Тук ние сме хазяи и никой друг. Русия и пловдивската революция
Покрай Съединението българите, или най-малко по-просветената и по-разумна част от тях, дефинитивно схващат, че приказките за положителния дядо Иван са мит, заблуда и агитация. И осъзнават, че Русия е обособена страна със свои ползи, които постоянно не съответстват с българските.
Ето какво написа за отношенито на Русия към Съединението Симеон Радев в " Строители на модерна България ":
Може да се каже, че от всички велики сили най-вече сюрпризирана от Съединението бе Русия, която се считаше за най-добре осведомявана върху българските работи. Когато се получи в Москва известието за революцията, съветският консул в Пловдив Сорокин обядваше у Каткова, който му сподели депешата на Северната организация. „ Това е невероятно! — се провикна Сорокин. — Вий недейте има вяра това! “
Гирс, който бе получил уверенията на княз Александра във Франценсбад, не искаше тоже да има вяра новината; също и Александър ІІІ, който при свиждането на тримата императори в Кремзир през лятото бе споделил на Франц Йосифа и на Вилхелма І, че няма никаква причина да се безпокоят за statuquo-то в Румелия.
Честолюбието на цяла публична Русия биде надълбоко наранено от тоя сърпрайз и тя не закъсня да го назова вероломство. Тъй още в самото начало същинските съветски ползи бидоха премрежени от един ядосан сантиментализъм, който караше Гирса да дири възмездие там, гдето той можеше да желае гаранции.
Руското общество, следвайки своите славянски инстинкт, в първите дни посрещна Съединението с огромен екстаз. Аксаков почваше уводната публикация в Русь с един победоносен зов: „ Треснул Берлинский етюд! Ломится!… “ „ Целият славянски свят се радва и дружно с него — приятелите на човечеството “ — написа Новое время. Органът на московските либерали и на професорите — Русские ведомости — поздрави също с най-жива благосклонност тази стъпка на българите към тяхното национална обединяване.
В цялата съветска преса единствено Катков се разгласи още на първия ден против Съединението. При заминаването на съветските генерали от България Катков бе почувствувал огромно отвращение за тая „ засегнатост на Русия “ и от този момент той не бе престанал да атакува с озлобление княз Александра и неговите министри. В яростта си по отношение на княза той — мрачният теоретик на самодържавието, индивидът на всичките реакции, върлият зложелател на западноевропейските хрумвания — оферираше на българите да провъзгласят в България република; що се касае за Каравелова, най-меките названия, които той му даваше, бяха: „ бесшабашный радикал “, „ безумен и пустославен демагог “ и прочие Не е чудно, гдето при такова въодушевление по отношение на управляющите хора в България той се разяри против Съединението. „ Филипопольское pronunciamento — пишеше той, — стало быть сделано с разчетом на княз Александра и в его пользу. Не соединение Болгарии требовалось, а торжество для княза Александра. “
Катков не се произнасяше срещу единството на българския народ, само че за Русия не било безразлично кой ще го реализира, по кое време и в какъв тип. „ Съединението — пишеше той — ще бъде желателно, когато Русия освободи България в този момент от хаоса, както по-рано я освободи от турците. “ Връщайки се за минута към своята обичана тематика, той обясняваше в що се състои тоя безпорядък:
" Уви! Има Русия и Русия: каквото едната извърши, другата се старае да го скапе. Когато Русия действува като велика национална мощ, движима от духа на своята история, там всичко върви добре… само че, когато встъпи в деяние така наречената интелигенция, лишена от почва и от ръководяще начало, тогава се начева безпорядък и във вътрешните, и в интернационалните ни каузи.
Подир свършването на войната историческата Русия отстъпи място на анти-Русия, която незабавно даде на България най-нелепата от всички конституции, като й сложи отпред един княз, неимеющ нищо общо със страната ".
Вън от реакционерската му фикс идея, която го караше да открива такива случайни връзки сред националистическото придвижване в България и западноевропейския вид на нейното политическо устройство, Катков демонстрираше огромна проницателност на мозъка. Единствен съвсем сред съветските журналисти, той схвана наклонността на новата британска политика в Изток.
" Ето за какво — пишеше той — у англичаните пламна такава обич към българите: обединена и мощна България да бъде оплот срещу Русия, така както Афганистан би трябвало да служи като оплот срещу настъпленията на русите към Индия ".
Успехът на тази политика се виждаше необикновен на Каткова, който не допускаше, че „ българският народ може в миналото да се опълчи умишлено против Русия “. Той вярваше това, което малко по-късно пишеше княз Мещерски в Гражданин: че в случай че съветските офицери да бяха застанали пред фронта и да бяха декларирали на бойците, че Русия не утвърждава революцията, нито една тайфа нямаше да мине Балкана.
Това разбиране бе прочее споделяно и от русите, които се намираха по това време в България; Евгений Львов написа в своята книга за Румелийския прелом, че когато нашествието, водено от Чардафона, минало пред съветското консулство в Пловдив, в случай че Игелстром да бил излязъл на балкона да съобщи волята на Русия, всички щели да се разбягат, като оставят Кръстевича свободен да се върне в своя конак.
При такова подправено зрелище за дълбочината на националистическото течение в България понятно е, гдето Катков и изобщо славянофилите отдаваха всичкото зло на княза и на неговите министри. Разисквайки академически опцията, щото Русия да признае Съединението, първото изискване, което Катков полагаше, бе да се махне княз Александър от България и да се обезвредят „ демагозите “, с които той се бил окръжил.
Влиянието на Каткова в 1885 година бе в своята апогея. Личен другар на Александър ІІІ, подстрекател на висшите военни кръгове, слушан с уважение в Азиатския департамент, единствен свободен публицист в една преса, обуздана от цензурата, Катков даваше в действителност освен върху ръководството на Русия, само че в известна мярка и върху своята ера отпечатъка на своята фанатическа натура на популярен инквизитор.
Не бе мъчно за него в опозицията си против Съединението да увлече подире си вестниците с консервативно направление и да наостри цензурата против всяка отбрана на това антируско дело. След първия щастлив отзвук Новое время се разгласи очевидно срещу Румелийската гражданска война, предложи низвержението на княз Александра и означи мълвата за съветска окупация на България. Кандидатурата на принц Валдемара за българския трон биде стартирана в същото време от славянофилския щемпел и опровергана от съветското държавно управление.
Свободолюбивите съветски вестници не можеха да не симпатизират на Съединението по доста аргументи: то бе ориентирано против бездарната дипломация на царизма и се осланяше на правилото на националността и на националната воля, две хрумвания, драги на доктринерния демократизъм на „ западниците “. Защитата на тия вестници бе обаче боязлива, косвена: цензурата бдеше над тях.
Безпрепятствено можа да изкаже своите благосклонности към Съединението единствен И. С. Аксаков — и то единствено първоначално, тъй като по-сетне той получи едно строго предизвестие от Министерството на вътрешните работи.
Аксаков бе също зле надъхан по отношение на управляющите хора в България: той не бе дал прошка на княз Александра за „ подлия и високомерен метод “, по който бе изгонил двамата съветски генерали, а в Каравелова виждаше един „ взбалмошный пропагандатор “, водителя на „ алената интелигенция “, индивида, който от Пловдив бил „ диво неистовствувал срещу Русия “.
И той бе предположил, както Каткова, че в пловдивската гражданска война може да има някаква британска конспирация, стремлението на лондонския кабинет да придвижи центъра на тежестта на съветската политика от Афганистан в Близкия изток, само че това основание, както и неговите персонални антипатии, не можеха да го настроят против Съединението. И. С. Аксаков бе един стихотворец, залутан в политиката; само че тоя път точно неговата лирическа душа, неговото директно чутие, трептущият негов екстаз за славянска реципрочност му показаха същинския дълг на Русия. Чувствувайки туй, което бе благородно за Русия, той дефинира в същото време това, което щеше да бъде потребно за нея.
Той писа:
" Би било несъобразно с достолепието на Русия да се противи на съединението на Румелия с България единствено за това, тъй като то се е направило не в тоя час и не по тоя метод, който би желала Русия. Съединението (към което Русия всеки път се домогваше и което ние горещо и от все сърце приветствуваме) би трябвало да бъде и прието, и поддържано от съветското държавно управление — дори при положение на въоръжено противодействие от страна на Турция; освен това персоналната орис на княз Александър нам малко ни интересува ".
Горчиво изумен от шума, който известна част от съветската преса, точно славянофилската, вдигаше против нарушаването на Берлинския контракт, Аксаков питаше:
" Не призовавахме ли ний деня и часа, когато тоя контракт, така срамен за нас, ще бъде раздран, разнищен, ще мине в региона на преданията? Вчера още ний кипяхме, негодувахме, проклинахме — а в този момент какво? Почувствувахме ненадейно страхопочитание към святостта на тоя интернационален контракт! Берлинският контракт ни стана обичан, что же? И по кое време това? В самата тая минута, „ когда ему чинится поруха “ и сред прочее в едно от тия постановления, които бидоха измислени точно на инат на нас и възбудиха тогава великия и повсеместен наш яд?! Ний предоставяме тия въпроси на съждението на някои наши вестници. Някои от тях отидоха до такава степен, че биха били подготвени да възстановят statuquo ante, т.е. да се възвърне над Румелия, а дружно с това и над цяла България турското владичество, за заличаването на което се проля — не по-рано отпреди 8 години — реки съветска кръв. Един от тия вестници проповядва освен политически, само че и полицейски съюз с… турците за усмирението на славяните и за тяхното обуздаване…
И за какво, питаше той, Русия да направи поврат и да поругае на светите свои обичаи?
За това ли, гдето година Петко Каравелов благоволил да обиди Русия? Или тъй като някой си Райко или Ника Стамболов не уважавал задоволително съветската империя? Или че принц Батенберг от Дармщат не оправдал нашето доверие? "
Като вземаше с такава пристрастеност отбраната на Съединението, Аксаков не забравяше и съветските ползи, само че той бе уверен, какво посредством едно покровителско държание те биха били по-обезпечени, нежели посредством една злост, недостойна от страна на Русия по отношение на една дребна славянска страна. Той пишеше:
" Не да се гневим с гнева на велика страна против маленката България би приличало на нас, а да я покрием незабавно със своя щит, като предоставим сетне на себе си да разгледаме с нея своите домашни сметки. Тук ние сме хазяи и никой различен. Това трябваше да заявим във всеослишание на цяла Европа незабавно след преврата. По-пристойно бе, щото не Русия да пита Европа, а Европа да пита на първо място какво ще прави, по какъв начин ще постъпи Русия? "
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Ето какво написа за отношенито на Русия към Съединението Симеон Радев в " Строители на модерна България ":
Може да се каже, че от всички велики сили най-вече сюрпризирана от Съединението бе Русия, която се считаше за най-добре осведомявана върху българските работи. Когато се получи в Москва известието за революцията, съветският консул в Пловдив Сорокин обядваше у Каткова, който му сподели депешата на Северната организация. „ Това е невероятно! — се провикна Сорокин. — Вий недейте има вяра това! “
Гирс, който бе получил уверенията на княз Александра във Франценсбад, не искаше тоже да има вяра новината; също и Александър ІІІ, който при свиждането на тримата императори в Кремзир през лятото бе споделил на Франц Йосифа и на Вилхелма І, че няма никаква причина да се безпокоят за statuquo-то в Румелия.
Честолюбието на цяла публична Русия биде надълбоко наранено от тоя сърпрайз и тя не закъсня да го назова вероломство. Тъй още в самото начало същинските съветски ползи бидоха премрежени от един ядосан сантиментализъм, който караше Гирса да дири възмездие там, гдето той можеше да желае гаранции.
Руското общество, следвайки своите славянски инстинкт, в първите дни посрещна Съединението с огромен екстаз. Аксаков почваше уводната публикация в Русь с един победоносен зов: „ Треснул Берлинский етюд! Ломится!… “ „ Целият славянски свят се радва и дружно с него — приятелите на човечеството “ — написа Новое время. Органът на московските либерали и на професорите — Русские ведомости — поздрави също с най-жива благосклонност тази стъпка на българите към тяхното национална обединяване.
В цялата съветска преса единствено Катков се разгласи още на първия ден против Съединението. При заминаването на съветските генерали от България Катков бе почувствувал огромно отвращение за тая „ засегнатост на Русия “ и от този момент той не бе престанал да атакува с озлобление княз Александра и неговите министри. В яростта си по отношение на княза той — мрачният теоретик на самодържавието, индивидът на всичките реакции, върлият зложелател на западноевропейските хрумвания — оферираше на българите да провъзгласят в България република; що се касае за Каравелова, най-меките названия, които той му даваше, бяха: „ бесшабашный радикал “, „ безумен и пустославен демагог “ и прочие Не е чудно, гдето при такова въодушевление по отношение на управляющите хора в България той се разяри против Съединението. „ Филипопольское pronunciamento — пишеше той, — стало быть сделано с разчетом на княз Александра и в его пользу. Не соединение Болгарии требовалось, а торжество для княза Александра. “
Катков не се произнасяше срещу единството на българския народ, само че за Русия не било безразлично кой ще го реализира, по кое време и в какъв тип. „ Съединението — пишеше той — ще бъде желателно, когато Русия освободи България в този момент от хаоса, както по-рано я освободи от турците. “ Връщайки се за минута към своята обичана тематика, той обясняваше в що се състои тоя безпорядък:
" Уви! Има Русия и Русия: каквото едната извърши, другата се старае да го скапе. Когато Русия действува като велика национална мощ, движима от духа на своята история, там всичко върви добре… само че, когато встъпи в деяние така наречената интелигенция, лишена от почва и от ръководяще начало, тогава се начева безпорядък и във вътрешните, и в интернационалните ни каузи.
Подир свършването на войната историческата Русия отстъпи място на анти-Русия, която незабавно даде на България най-нелепата от всички конституции, като й сложи отпред един княз, неимеющ нищо общо със страната ".
Вън от реакционерската му фикс идея, която го караше да открива такива случайни връзки сред националистическото придвижване в България и западноевропейския вид на нейното политическо устройство, Катков демонстрираше огромна проницателност на мозъка. Единствен съвсем сред съветските журналисти, той схвана наклонността на новата британска политика в Изток.
" Ето за какво — пишеше той — у англичаните пламна такава обич към българите: обединена и мощна България да бъде оплот срещу Русия, така както Афганистан би трябвало да служи като оплот срещу настъпленията на русите към Индия ".
Успехът на тази политика се виждаше необикновен на Каткова, който не допускаше, че „ българският народ може в миналото да се опълчи умишлено против Русия “. Той вярваше това, което малко по-късно пишеше княз Мещерски в Гражданин: че в случай че съветските офицери да бяха застанали пред фронта и да бяха декларирали на бойците, че Русия не утвърждава революцията, нито една тайфа нямаше да мине Балкана.
Това разбиране бе прочее споделяно и от русите, които се намираха по това време в България; Евгений Львов написа в своята книга за Румелийския прелом, че когато нашествието, водено от Чардафона, минало пред съветското консулство в Пловдив, в случай че Игелстром да бил излязъл на балкона да съобщи волята на Русия, всички щели да се разбягат, като оставят Кръстевича свободен да се върне в своя конак.
При такова подправено зрелище за дълбочината на националистическото течение в България понятно е, гдето Катков и изобщо славянофилите отдаваха всичкото зло на княза и на неговите министри. Разисквайки академически опцията, щото Русия да признае Съединението, първото изискване, което Катков полагаше, бе да се махне княз Александър от България и да се обезвредят „ демагозите “, с които той се бил окръжил.
Влиянието на Каткова в 1885 година бе в своята апогея. Личен другар на Александър ІІІ, подстрекател на висшите военни кръгове, слушан с уважение в Азиатския департамент, единствен свободен публицист в една преса, обуздана от цензурата, Катков даваше в действителност освен върху ръководството на Русия, само че в известна мярка и върху своята ера отпечатъка на своята фанатическа натура на популярен инквизитор.
Не бе мъчно за него в опозицията си против Съединението да увлече подире си вестниците с консервативно направление и да наостри цензурата против всяка отбрана на това антируско дело. След първия щастлив отзвук Новое время се разгласи очевидно срещу Румелийската гражданска война, предложи низвержението на княз Александра и означи мълвата за съветска окупация на България. Кандидатурата на принц Валдемара за българския трон биде стартирана в същото време от славянофилския щемпел и опровергана от съветското държавно управление.
Свободолюбивите съветски вестници не можеха да не симпатизират на Съединението по доста аргументи: то бе ориентирано против бездарната дипломация на царизма и се осланяше на правилото на националността и на националната воля, две хрумвания, драги на доктринерния демократизъм на „ западниците “. Защитата на тия вестници бе обаче боязлива, косвена: цензурата бдеше над тях.
Безпрепятствено можа да изкаже своите благосклонности към Съединението единствен И. С. Аксаков — и то единствено първоначално, тъй като по-сетне той получи едно строго предизвестие от Министерството на вътрешните работи.
Аксаков бе също зле надъхан по отношение на управляющите хора в България: той не бе дал прошка на княз Александра за „ подлия и високомерен метод “, по който бе изгонил двамата съветски генерали, а в Каравелова виждаше един „ взбалмошный пропагандатор “, водителя на „ алената интелигенция “, индивида, който от Пловдив бил „ диво неистовствувал срещу Русия “.
И той бе предположил, както Каткова, че в пловдивската гражданска война може да има някаква британска конспирация, стремлението на лондонския кабинет да придвижи центъра на тежестта на съветската политика от Афганистан в Близкия изток, само че това основание, както и неговите персонални антипатии, не можеха да го настроят против Съединението. И. С. Аксаков бе един стихотворец, залутан в политиката; само че тоя път точно неговата лирическа душа, неговото директно чутие, трептущият негов екстаз за славянска реципрочност му показаха същинския дълг на Русия. Чувствувайки туй, което бе благородно за Русия, той дефинира в същото време това, което щеше да бъде потребно за нея.
Той писа:
" Би било несъобразно с достолепието на Русия да се противи на съединението на Румелия с България единствено за това, тъй като то се е направило не в тоя час и не по тоя метод, който би желала Русия. Съединението (към което Русия всеки път се домогваше и което ние горещо и от все сърце приветствуваме) би трябвало да бъде и прието, и поддържано от съветското държавно управление — дори при положение на въоръжено противодействие от страна на Турция; освен това персоналната орис на княз Александър нам малко ни интересува ".
Горчиво изумен от шума, който известна част от съветската преса, точно славянофилската, вдигаше против нарушаването на Берлинския контракт, Аксаков питаше:
" Не призовавахме ли ний деня и часа, когато тоя контракт, така срамен за нас, ще бъде раздран, разнищен, ще мине в региона на преданията? Вчера още ний кипяхме, негодувахме, проклинахме — а в този момент какво? Почувствувахме ненадейно страхопочитание към святостта на тоя интернационален контракт! Берлинският контракт ни стана обичан, что же? И по кое време това? В самата тая минута, „ когда ему чинится поруха “ и сред прочее в едно от тия постановления, които бидоха измислени точно на инат на нас и възбудиха тогава великия и повсеместен наш яд?! Ний предоставяме тия въпроси на съждението на някои наши вестници. Някои от тях отидоха до такава степен, че биха били подготвени да възстановят statuquo ante, т.е. да се възвърне над Румелия, а дружно с това и над цяла България турското владичество, за заличаването на което се проля — не по-рано отпреди 8 години — реки съветска кръв. Един от тия вестници проповядва освен политически, само че и полицейски съюз с… турците за усмирението на славяните и за тяхното обуздаване…
И за какво, питаше той, Русия да направи поврат и да поругае на светите свои обичаи?
За това ли, гдето година Петко Каравелов благоволил да обиди Русия? Или тъй като някой си Райко или Ника Стамболов не уважавал задоволително съветската империя? Или че принц Батенберг от Дармщат не оправдал нашето доверие? "
Като вземаше с такава пристрастеност отбраната на Съединението, Аксаков не забравяше и съветските ползи, само че той бе уверен, какво посредством едно покровителско държание те биха били по-обезпечени, нежели посредством една злост, недостойна от страна на Русия по отношение на една дребна славянска страна. Той пишеше:
" Не да се гневим с гнева на велика страна против маленката България би приличало на нас, а да я покрием незабавно със своя щит, като предоставим сетне на себе си да разгледаме с нея своите домашни сметки. Тук ние сме хазяи и никой различен. Това трябваше да заявим във всеослишание на цяла Европа незабавно след преврата. По-пристойно бе, щото не Русия да пита Европа, а Европа да пита на първо място какво ще прави, по какъв начин ще постъпи Русия? "
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ