Гришата живя само на главната улица
Помните ли: „ Какво е в действителност лятото, какво е... ”. Гришата сътвори музиката за тази ария, която една година обра всичките награди на фестивала „ Бургас и морето ”. От тогава я запя цяла България. И не стопира. Гришата си отиде от този свят на 17 ноември 2015-а. Беше единствено на шестдесет. Смъртта на подобен другар е като земетресение. Срутва хоризонта. Събаря Луната в локвата на битието, пропуква земята и от нея извира подобен студ, че слънцето се разтреперва. Думите не стигат, сълзите не стигат. Но помня – животът е момент, другарството е безкрайност. В другарството сме безсмъртни – това е подаръкът на Гришата. А той имаше толкоз доста другари. С Васил Сотиров сме взели от бюфета в Малкото НДК следващата ВиК /водка с кола – остарял майтап/ в пластмасови чаши и сядаме на дървените маси извън. Още не сме отпили и над нас се надвесва едра сянка. Васко, без да оставя чашата на масата, изправя показалец и сочи новодошлия в лицето:
- Ей го! Гришата! Огромен стихотворец!
Така се срещам с Гриша Трифонов. С Васко сме другари, откогато се помним. С Гришата – до момента в който помним.
Мария и Ангел Колеви са семейство меценати от Филаделфия, Съединени американски щати. Със лични средства реализират собствен си план „ За буквите “ - издават българска литература и я популяризират из българските общности по света. И канят писатели и поети – да им покажат Страната на неограничените благоприятни условия. Първи сме ние с Гришата. Снимаме се по роднински пред монументи на президенти, пред оградата на Белия дом, пред Капитолия, пред „ Слънчогледите “ на Ван Гог в художествената изложба на Филаделфия, пред „ Вратата на Ада “ в музея на Роден отново там... Седнали сме пред тази голяма черна бронзова врата на стъпалата, Ангел е лежащ в краката ни с фотоапарата, с цел да хване и тържествените ни физиономии, и адската буря, понесла към преизподнята разрушените човешки очаквания. Апаратът щраква, Гришата ме поглежда и споделя:
Семейството: Гришата, Александър и брачната половинка Мария Дамянова
- Само не ми е ясно от вътрешната страна или извън се снимахме пред тази врата...
Гришата ме води да разгледаме кромлеха покрай Маджарово, в село Долни Главанак. Тук сме в зората на човешката история, изправени в кръга, обрисуван от щръкналите в близост ни менхири. Мисля си, че и хората с задача като него на билото на живота си градят своя кромлех – кръг от другари, неподвластен на времето. Малко по-късно пътешестване той стана един от основателите за основаването на писателския кръг „ Смисъл “.
Едно от обичаните му места е Светилището на нимфите край Каснаково, близо е до пътя, отбиваме се там постоянно, когато минем. Той гребва с шепа вода от аязмото, пийва, привел се в нишата на извора в реверанс. После сяда под дъба вдясно, където свършва необятният полукръг на каменния дувар, и пуши безмълвно. Сядам и аз наоколо, безшумно. За да не смутя пролетния танц на нимфите, който се долавя в шумоленето на листата и люлеенето на тревите...
Цял ден се разхождаме из Манхатън, Мария и Ангел нямат отмалялост, аз фотографирам, изоставам, прибързвам. И в един миг се озовавам самичък измежду това шарено човешко море. Тръгвам назад, откъдето сме пристигнали. И след половин час блуждаене виждам Гришата, седнал на скамейка пред Рокфелер център, смее се:
- Това да не ти е ъгленската гора!
Продължаваме дружно и някъде на Уолстрийт той сяда на бордюра:
- Прилоша ми от толкоз народ...
Става му добре чак когато пред нас се ширва заливът със Статуята на свободата, над който шарят като водни кончета туристически вертолети. Снимаме се на този декор, и Гришата ми споделя:
- Човекът умира да подвига монументи на неосъществените си фантазии...
Като стана дума за ъгленската гора – точно в Ъглен всяка година групирам другари на Еньовден, да срещнем дружно слънцето след магическата нощ на чукара над Очилатата дупка. Гришата не си пада доста по спането в палатка, само че огънят го очарова, както и диалогът с новите му тукашни другари – Вальо Пендоловски, Пламен Пора, Стоян Кутов, кметицата Таня Гетова... 90-годишният Маринчо Елкин по този начин провлачва „ Пенината “ за нещастната обич на Трифон Кунев и Пена, че звездите звънят. Но и те утихват, когато Гришата взема китарата: „ Какво е в действителност лятото, какво е?/Септември към морето слиза/ и младостта, която сякаш е моя,/ трепери в лятната ми риза./ Сама измежду топлите и бели дюни/ от вятъра леден се скрива./ Навярно тя си спомня своя юни./ Въздъхва може би и си отива... “. Думите на Иван Вълев се пълнят от Гришата с толкоз надълбоко възприятие, че стават на бунар, от който извират сълзи...
Авторът на публикацията Йото Пацов, журналистът Ангел Колев, който през днешния ден живее в Америка, Гриша Трифонов
Чакаме да стане време за среща с учениците в учебно заведение „ Христо Ботев “ в Ню Йорк. Аз, несъмнено, съм с фотоапарата, Гришата, несъмнено, е с китарата. Настройва я. Край нас вървят хора. Казвам му:
- Я дай „ Главната улица “, пък аз ще сложа баретата в краката ти – все ще изкараме нещо!
Докато се смеем на концепцията, тъмнокож грациозен юноша поспира, вади от джоба си банкнота и я пъхва в китарата – по този начин бързо, че Гришата не съумява да реагира, и понечва да си продължи пътя. Но този път Гришата го стопира:
- Не-е, бате, щом си си платил – ще слушаш!
Започва: „ И тъй като животът е къс, а дълга е основната улица... “. Младежът слуша ухилен, стопират и други. Свършва Гришата, всички ръкопляскат, потеглят си, а на мен ми се коства, че младежът продължава да си тананика:”Или просто да пийна с врабчето ръждива вода от улуците...”
И тъй наречените и така нататък Как се споделя един цялостен като кошер живот? Толкова доста върхове – като Балкана. Толкова доста извори – като България. Малко са тези, които умират като хора, а ги погребваме като великани. Предложихме в родния му град Харманли да нарекат улица на негово име. Отказаха. Не схващат ли, че Гришата е връх, с какъвто всеки град може да се гордее? Не схващат. То е като да приказваме с мравките или с микробите.
Всъщност и микробите си имат свои върхове, нисички.
Йото ПАЦОВ
- Ей го! Гришата! Огромен стихотворец!
Така се срещам с Гриша Трифонов. С Васко сме другари, откогато се помним. С Гришата – до момента в който помним.
Мария и Ангел Колеви са семейство меценати от Филаделфия, Съединени американски щати. Със лични средства реализират собствен си план „ За буквите “ - издават българска литература и я популяризират из българските общности по света. И канят писатели и поети – да им покажат Страната на неограничените благоприятни условия. Първи сме ние с Гришата. Снимаме се по роднински пред монументи на президенти, пред оградата на Белия дом, пред Капитолия, пред „ Слънчогледите “ на Ван Гог в художествената изложба на Филаделфия, пред „ Вратата на Ада “ в музея на Роден отново там... Седнали сме пред тази голяма черна бронзова врата на стъпалата, Ангел е лежащ в краката ни с фотоапарата, с цел да хване и тържествените ни физиономии, и адската буря, понесла към преизподнята разрушените човешки очаквания. Апаратът щраква, Гришата ме поглежда и споделя:
Семейството: Гришата, Александър и брачната половинка Мария Дамянова
- Само не ми е ясно от вътрешната страна или извън се снимахме пред тази врата...
Гришата ме води да разгледаме кромлеха покрай Маджарово, в село Долни Главанак. Тук сме в зората на човешката история, изправени в кръга, обрисуван от щръкналите в близост ни менхири. Мисля си, че и хората с задача като него на билото на живота си градят своя кромлех – кръг от другари, неподвластен на времето. Малко по-късно пътешестване той стана един от основателите за основаването на писателския кръг „ Смисъл “.
Едно от обичаните му места е Светилището на нимфите край Каснаково, близо е до пътя, отбиваме се там постоянно, когато минем. Той гребва с шепа вода от аязмото, пийва, привел се в нишата на извора в реверанс. После сяда под дъба вдясно, където свършва необятният полукръг на каменния дувар, и пуши безмълвно. Сядам и аз наоколо, безшумно. За да не смутя пролетния танц на нимфите, който се долавя в шумоленето на листата и люлеенето на тревите...
Цял ден се разхождаме из Манхатън, Мария и Ангел нямат отмалялост, аз фотографирам, изоставам, прибързвам. И в един миг се озовавам самичък измежду това шарено човешко море. Тръгвам назад, откъдето сме пристигнали. И след половин час блуждаене виждам Гришата, седнал на скамейка пред Рокфелер център, смее се:
- Това да не ти е ъгленската гора!
Продължаваме дружно и някъде на Уолстрийт той сяда на бордюра:
- Прилоша ми от толкоз народ...
Става му добре чак когато пред нас се ширва заливът със Статуята на свободата, над който шарят като водни кончета туристически вертолети. Снимаме се на този декор, и Гришата ми споделя:
- Човекът умира да подвига монументи на неосъществените си фантазии...
Като стана дума за ъгленската гора – точно в Ъглен всяка година групирам другари на Еньовден, да срещнем дружно слънцето след магическата нощ на чукара над Очилатата дупка. Гришата не си пада доста по спането в палатка, само че огънят го очарова, както и диалогът с новите му тукашни другари – Вальо Пендоловски, Пламен Пора, Стоян Кутов, кметицата Таня Гетова... 90-годишният Маринчо Елкин по този начин провлачва „ Пенината “ за нещастната обич на Трифон Кунев и Пена, че звездите звънят. Но и те утихват, когато Гришата взема китарата: „ Какво е в действителност лятото, какво е?/Септември към морето слиза/ и младостта, която сякаш е моя,/ трепери в лятната ми риза./ Сама измежду топлите и бели дюни/ от вятъра леден се скрива./ Навярно тя си спомня своя юни./ Въздъхва може би и си отива... “. Думите на Иван Вълев се пълнят от Гришата с толкоз надълбоко възприятие, че стават на бунар, от който извират сълзи...
Авторът на публикацията Йото Пацов, журналистът Ангел Колев, който през днешния ден живее в Америка, Гриша Трифонов
Чакаме да стане време за среща с учениците в учебно заведение „ Христо Ботев “ в Ню Йорк. Аз, несъмнено, съм с фотоапарата, Гришата, несъмнено, е с китарата. Настройва я. Край нас вървят хора. Казвам му:
- Я дай „ Главната улица “, пък аз ще сложа баретата в краката ти – все ще изкараме нещо!
Докато се смеем на концепцията, тъмнокож грациозен юноша поспира, вади от джоба си банкнота и я пъхва в китарата – по този начин бързо, че Гришата не съумява да реагира, и понечва да си продължи пътя. Но този път Гришата го стопира:
- Не-е, бате, щом си си платил – ще слушаш!
Започва: „ И тъй като животът е къс, а дълга е основната улица... “. Младежът слуша ухилен, стопират и други. Свършва Гришата, всички ръкопляскат, потеглят си, а на мен ми се коства, че младежът продължава да си тананика:”Или просто да пийна с врабчето ръждива вода от улуците...”
И тъй наречените и така нататък Как се споделя един цялостен като кошер живот? Толкова доста върхове – като Балкана. Толкова доста извори – като България. Малко са тези, които умират като хора, а ги погребваме като великани. Предложихме в родния му град Харманли да нарекат улица на негово име. Отказаха. Не схващат ли, че Гришата е връх, с какъвто всеки град може да се гордее? Не схващат. То е като да приказваме с мравките или с микробите.
Всъщност и микробите си имат свои върхове, нисички.
Йото ПАЦОВ
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ