Да се опитваш да говориш истини е твърде неудобно, да вярваш в хората с мънички души е бавна смърт…
Понякога ще те боли извънредно. Ще търсиш отговорите с години и ще съсипваш дните си с въпроси, ще се опитваш да откриеш в себе си казуса. Ще мислиш, че ти има нещо, че цялата виновност е единствено твоя, че хората са си напълно наред.
Ще схванеш: да си друга в масата от тихи сенки носи доста тъга. Да се опитваш да приказваш истини е прекомерно неловко, да вярваш в хората с мънички души е мудна гибел.
Ще схванеш, че доста са избрали да съществуват в премълчаното комфортно, тъй като там се оцелява елементарно и пътят им нагоре е застлан с кадифе. Понякога ще им завиждаш за ориста, тъй като сгушени в своя боязън, те в никакъв случай не са изправяли главите си, с цел да посрещат челно всеки конфликт.
Ще криеш сълзите си след следващото изменничество, ще се затваряш в себе си, с цел да не види никой какъв брой те боли, а след това отново ще се изправяш и ще тръгваш изначало. Защото нямаш избор, както имат другите, които минават леко през живота си.
Ще водиш своите борби дълго, от време на време ще се изгубваш и без вяра след следващото проваляне ще питаш “Докога? ”, само че тайничко ще знаеш, че ти си мощна не до на следващия ден или до идващия час, или година, а за цялостен един живот.
И щом един път го схванеш ще носиш кръста си по-леко, ще свикнеш с одумването и със злобата на слабите, с лицемерието и фалша им, ще можеш дори да приемаш обстоятелството, че постоянно ще си сама в борбите.
Тогава чак ще можеш да разбиваш с лекост стените, препречващи се постоянно пред теб. Тогава ще повярваш в себе си най-сетне, ще спреш да се виниш за толкоз неща и ще приемеш силата си за орис.
Автор: Дани Рангелова
