесет години, само че знаем, че мислещите независимо и свободни персони, стъпващи в дейната част от живота си върху солидна просветителна база, абсолютно ще се оправят добре в каквито и да са съответни обществени и икономически условия.
Добрин Тодоров е академични учител по философия. Автор е на 7 независими и 2 групови монографии, едно образователно пособие, на публицистичните книги „ Между другото ” (2005), „ Попътно ” (2009), „ Напомняне ” (2011) и „ Езикови ” паники ” (2015), както и на десетки публикации с научен и публицистичен темперамент.
Този случай ми дава мотив да разясня умишлено провежданата в последно време политика на просветното министерство по посока смяна профила на българското обучение по посока на неговото ранно и тясно специализиране. Следваната от министерството тенденция на професионализиране на образованието стъпва върху избрана просветителна философия. Тя може да бъде избрана най-общо като технократска, основаваща се върху правилата на инструменталния разсъдък и прагматичния метод към всички публични, културни, политически, стопански проблеми на хората. Изповядващите тази житейска и просветителна философия ръководещи гледат на хората на първо място като на работна мощ, т.е. на реализатори на икономически действия в сгода на сегашния български бизнес. За тях индивидът самичък по себе си не е скъп, той има стойност единствено в случай че носи облага за стопанските субекти и вероятно като електорат, който да им дава властта в страната. Затова и те не виждат потребност да го развиват като персона, която да се управлява в живота си от духовни полезности и да си слага разнообразни от материалното благоденствие цели. Обричат го да бъде „ кон с капаци ”, а не „ необятно скроен ”, „ окат ” и „ окумуш ” човек.
Стъпвайки върху такова схващане за развиване на образованието у нас властимащите през днешния ден работят за неговата дехуманизация. В българското учебно заведение – от началното до висшето – последователно се изтласкват предметите, респ. преподавателите, по филантропични и обществени науки. С това се лимитират опциите за развиването на учениците и студентите като хора със здрави морални устои, добре възпитани и усвоили полезностите, наследени от гръко-римската, християнската и модерната цивилизации. Учителите и преподавателите по посочените дисциплини от ден на ден са лишавани от опцията да изпълнят своята задача: 1) да напомнят на възпитаниците си изконните екзистенциални проблеми, с които се сблъскват хората от всички времена, и да ги подкрепят в разпознаването на днешните им прояви; 2) да поставят старания за угаждане на базовата нужда на индивида от пояснение на протичащото се понастоящем с него посредством стъпване върху обичайните духовни ценности; 3) да поддържат построяването на начини за ориентировка на своите ученици в актуалния комплициран и бързо изменящ се свят; 4) да формулират смислени от позиция на човешкото развиване цели и да обвържат постигането им с съответни инициативи. Резултатът от тази политика, а и освен от нея, е налице: преобладаващата част от днешните младежи са прекомерно невежи, невъзпитани и нецивилизовани спрямо предходните генерации. Липсват им базови познания, обща просвета и мотивация за учене. За тях образованието е повинност и средство за сполучливо кариерно развиване, само че не и полезност сама по себе си. Изключения, несъмнено, постоянно могат да бъдат посочени.
Днешните ръководещи целеустремено работят против ограничение на българското обучение и замяната му с образование. Налага се да напомня, че въпреки двете действия да са свързани, те се разграничават кардинално. Първото дава фундаментални познания и базови умения, които могат да послужат за платформа да се прави друг тип работа в хода на човешкия живот, а второто е ориентирано към придобиване на съответни умения, нужни за практикуване на избрана специалност тук и в този момент. Понякога обучаемите даже не се приготвят за упражняване на цялостна специалност, а единствено за избрани нейни действия. Те са чудесни реализатори, само че осакатени хора.
Тук ми се желае да припомня, че просветителните институции са основани, с цел да приготвят персони с многостранни качества. От едно учебно заведение – начално, главно, приблизително или висше се чака да даде начетеност, която се показва с изключение на в преодоляване на обширни познания, още и в умеене да се мисли задълбочено и независимо от позицията на постоянни полезности. Ръководителите на просветителните звена не трябва да не помнят хуманистичната цел на ръководените от тях институции: да бъдат пазители на знанието, инкубатори на нови хрумвания и основатели на дейни жители. Перспективата за превръщането им в „ занаятчийски учебни заведения ” би представлявало изменничество по отношение на тяхната изконна идея.
Друг е въпросът, че обществото ни в действителност се нуждае от подготовката на фрагменти за практикуване на избрани специалности в актуалната стопанска обстановка. Това може и към този момент става по два метода. Първият неотдавна се практикува посредством въвеждането на дуалното обучение в професионалните гимназии. Последните в продължение на десетилетия едвам кретаха, а в този момент вследствие от усилване на махалото в противоположната прекаленост по всякакъв начин се „ подтикват ” от страната, даже с цената на наложително „ вкарване ” в тях на младежите. Вторият се отнася до основаване на професионални образователни центрове (ПУЦ-ове), в които приключилите приблизително или висше обучение да се приготвят за практикуване на съответна специалност. В тези звена следва да се води образование в границите на няколко седмици или месеци съгласно размера и сложността на овладяваните познания и умения. ПУЦ-овете най-често образоват по особено задание на компаниите, преднамерено изпратили хора за преодоляване на съответни умения, нужни за осъществяване на избрани действия. Този вид центрове за образование са добре познати от недалечното ни минало – тогава не се употребиха с добра известност. Такива се откриват и през днешния ден от разнообразни икономически субекти, като е изцяло допустимо да свършат значима и потребна работа, която да им донесе по-високо добро име в обшеството. Някои от тях даже се популяризират като „ академии ” или „ университети ”, въпреки да нямат нищо общо с тези институции. Държавата следва да се намеси и да приключи опитите на тези самозвани „ учени ” да заблуждават по-лековерните жители. Тя следва ясно да разграничи видовете просветителни и обучителни институции по цел и пълномощия.
Ала най-важното е днешната българска страна да приключи процеса на опуцяване на образованието у нас, като не допусне превръщането на просветителните институции в ПУЦ-ове. Това би било пагубно за бъдещето както на българските жители, по този начин и на обществото ни като цяло – в действителност и на бизнеса, който ще би трябвало да употребява зле образовани и затова негодни за проявление на самодейност и предпочитание за самоусъвършенстване хора. Трайното обвързване на днешните българи единствено с настоящите специалности, в случай, че никой не може да планува какви ще са специалностите на бъдещето, е сигурен метод да се унищожат вероятностите за сполучливо професионално и човешко развиване на тези хора. Днес може да не знаем какви ще бъдат специалностите след 10 или двадесет години, само че знаем, че мислещите независимо и свободни персони, стъпващи в дейната част от живота си върху солидна просветителна база, абсолютно ще се оправят добре в каквито и да са съответни обществени и икономически условия.
Добрин Тодоров е академични учител по философия. Автор е на 7 независими и 2 групови монографии, едно образователно пособие, на публицистичните книги „ Между другото ” (2005), „ Попътно ” (2009), „ Напомняне ” (2011) и „ Езикови ” паники ” (2015), както и на десетки публикации с научен и публицистичен темперамент.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ