Историята ни е пречупена, интелигенцията ни е духовно осакатена
„ Поразените “, дълго чаканият разказ на Теодора Димова, ще бъде показан за първи път на 30 август на „ Аполония “ в Художествената изложба на Созопол. За творбата ще приказват професорите Михаил Неделчев и Веселин Методиев. Известната писателка споделя историята на три дами и едно дете, които губят своите мъже и татковци, изумени от тоталитарния режим, открил се у нас посредством руската окупация след преврата на 9 септември 1944 година. Тя ни връща към един от най-тъмните интервали в нашата история. Нейните герои вървят в леденото февруарско утро към мястото, където са избити околните им. Вали сняг. Жените не приказват. Напомнят на черни мироносици, само че не с цел да възвестят радостната новина, а с цел да видят ямата, където със сгурия са засипани телата на обичните им. Снегът не се задържа върху този черен кръг. Стопява се. Всичко в близост е бяло, а този кръг остава черен… „ Всички ние, родените преди 89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме изумени от тези събития по този начин, както сме изумени от Чернобилската повреда. Мащабът на провалите занапред стартира да става ясно. Това е печално известно на всички ни. Но изумени ли са в действителност „ Поразените ”? Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше по едно и също време, до момента в който пишех за трите дами и за това дете. В какво се показва провалянето и в какво успеха? Свети деятел Павловата фамозна фраза звучеше от самото начало в главата ми: „ …силата ми се в отпадналост изцяло демонстрира ”. Кой е по-силен в очите на Бога – този, който добродушно плаче в себе си, или оня, който нахално тържествува? ”, разяснява Теодора Димова. Ето какво още показа тя за „ Стандарт “.
- Госпожо Димова, за какво сменихте работното заглавие " Яма " с " Поразените "?
- Минах през доста заглавия. Работното, истинското, към което е построен сюжетът на романа, беше „ Черните мироносици ”. Но си дадох сметка, че „ мироносици ” е относително непозната дума - също така смисълът й се обръща, тъй че това заглавие щеше да буди неразбиране. А „ Яма ” ми се стори извънредно, дефинитивно, без по-нататъшно развиване. Докато „ Поразените “ не престават да живеят - живеят с поразата, с белезите, с провалянето, само че не престават.
- Що за персони са героините в новия ви разказ?
- Те са представители на интелигенцията и на междинната класа по време на деветосептемврийския прелом през 1944 година. Съпруги са на публицист, духовник и бизнесмен. Съдбите им си наподобяват по това, че мъжете им са убити, а те не престават сами да се оправят с развъждането на децата, с изселването, несгодите, компликациите. Всъщност
това е поколението на моята баба
Тогава тя е била на 44 години. Опитвам се да възстановя и да предам нейното светоусещане, образование, отношението й към другите.
- Казвате, че историците са свършили работата си, анализирайки интервала след 9 септември 1944-а, само че по какъв начин се ориентирахте в документалните трудове, по какъв начин отсяхте достоверността на обстоятелствата измежду операциите?
- Най-трудното беше да се отърся от манипулативните неистини, набивани в главата ми, да допускам на обстоятелствата. Всъщност това ми лиши най-вече време. Най-много ми помогнаха срещите и диалозите с хора, които персонално са претърпели трагичните събития. Историята е скъпа не като статистика, а като персонално прекарване. Оттам нататък числата, датите и обобщенията имат смисъл.
- Българската интелигенция, която е унищожавана методично при всички режими и държавни управления, е съвсем довършена след 9 септември – какво разбрахте още за този развой, до момента в който правихте изследванията си за книгата?
- Четох доста исторически проучвания, лиши ми доста време, беше ми мъчно и тежко. Затова писах романа доста постепенно, дълго. Българската история е пречупена. Българската душа е удушена. Днес ние живеем материалистично, тъй като сме изгубили доста от полезностите, които са ни били присъщи епохи наред. Толкова всеобщо и целеустремено заличаване на интелигенцията не е имало през различен интервал. Цялата българска история беше ревизирана и фалшифицирана и по идеологически стандарти.
Най-малкото отклоняване беше глобено
Българската интелигенция беше освен физически избита, само че и духовно осакатена.
- Хрониките, които сте изследвали, с цел да напишете „ Поразените “, сигурно са извънредно тежки за понасяне, тъй като разкриват цялата безизходност, на която сме обречени – от къде намерихте сили, с цел да стигнете до края?
- Когато стъпиш на веднъж и тръгнеш по него, към този момент няма по какъв начин да се върнеш. Неведнъж ми се искаше да се откажа от писането на този разказ, да го зарежа, тъй като фактически ми беше доста мъчно. Но по какъв начин бих се чувствала? А, не, това е тежко, лишава сили и сила, депресира ме, най-добре да се откажа - по какъв начин се живее след това със съзнанието, че си се отказал, тъй като е било тежко?
- Може би поради всичко това създателите като че ли постоянно ги е било боязън да се връщат към 50-те...
- Нашите генерации са невидимо травмирани от тези години. Никой не желае да се връща към контузиите. Но не, не е по-лесно да се живее, когато държим очите и сетивата си крепко затворени, би трябвало да изговорим раните, да ги разкажем, да ги артикулираме. Ние би трябвало да се освободим от травматичната памет за соца. Сега, когато към този момент знаем истината за трагичния поврат на българската история през 1944 година, за мен най-чудовищното е лъжата, която сме учили в учебниците по история, по която са ни изпитвали, поставяли са ни оценки, без да имаме опция да погледнем по метод друг от формалната агитация.
- Надявате ли се с романа да измененията мисленето и визиите на читателите за онази ера?
- Ние можем да отчитаме въздействието на литературата само върху обособения човек. Не можем да чакаме от нея да промени настройките към историческите събития. Не си слагам за задача да предефинирам историята, а
просто показвам своята позиция на страната на истината.
- Получихте премията „ Христо Г. Данов “ на метри от складовете, въодушевили татко ви, великият повествовател Димитър Димов, за „ Тютюн “ – доколко трансферирате мост сред неговия разказ и вашия?
- Не може да става и дума да има нещо общо сред двата романа, несъмнено.
- Няма подозрение, че обобщенията постоянно са допълнително и звучат наивистично, само че въпреки всичко – дали в миналото ще си вземем поука от огромните ни провали като нация?
- Това е сложен, непосилен и муден развой. Осъзнаването на личните неточности е най-трудно.
Винаги е по-лесно различен да е отговорен
Така се поражда злопаметност и злото се възпроизвежда. Оневиняването на себе си е част от инстинкта за самозапазване, само че самокритичността е развой оттатък инстинкта и води до духовно издигане.
- В кои моменти изпитвате непреодолима прочувствена и физическа нужда да седнете и да пишете – успявате ли да си обясните необяснимото?
- Когато дадена тематика ми стане извънредно забавна, тъй че да не мога да се откъсна от нея, тъй че да ме всмуче в себе си. Дадена тема или обстановка, или човек.
Все едно съм уловена с ласо
И колкото повече се дърпам, толкоз повече се омотавам. Трябва да приема това, което ме е заинтригувало, да му се подчиня, да се съсредоточа, да стартира да проучвам. И да пиша.
- През последните години християнската религия е водеща тематика в творбите ви – по кое време и за какво осъзнахте нуждата да потънете в нейния смисъл, в нейните послания?
- Сега - от дистанцията на времето – ми се коства, че постоянно съм вървяла към вярата. Всъщност ми се коства, че това е най-съкровеното в нашия живот – пътят към храма. Той е друг за всекиго по този начин, както всички имаме разнообразни лица. Някои осъзнават вярата по-рано, други по-късно, трети – напълно преди края. Ако срещата не се случи, все едно си вървял по път, който не извежда на никое място. Вярата има десетки и десетки пластове, тя се приема на интуитивно равнище, само че би трябвало да се осъзнае, да се учи, да се чете, да се осмисля. Едва тогава светът се намества, едвам тогава се проумяват задачата и смисълът на живота.
- Мислите ли, че Господ дава на всеки тъкмо толкоз, колкото той може да понесе?
- Изглежда е тъкмо по този начин. Ако не се съгласим, че е по този начин, не можем да променим нищо. Ако се съгласим, бремето ни става леко. Не понижава неговото тегло, а се усилват нашите сили.
- Как, съгласно вас, литературата и читателите да се опазят от продукцията на графоманите, които се назовават „ писатели “? Не е ли сбъркано и аморално да се секат дървета, с цел да се произведе хартия, върху която да се отпечатат текстове, от които няма потребност?
- Сгромолясването на критериите е особено за света, в който живеем. Изглежда литературата набра авторитет, изключително висок авторитет, щом всеки се стреми да издаде книга.
Читателите се изгубват
в новите заглавия
не могат да се ориентират измежду книжния пазар. По-добре е да се секат гори, в сравнение с да се постановат забрани. По-добре е да се издават графомански романи, в сравнение с да се постанова единствена вярна линия.
- До къде стигнаха кичът и пошлостта в БГ жанровете?
- Не се ангажирам да отговоря, нямам сили да чета пошли текстове. Това е работа за критиците, те да му мислят. Животът е толкоз къс, а има толкоз доста хубави неща, които би трябвало да бъдат прочетени.
- Госпожо Димова, за какво сменихте работното заглавие " Яма " с " Поразените "?
- Минах през доста заглавия. Работното, истинското, към което е построен сюжетът на романа, беше „ Черните мироносици ”. Но си дадох сметка, че „ мироносици ” е относително непозната дума - също така смисълът й се обръща, тъй че това заглавие щеше да буди неразбиране. А „ Яма ” ми се стори извънредно, дефинитивно, без по-нататъшно развиване. Докато „ Поразените “ не престават да живеят - живеят с поразата, с белезите, с провалянето, само че не престават.
- Що за персони са героините в новия ви разказ?
- Те са представители на интелигенцията и на междинната класа по време на деветосептемврийския прелом през 1944 година. Съпруги са на публицист, духовник и бизнесмен. Съдбите им си наподобяват по това, че мъжете им са убити, а те не престават сами да се оправят с развъждането на децата, с изселването, несгодите, компликациите. Всъщност
това е поколението на моята баба
Тогава тя е била на 44 години. Опитвам се да възстановя и да предам нейното светоусещане, образование, отношението й към другите.
- Казвате, че историците са свършили работата си, анализирайки интервала след 9 септември 1944-а, само че по какъв начин се ориентирахте в документалните трудове, по какъв начин отсяхте достоверността на обстоятелствата измежду операциите?
- Най-трудното беше да се отърся от манипулативните неистини, набивани в главата ми, да допускам на обстоятелствата. Всъщност това ми лиши най-вече време. Най-много ми помогнаха срещите и диалозите с хора, които персонално са претърпели трагичните събития. Историята е скъпа не като статистика, а като персонално прекарване. Оттам нататък числата, датите и обобщенията имат смисъл.
- Българската интелигенция, която е унищожавана методично при всички режими и държавни управления, е съвсем довършена след 9 септември – какво разбрахте още за този развой, до момента в който правихте изследванията си за книгата?
- Четох доста исторически проучвания, лиши ми доста време, беше ми мъчно и тежко. Затова писах романа доста постепенно, дълго. Българската история е пречупена. Българската душа е удушена. Днес ние живеем материалистично, тъй като сме изгубили доста от полезностите, които са ни били присъщи епохи наред. Толкова всеобщо и целеустремено заличаване на интелигенцията не е имало през различен интервал. Цялата българска история беше ревизирана и фалшифицирана и по идеологически стандарти.
Най-малкото отклоняване беше глобено
Българската интелигенция беше освен физически избита, само че и духовно осакатена.
- Хрониките, които сте изследвали, с цел да напишете „ Поразените “, сигурно са извънредно тежки за понасяне, тъй като разкриват цялата безизходност, на която сме обречени – от къде намерихте сили, с цел да стигнете до края?
- Когато стъпиш на веднъж и тръгнеш по него, към този момент няма по какъв начин да се върнеш. Неведнъж ми се искаше да се откажа от писането на този разказ, да го зарежа, тъй като фактически ми беше доста мъчно. Но по какъв начин бих се чувствала? А, не, това е тежко, лишава сили и сила, депресира ме, най-добре да се откажа - по какъв начин се живее след това със съзнанието, че си се отказал, тъй като е било тежко?
- Може би поради всичко това създателите като че ли постоянно ги е било боязън да се връщат към 50-те...
- Нашите генерации са невидимо травмирани от тези години. Никой не желае да се връща към контузиите. Но не, не е по-лесно да се живее, когато държим очите и сетивата си крепко затворени, би трябвало да изговорим раните, да ги разкажем, да ги артикулираме. Ние би трябвало да се освободим от травматичната памет за соца. Сега, когато към този момент знаем истината за трагичния поврат на българската история през 1944 година, за мен най-чудовищното е лъжата, която сме учили в учебниците по история, по която са ни изпитвали, поставяли са ни оценки, без да имаме опция да погледнем по метод друг от формалната агитация.
- Надявате ли се с романа да измененията мисленето и визиите на читателите за онази ера?
- Ние можем да отчитаме въздействието на литературата само върху обособения човек. Не можем да чакаме от нея да промени настройките към историческите събития. Не си слагам за задача да предефинирам историята, а
просто показвам своята позиция на страната на истината.
- Получихте премията „ Христо Г. Данов “ на метри от складовете, въодушевили татко ви, великият повествовател Димитър Димов, за „ Тютюн “ – доколко трансферирате мост сред неговия разказ и вашия?
- Не може да става и дума да има нещо общо сред двата романа, несъмнено.
- Няма подозрение, че обобщенията постоянно са допълнително и звучат наивистично, само че въпреки всичко – дали в миналото ще си вземем поука от огромните ни провали като нация?
- Това е сложен, непосилен и муден развой. Осъзнаването на личните неточности е най-трудно.
Винаги е по-лесно различен да е отговорен
Така се поражда злопаметност и злото се възпроизвежда. Оневиняването на себе си е част от инстинкта за самозапазване, само че самокритичността е развой оттатък инстинкта и води до духовно издигане.
- В кои моменти изпитвате непреодолима прочувствена и физическа нужда да седнете и да пишете – успявате ли да си обясните необяснимото?
- Когато дадена тематика ми стане извънредно забавна, тъй че да не мога да се откъсна от нея, тъй че да ме всмуче в себе си. Дадена тема или обстановка, или човек.
Все едно съм уловена с ласо
И колкото повече се дърпам, толкоз повече се омотавам. Трябва да приема това, което ме е заинтригувало, да му се подчиня, да се съсредоточа, да стартира да проучвам. И да пиша.
- През последните години християнската религия е водеща тематика в творбите ви – по кое време и за какво осъзнахте нуждата да потънете в нейния смисъл, в нейните послания?
- Сега - от дистанцията на времето – ми се коства, че постоянно съм вървяла към вярата. Всъщност ми се коства, че това е най-съкровеното в нашия живот – пътят към храма. Той е друг за всекиго по този начин, както всички имаме разнообразни лица. Някои осъзнават вярата по-рано, други по-късно, трети – напълно преди края. Ако срещата не се случи, все едно си вървял по път, който не извежда на никое място. Вярата има десетки и десетки пластове, тя се приема на интуитивно равнище, само че би трябвало да се осъзнае, да се учи, да се чете, да се осмисля. Едва тогава светът се намества, едвам тогава се проумяват задачата и смисълът на живота.
- Мислите ли, че Господ дава на всеки тъкмо толкоз, колкото той може да понесе?
- Изглежда е тъкмо по този начин. Ако не се съгласим, че е по този начин, не можем да променим нищо. Ако се съгласим, бремето ни става леко. Не понижава неговото тегло, а се усилват нашите сили.
- Как, съгласно вас, литературата и читателите да се опазят от продукцията на графоманите, които се назовават „ писатели “? Не е ли сбъркано и аморално да се секат дървета, с цел да се произведе хартия, върху която да се отпечатат текстове, от които няма потребност?
- Сгромолясването на критериите е особено за света, в който живеем. Изглежда литературата набра авторитет, изключително висок авторитет, щом всеки се стреми да издаде книга.
Читателите се изгубват
в новите заглавия
не могат да се ориентират измежду книжния пазар. По-добре е да се секат гори, в сравнение с да се постановат забрани. По-добре е да се издават графомански романи, в сравнение с да се постанова единствена вярна линия.
- До къде стигнаха кичът и пошлостта в БГ жанровете?
- Не се ангажирам да отговоря, нямам сили да чета пошли текстове. Това е работа за критиците, те да му мислят. Животът е толкоз къс, а има толкоз доста хубави неща, които би трябвало да бъдат прочетени.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ