Нищо не боли повече от пропуснат шанс
Поставяме големи бариери към себе си. Строим каменни зидове. Издигаме стени. Правим го във всичко, в което изпитваме боязън. В връзките си с другите, в фантазиите си. Сами стъпкваме възможностите си.
Всичко в природата изисква време. Дайте късмет на всичко да се случва.
Рискувайте и забравете за сигурното. Бягаме от всичко непознато, неосъзнавайки, че даже това, което имаме за познато в този момент, преди е било също такова.
Спираме евентуални връзки. Вмъкваме се в живота на другия и чакаме той още в самия зародиш на връзката си с нас да извърши всички наши потребности. Да бъде съвършен, да бъде същински.
Така постъпваме и с фантазиите си. Прекарваме стотици часове на място, което не ни носи наслаждение, само че не подхващаме крачка, с цел да си тръгнем, тъй като нямаме онази сигурност, която усещаме в този момент.
Губим се в личния си, фиктивен същински свят – на съвършения човек, на съвършената работа…
Губим връзка със сърцето си. Онова сърце, което желае най-хубавото за нас, само че ние не му даваме късмет.
Всичко, което желаеме идва, ще пристигна или е пристигнало в живота ни – просто би трябвало да изгубим за малко почва под краката си, да скочим в незнайното, да затворим очи и да спрем да търсим.
Не бягайте от него. Вземете си го, във вас е – целият ви живот зависи от изборите, които вършиме в този момент.
Или казано в резюме с едни от най-любимите ми думи – нищо не боли повече от пропуснат късмет. От можеше, от трябваше, от почти…
Можеше да пребивавам.
Трябваше да пребивавам.
Почти живях.
създател: Силвия Крумова
