При соца и при Бай Тошо престъпност нямало?!... Но само в новините
„ На първо място – удиви ме мащабът на това, което видях. Защото аз имах някакви догатки, изхождайки, че един тоталитарен режим има цензура и истината се скрива... Но не чаках картината на престъпността да е чак такава, каквато видях. “
Така разказва своето проучване, материализирано в книгатата (изд. " Сиела " ) създателят доктор Стефан Иванов.
Д-р Стефан Иванов. Снимка " Сиела "
С години той е ровил в източници, като по всички правила на историческата просвета ги разказва – с препратки, цитати, бележки под линия. Но с изключение на документални доказателства и статистика, включва гласни свидетелства на участници, чиновници на службите, на пандизите, лежали пандизчии и други
Всички те единствено удостоверяват извода: в случай че кажем, че при социализма и при престъпност е " нямало " - тя е отсъствала само в официаните вести. Не и в действителността.
В справките за служебно прилагане и бюлетините на Министерство на вътрешните работи (тогава, несъмнено, те не са обществени, за разлика от днес) всичко се е знаело.
А то по никакъв начин не е розово.
" Аз също съм израснал в същото време, също съм карал колело „ по мрачно в сигурност “, без да се тормозя. Но в действителност се оказва, че е имало от какво да се тормозя “, обобщава с усмивка създателят.
Убийства
Заговаряме се, че в София да вземем за пример за предходната година има едно неразкрито ликвидиране – и то е това на Алексей Петров. По какъв брой убийства е имало в тези години? Като вършим значимата спогодба, че приказваме за чисто престъпни действия, без да загатваме зверската политическа принуда след 9 септември 1944 година
И по двата параметъра, които изследва създателят – като безспорен брой и коефициент на 100 000 души население, картината е изумително мрачна.
" Средно за последните 20-25 години на проучвания от мен интервал – втората половина (на комунистическия строй), има към 200 убийства годишно. В предния интервал – първата част, незабавно след преврата от 1944 година, има даже повече!
Сега сега, в случай че вземете последните 10-15 година, има сред 90-95 убийства в България годишно. "
В недалечни времена са варирали – имало е и по 67, по 90, по 110, само че трендът да са двуцифрен брой годишно е резистентен.
Изследователят незабавно прави ангажимента – на рецензиите, че тогава България е имала по-голямо население, опълчва показател на престъпната престъпност.
Специално при убийствата той е приблизително 2,6 до 4 и даже над 4 броя убийства на 100 000 души население. Изненада – през днешния ден те са 0,8 до 1,3 (тук е значимо да кажем, че картината при убийствата обичайно е съвсем неизкривена и достоверна – това е закононарушение, което мъчно може да бъде скрито и невключено в статистиката – за разлика от други типове действия с по-висока инертност, б.а.)
Иванов припомня, че всичко посочено е публична статистика на Министерство на вътрешните работи.
При другите типове престъпност нещата седят по разнообразни способи. Но като цяло – с изключение на 4-те типа престъпност, които изследва в своя труд (умишлени убийства, изнасилвания, обири и грабежи) създателят сочи, че общата крива на престъпната престъпност е динамична и много се трансформира.
Отбелязвам, че е шокиращо, да има доста обири, в случай че тогава е доста по-малко „ изкушението “ – просто хората не притежаваха съвсем нищо. Например нищо по-голямо като МПС от руски джип (ако някой не знае, при „ хубавото “ бай-Тошово време частни камиони, камо ли рейсове не се допускаха) еднакъв бюфет, 2-3 идентични модела телевизор…
Какво се е крадяло? Отговор: каквото падне
Крадяли са се доста разнообразни неща, споделя историкът, съгласявайки се с нашето изказване, че този вид престъпност е директно обвързвана със обществени и стопански особености, както и с благосъстоянието на популацията. Или по-точно – с цялостното неявяване на благосъстояние…
„ Особено в първите 10-15 година след преврата от 1944 година се крадат главно храна, облекла – най-елементарните битови неща. Които, с изключение на всичко друго – милицията тогава прави едни разбори – не се и препродават. Т.е., те се изяждат и се употребяват.
Което демонстрира в действителност в каква голяма рецесия е изпаднало обществото – с изключение на чисто престъпната страна на нещата. “
Едва през втората половина на 60-те години на предишния век, съгласно нашия събеседник, започва да се обръща профилът на стоките, които се крадат. А към в края на 70-те и началото на 80-те отбелязва, че почват „ да се крадат малко по-луксозни артикули “.
Е, какъв брой пък да са първокласни, питаме…
" Ами, стартират да се крадат по-често мотори, мотопеди, касетофони. По-късно, през късните 80, даже имаме компютри, флопи дискове и така нататък “
Тук вършим забележката, че огромна част от любовта на българина към соца – освен това до ден сегашен – е обвързвана с най-важното, значимо и навсякъде упражнение от този момент: да си домъкнеш в двора нещо държавно. От най-дребния надзирател, до стопанския началник, който прекарва с ремаркета материали за вилата.
Там сигурно има голяма инертност – т.е. нещо, което в никакъв случай не е заведено и записано в масивите на Министерство на вътрешните работи.
Стефан Иванов отбелязва и още един въпрос - че огромна част от тези другояче изцяло действителни обири, не са обхванати по причина, че тогава, както и в този момент в наказателното законодателство, под една избрана стойност действието минава като малозначително/маловажно.
Така тези обири не са се записали и не са се разследвали.
„ От всяко едно Трудово-кооперативно земеделско стопанство всеки човек си е тръгвал и си е носел каквото си желае – тъй като знаете, че там са били тотално ниски възнагражденията… И то се е подозирало и подразбирало. “
С подигравка отбелязва, че „ въпреки времето да е друго, методът (към държавното) е еднакъв “.
Милиционерска лада, участваща в по-ново време в ретро рали. Снимка Българска телеграфна агенция
Сексуалните закононарушения – един спокоен пъкъл
„ Изнасилванията у нас имат много забавна история. Защото някъде до втората половина на 50-те години съвсем няма регистрирани изнасилвания! Ако обаче се каже, че по-късно те внезапно са нарастнали, това ще е машинация – тъй като преди този момент просто не са подавани сигнали. "
Изследователят изяснява, че типично за този тип закононарушения е, че процентно се правят по-често в селата и дребните обитаеми места. Там жертвата се сблъсква с два фактора - позор и боязън! „ Какво ще кажат хората… пък тя дали не си го е търсила… “
Вторият аршин е боязън, който сковава жертвата – тъй като нормално с причинителя се познават и потърпевшата се опасява от възмездие.
Трети мотив, е че едвам през 1956 година е узаконен така наречен аборт по избор. След 1956 година стартира „ едно взривообразно увеличение на заведените статистически сексуални престъпления “, споделя създателят на книгата.
„ Има още един мит за едно събитие – че е приоритет единствено на по-новите времена. Ами, не е! В книгата показвам един документ от страна на Министерство на вътрешните работи, където се споделя за всеобщо проституиране не девойки сред 14 и 16 година в София.
Описали са пред кои кина се случва, за така наречен Пезевенкска* градинка – градинката зад джамията, пред Централна баня… И има доста забавни данни за това – по какъв начин е имало относителна толерантност във връзка с проституцията. “
Правим конкретизиране, че първите данни са от края на 50-те, само че по-активно - от идващото десетилетие.
" Постепенно службите стартират да се ориентират, че проститутките могат да им бъдат доста потребни. И огромна част от тях, изключително тези, които работят с задгранични клиенти – би трябвало да сме наясно, че там не се позволяват „ инцидентни “ хора – до една дават… информации по-късно. Т.е. – те си стават сътрудници на властта. “
Отбелязваме един абсурд – че в случай че има закононарушение, което съвсем не е съществувало, това е сводничеството. Просто страната е вършела тази функционалност в лицето на оперативните служащи.
Има ли действителни " ушета " комунистическата милиция и какъв е техният КПД
Напомням на нашия преинтересен събеседник – че една от огромните рецензии към днешната полиция е, че е останала „ сляпа и глуха “ – няма агентурен уред по престъпна линия. Или има някакви хора като Нотариуса, Алексей Петров и други – чиито претекстове са най-меко казано, подозрително честни.
Излиза ли тогава, че Народната милиция се е провалила? При описаната картина на престъпността, в общество, когато всеки слушаше и топеше всекиго, е постигала посочените нагоре безусловно пагубни резултати?
„ Това в действителност е един от най-големите приноси на моята книга, съгласно учените, които се занимаваха с нейни рецензии – аз отстранявам специфична глава за сътрудниците по престъпна линия.
Още един път споделям – по престъпна линия (както знаете, има такива по стопанска линия, по политическа линия).
За първи път в моята книга аз давам техния брой по години. И се получава една доста забавна наклонност – от първите 15-20 години броят им е съвсем постоянен, след което стартира едно голямо придвижване нагоре!
В последните години – сред 1984-85 до 1989 година, включително… Които са с най-катастрофалните равнища на престъпност и с най-ниската разкриваемост от целия период… Всъщност ние тогава имаме най-вече сътрудници! “
Той вади единствения вероятен извод – че най-малко в тази втора половина на интервала на тоталитаризъм подборът на агентурата е бил фиктивен, доста от хората са били непригодни да дават сведения. И в действителност агентурата единствено се е водела голяма като брой, само че тя не е давала опция да се разкрива забележителен % от закононарушенията.
„ За в този момент по какъв начин е – не зная. Просто не съм изследвал днешния интервал “, прави забележка доктор Иванов.
Говорим си, че в посочения най-тежък от позиция на соц. престъпността интервал - от средата на 1980-те нататък, има и „ съвършена стихия “: така наречен Народна република е по едно и също време в стопанска рецесия, рецесия с външния дълг, само че и в чисто морална рецесия. Той сочи цялостна „ ерозия в доста връзки “ – като показва и политическата страна на рецесията, да вземем за пример с така наречен Възродителен развой.
„ Най-зле са нещата в първите десетина години след преврата от 1944 година и изключително в последните четири-пет, след 1984-85 година, обобщава доктор Стефан Иванов.
За посочените последни години на тоталитаризма той регистрира три отрицателни фактора: нарастване на броя закононарушения, повишаване на жестокостта на действията и доста съществено понижаване на разкриваемостта. Тези години са толкоз тежки, че даже при изнасилванията – престъпление с обичайната разкриваемост над 90%, тя спада до 63,5 на 100. Т.е. - всяко трето изнасиване е неразкрито.
Именно в този интервал на тотално беззаконие МВР пробва някакви палиативни стъпки – като да вземем за пример разквартируване на части в по-тежки кирминогенно места.
“Има един отчет на министъра на вътрешните работи – че единствено в 4 града е съсредоточена 52% от престъпността в страната - София, Пловдив, Варна и Бургас. “
Митът за „ хубавичко ръка “ и може ли тя да лекува
Днес всички желаят кръв. Разплакани и зачернени родственици дефилират с портрети на съдии и прокурори по улиците, настоявайки за доживотни присъди по най-различни проблеми (включително един някогашен основен прокурор дотам се „ заигра “, че предложи доживотно наказване при закононарушения по превоза – ПТП).
Правната доктрина е безапелационна, че утежняването на репресията в никакъв случай не води до по-добри рзултати. Но запитвам откривателя по една тематика, която постоянно живо ме е интригувала: в случай че при соца в българските затвори е имало към 10 000 души (или малко нагоре), в този момент има към 7000. Това значи, че процентно наказуемостта като ефикасни присъди е съвсем същата. Просто чувството за липса на правдивост у обществото е от това, че в пандиза са не тези, които би трябвало – само че това е друга тема…
Още една забележка – приказваме за строй, при който се лежеше дейно в пандиза за доста повече неща, да не кажем за съвсем всичко: да вземем за пример за „ почтени “ от днешна позиция икономически закононарушения, като да начетат някой складажия или пощаджийка, или закононарушения по превоза, приключили със умрял.
Да прибавим, че имаше и смъртно наказване, което освен това се изпълняваше, и би трябвало да има вцепеняващ резултат върху „ неприятните “.
Т.е. – при по-строго репресивно законодателство, броят на наказаните процентно е бил като в този момент. Но днес имаме чувство за изострен недостиг на правдивост, а тогава сме уверени, че „ имаше ред “. Що за абсурд?
„ Това което аз върша като извод, въз основата и на проучванията на доста други учени и професори, които изтъквам, е, че строгостта на законодателната норма в наказателното право няма никакво отношение към броя на закононарушенията.
Мога да го потвърдя със следното: в социалистическа България има два Наказателни кодекса – един от 1956-а и един от 1968 година Този от 56-а, който наследява наказателния закон, работил преди този момент, приема по-консервативните разбирания – че би трябвало да има по-дълги присъди, повече ефикасни присъди и така нататък Или - колкото повече вкарани хора в пандиза, толкоз повече нещата ще се оправят.
В този от 1968 година има доста съществено либерализиране на разбиранията – сменят се много съществено доста наказателни разпореждания. Което по никакъв метод не повлиява на равнищата на престъпността.
Тоест, имате двете крайности и в това време това не трансформира числата на записаните закононарушения! “
Ето и още едно число, което обичайно приказва за неуспех на всяка пенитенциарна система, системите за ресоциализация (доколкото въобще ги е имало), предварителна защита и впрочем: над 80 % от хората, които правят тежките закононарушения тогава, са рецидивисти.
" Тези хора към този момент са лежали в пандиза. Те чудесно знаят, че има смъртно наказване, тъй като то се е изпълнявало пред тях – от надзирателите и така нататък И все пак това не ги е спирало в тяхната незаконна активност “, отбелязва нашият събеседник.
Казано по различен метод – „ накървавяването “ на наказванията и даже съществуването на топ репресията на всички репресии - смъртната присъда, въобще не е имало възпиращ резултат.
Съдбата на книгата „ От обири до убийства. Криминалните закононарушения в България (1944-1989 г.) “ – още занапред не е лека. Тя е сблъскала създателя с най-различни реакции, даже още преди премиерата ѝ на 26 март.
Снимка " Сиела "
С подигравка означавам, че особено за човешкото създание, е че откакто тогава съм се чувствал доста по-здрав, млад и мощен и имам чудесни мемоари, аз ги експонирам върху действителността по един килнат метод.
„ То това е в основата на всяка носталгия – подвига плещи доктор Стефан Иванов. –
Но желая да кажа доста значимо нещо: аз с този труд нямам желание да диспутирам или да водя война с всичките самостоятелни или групови мемоари на никого. Моята единствена цел е историческата истина – такава, каквато излиза от архивите и от спомените на хора от едно време.
Да види тази истина бял свят! Да отворим една врата, която до момента е била заключена.
Ако някой желае да продължава да живее в неистина – това си е негово право, аз не мога да го спра.
Моята цел е хората, които желаят да видят истината, просто да получат опция да я видят. “
Oфициалното показване на книгата ще се организира от 18:00 ч., 26 март 2024 година в Зала 1 на Централен дом на архитекта към Съюза на архитектите (ул. „ Кракра 11), а участници ще бъдат проф. доктор Момчил Методиев и проф. доктор Веселин Вучков.
Входът е свободен, заповядайте!
---
*Бел. ред. - остаряло от турски – сводник, подобен, който продава личната си жена.
--
Проектът „ 100 въпроса за тоталитарната страна “ е насочен към младежите от посткомунистическото потомство на България. Ако вие сте младеж, който има интерес към най-новата ни история и желае да научи обстоятелства за времето отпреди 1989 година, можете да ни зададете своите въпроси на имейл [email protected], в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната страна.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Така разказва своето проучване, материализирано в книгатата (изд. " Сиела " ) създателят доктор Стефан Иванов.
Д-р Стефан Иванов. Снимка " Сиела " С години той е ровил в източници, като по всички правила на историческата просвета ги разказва – с препратки, цитати, бележки под линия. Но с изключение на документални доказателства и статистика, включва гласни свидетелства на участници, чиновници на службите, на пандизите, лежали пандизчии и други
Всички те единствено удостоверяват извода: в случай че кажем, че при социализма и при престъпност е " нямало " - тя е отсъствала само в официаните вести. Не и в действителността.
В справките за служебно прилагане и бюлетините на Министерство на вътрешните работи (тогава, несъмнено, те не са обществени, за разлика от днес) всичко се е знаело.
А то по никакъв начин не е розово.
" Аз също съм израснал в същото време, също съм карал колело „ по мрачно в сигурност “, без да се тормозя. Но в действителност се оказва, че е имало от какво да се тормозя “, обобщава с усмивка създателят.
Убийства
Заговаряме се, че в София да вземем за пример за предходната година има едно неразкрито ликвидиране – и то е това на Алексей Петров. По какъв брой убийства е имало в тези години? Като вършим значимата спогодба, че приказваме за чисто престъпни действия, без да загатваме зверската политическа принуда след 9 септември 1944 година
И по двата параметъра, които изследва създателят – като безспорен брой и коефициент на 100 000 души население, картината е изумително мрачна.
" Средно за последните 20-25 години на проучвания от мен интервал – втората половина (на комунистическия строй), има към 200 убийства годишно. В предния интервал – първата част, незабавно след преврата от 1944 година, има даже повече!
Сега сега, в случай че вземете последните 10-15 година, има сред 90-95 убийства в България годишно. "
В недалечни времена са варирали – имало е и по 67, по 90, по 110, само че трендът да са двуцифрен брой годишно е резистентен.
Изследователят незабавно прави ангажимента – на рецензиите, че тогава България е имала по-голямо население, опълчва показател на престъпната престъпност.
Специално при убийствата той е приблизително 2,6 до 4 и даже над 4 броя убийства на 100 000 души население. Изненада – през днешния ден те са 0,8 до 1,3 (тук е значимо да кажем, че картината при убийствата обичайно е съвсем неизкривена и достоверна – това е закононарушение, което мъчно може да бъде скрито и невключено в статистиката – за разлика от други типове действия с по-висока инертност, б.а.)
Иванов припомня, че всичко посочено е публична статистика на Министерство на вътрешните работи.
При другите типове престъпност нещата седят по разнообразни способи. Но като цяло – с изключение на 4-те типа престъпност, които изследва в своя труд (умишлени убийства, изнасилвания, обири и грабежи) създателят сочи, че общата крива на престъпната престъпност е динамична и много се трансформира.
Отбелязвам, че е шокиращо, да има доста обири, в случай че тогава е доста по-малко „ изкушението “ – просто хората не притежаваха съвсем нищо. Например нищо по-голямо като МПС от руски джип (ако някой не знае, при „ хубавото “ бай-Тошово време частни камиони, камо ли рейсове не се допускаха) еднакъв бюфет, 2-3 идентични модела телевизор…
Какво се е крадяло? Отговор: каквото падне
Крадяли са се доста разнообразни неща, споделя историкът, съгласявайки се с нашето изказване, че този вид престъпност е директно обвързвана със обществени и стопански особености, както и с благосъстоянието на популацията. Или по-точно – с цялостното неявяване на благосъстояние…
„ Особено в първите 10-15 година след преврата от 1944 година се крадат главно храна, облекла – най-елементарните битови неща. Които, с изключение на всичко друго – милицията тогава прави едни разбори – не се и препродават. Т.е., те се изяждат и се употребяват.
Което демонстрира в действителност в каква голяма рецесия е изпаднало обществото – с изключение на чисто престъпната страна на нещата. “
Едва през втората половина на 60-те години на предишния век, съгласно нашия събеседник, започва да се обръща профилът на стоките, които се крадат. А към в края на 70-те и началото на 80-те отбелязва, че почват „ да се крадат малко по-луксозни артикули “.
Е, какъв брой пък да са първокласни, питаме…
" Ами, стартират да се крадат по-често мотори, мотопеди, касетофони. По-късно, през късните 80, даже имаме компютри, флопи дискове и така нататък “
Тук вършим забележката, че огромна част от любовта на българина към соца – освен това до ден сегашен – е обвързвана с най-важното, значимо и навсякъде упражнение от този момент: да си домъкнеш в двора нещо държавно. От най-дребния надзирател, до стопанския началник, който прекарва с ремаркета материали за вилата.
Там сигурно има голяма инертност – т.е. нещо, което в никакъв случай не е заведено и записано в масивите на Министерство на вътрешните работи.
Стефан Иванов отбелязва и още един въпрос - че огромна част от тези другояче изцяло действителни обири, не са обхванати по причина, че тогава, както и в този момент в наказателното законодателство, под една избрана стойност действието минава като малозначително/маловажно.
Така тези обири не са се записали и не са се разследвали.
„ От всяко едно Трудово-кооперативно земеделско стопанство всеки човек си е тръгвал и си е носел каквото си желае – тъй като знаете, че там са били тотално ниски възнагражденията… И то се е подозирало и подразбирало. “
С подигравка отбелязва, че „ въпреки времето да е друго, методът (към държавното) е еднакъв “.
Милиционерска лада, участваща в по-ново време в ретро рали. Снимка Българска телеграфна агенция Сексуалните закононарушения – един спокоен пъкъл
„ Изнасилванията у нас имат много забавна история. Защото някъде до втората половина на 50-те години съвсем няма регистрирани изнасилвания! Ако обаче се каже, че по-късно те внезапно са нарастнали, това ще е машинация – тъй като преди този момент просто не са подавани сигнали. "
Изследователят изяснява, че типично за този тип закононарушения е, че процентно се правят по-често в селата и дребните обитаеми места. Там жертвата се сблъсква с два фактора - позор и боязън! „ Какво ще кажат хората… пък тя дали не си го е търсила… “
Вторият аршин е боязън, който сковава жертвата – тъй като нормално с причинителя се познават и потърпевшата се опасява от възмездие.
Трети мотив, е че едвам през 1956 година е узаконен така наречен аборт по избор. След 1956 година стартира „ едно взривообразно увеличение на заведените статистически сексуални престъпления “, споделя създателят на книгата.
„ Има още един мит за едно събитие – че е приоритет единствено на по-новите времена. Ами, не е! В книгата показвам един документ от страна на Министерство на вътрешните работи, където се споделя за всеобщо проституиране не девойки сред 14 и 16 година в София.
Описали са пред кои кина се случва, за така наречен Пезевенкска* градинка – градинката зад джамията, пред Централна баня… И има доста забавни данни за това – по какъв начин е имало относителна толерантност във връзка с проституцията. “
Правим конкретизиране, че първите данни са от края на 50-те, само че по-активно - от идващото десетилетие.
" Постепенно службите стартират да се ориентират, че проститутките могат да им бъдат доста потребни. И огромна част от тях, изключително тези, които работят с задгранични клиенти – би трябвало да сме наясно, че там не се позволяват „ инцидентни “ хора – до една дават… информации по-късно. Т.е. – те си стават сътрудници на властта. “
Отбелязваме един абсурд – че в случай че има закононарушение, което съвсем не е съществувало, това е сводничеството. Просто страната е вършела тази функционалност в лицето на оперативните служащи.
Има ли действителни " ушета " комунистическата милиция и какъв е техният КПД
Напомням на нашия преинтересен събеседник – че една от огромните рецензии към днешната полиция е, че е останала „ сляпа и глуха “ – няма агентурен уред по престъпна линия. Или има някакви хора като Нотариуса, Алексей Петров и други – чиито претекстове са най-меко казано, подозрително честни.
Излиза ли тогава, че Народната милиция се е провалила? При описаната картина на престъпността, в общество, когато всеки слушаше и топеше всекиго, е постигала посочените нагоре безусловно пагубни резултати?
„ Това в действителност е един от най-големите приноси на моята книга, съгласно учените, които се занимаваха с нейни рецензии – аз отстранявам специфична глава за сътрудниците по престъпна линия.
Още един път споделям – по престъпна линия (както знаете, има такива по стопанска линия, по политическа линия).
За първи път в моята книга аз давам техния брой по години. И се получава една доста забавна наклонност – от първите 15-20 години броят им е съвсем постоянен, след което стартира едно голямо придвижване нагоре!
В последните години – сред 1984-85 до 1989 година, включително… Които са с най-катастрофалните равнища на престъпност и с най-ниската разкриваемост от целия период… Всъщност ние тогава имаме най-вече сътрудници! “
Той вади единствения вероятен извод – че най-малко в тази втора половина на интервала на тоталитаризъм подборът на агентурата е бил фиктивен, доста от хората са били непригодни да дават сведения. И в действителност агентурата единствено се е водела голяма като брой, само че тя не е давала опция да се разкрива забележителен % от закононарушенията.
„ За в този момент по какъв начин е – не зная. Просто не съм изследвал днешния интервал “, прави забележка доктор Иванов.
Говорим си, че в посочения най-тежък от позиция на соц. престъпността интервал - от средата на 1980-те нататък, има и „ съвършена стихия “: така наречен Народна република е по едно и също време в стопанска рецесия, рецесия с външния дълг, само че и в чисто морална рецесия. Той сочи цялостна „ ерозия в доста връзки “ – като показва и политическата страна на рецесията, да вземем за пример с така наречен Възродителен развой.
„ Най-зле са нещата в първите десетина години след преврата от 1944 година и изключително в последните четири-пет, след 1984-85 година, обобщава доктор Стефан Иванов.
За посочените последни години на тоталитаризма той регистрира три отрицателни фактора: нарастване на броя закононарушения, повишаване на жестокостта на действията и доста съществено понижаване на разкриваемостта. Тези години са толкоз тежки, че даже при изнасилванията – престъпление с обичайната разкриваемост над 90%, тя спада до 63,5 на 100. Т.е. - всяко трето изнасиване е неразкрито.
Именно в този интервал на тотално беззаконие МВР пробва някакви палиативни стъпки – като да вземем за пример разквартируване на части в по-тежки кирминогенно места.
“Има един отчет на министъра на вътрешните работи – че единствено в 4 града е съсредоточена 52% от престъпността в страната - София, Пловдив, Варна и Бургас. “
Митът за „ хубавичко ръка “ и може ли тя да лекува
Днес всички желаят кръв. Разплакани и зачернени родственици дефилират с портрети на съдии и прокурори по улиците, настоявайки за доживотни присъди по най-различни проблеми (включително един някогашен основен прокурор дотам се „ заигра “, че предложи доживотно наказване при закононарушения по превоза – ПТП).
Правната доктрина е безапелационна, че утежняването на репресията в никакъв случай не води до по-добри рзултати. Но запитвам откривателя по една тематика, която постоянно живо ме е интригувала: в случай че при соца в българските затвори е имало към 10 000 души (или малко нагоре), в този момент има към 7000. Това значи, че процентно наказуемостта като ефикасни присъди е съвсем същата. Просто чувството за липса на правдивост у обществото е от това, че в пандиза са не тези, които би трябвало – само че това е друга тема…
Още една забележка – приказваме за строй, при който се лежеше дейно в пандиза за доста повече неща, да не кажем за съвсем всичко: да вземем за пример за „ почтени “ от днешна позиция икономически закононарушения, като да начетат някой складажия или пощаджийка, или закононарушения по превоза, приключили със умрял.
Да прибавим, че имаше и смъртно наказване, което освен това се изпълняваше, и би трябвало да има вцепеняващ резултат върху „ неприятните “.
Т.е. – при по-строго репресивно законодателство, броят на наказаните процентно е бил като в този момент. Но днес имаме чувство за изострен недостиг на правдивост, а тогава сме уверени, че „ имаше ред “. Що за абсурд?
„ Това което аз върша като извод, въз основата и на проучванията на доста други учени и професори, които изтъквам, е, че строгостта на законодателната норма в наказателното право няма никакво отношение към броя на закононарушенията.
Мога да го потвърдя със следното: в социалистическа България има два Наказателни кодекса – един от 1956-а и един от 1968 година Този от 56-а, който наследява наказателния закон, работил преди този момент, приема по-консервативните разбирания – че би трябвало да има по-дълги присъди, повече ефикасни присъди и така нататък Или - колкото повече вкарани хора в пандиза, толкоз повече нещата ще се оправят.
В този от 1968 година има доста съществено либерализиране на разбиранията – сменят се много съществено доста наказателни разпореждания. Което по никакъв метод не повлиява на равнищата на престъпността.
Тоест, имате двете крайности и в това време това не трансформира числата на записаните закононарушения! “
Ето и още едно число, което обичайно приказва за неуспех на всяка пенитенциарна система, системите за ресоциализация (доколкото въобще ги е имало), предварителна защита и впрочем: над 80 % от хората, които правят тежките закононарушения тогава, са рецидивисти.
" Тези хора към този момент са лежали в пандиза. Те чудесно знаят, че има смъртно наказване, тъй като то се е изпълнявало пред тях – от надзирателите и така нататък И все пак това не ги е спирало в тяхната незаконна активност “, отбелязва нашият събеседник.
Казано по различен метод – „ накървавяването “ на наказванията и даже съществуването на топ репресията на всички репресии - смъртната присъда, въобще не е имало възпиращ резултат.
Съдбата на книгата „ От обири до убийства. Криминалните закононарушения в България (1944-1989 г.) “ – още занапред не е лека. Тя е сблъскала създателя с най-различни реакции, даже още преди премиерата ѝ на 26 март.
Снимка " Сиела " С подигравка означавам, че особено за човешкото създание, е че откакто тогава съм се чувствал доста по-здрав, млад и мощен и имам чудесни мемоари, аз ги експонирам върху действителността по един килнат метод.
„ То това е в основата на всяка носталгия – подвига плещи доктор Стефан Иванов. –
Но желая да кажа доста значимо нещо: аз с този труд нямам желание да диспутирам или да водя война с всичките самостоятелни или групови мемоари на никого. Моята единствена цел е историческата истина – такава, каквато излиза от архивите и от спомените на хора от едно време.
Да види тази истина бял свят! Да отворим една врата, която до момента е била заключена.
Ако някой желае да продължава да живее в неистина – това си е негово право, аз не мога да го спра.
Моята цел е хората, които желаят да видят истината, просто да получат опция да я видят. “
Oфициалното показване на книгата ще се организира от 18:00 ч., 26 март 2024 година в Зала 1 на Централен дом на архитекта към Съюза на архитектите (ул. „ Кракра 11), а участници ще бъдат проф. доктор Момчил Методиев и проф. доктор Веселин Вучков.
Входът е свободен, заповядайте!
---
*Бел. ред. - остаряло от турски – сводник, подобен, който продава личната си жена.
--
Проектът „ 100 въпроса за тоталитарната страна “ е насочен към младежите от посткомунистическото потомство на България. Ако вие сте младеж, който има интерес към най-новата ни история и желае да научи обстоятелства за времето отпреди 1989 година, можете да ни зададете своите въпроси на имейл [email protected], в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната страна.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ