Съдбата на онези близо половин милион жени, мъже и деца,

Съдбата на тези близо половин милион дами, мъже и деца, дамгосани, прогонени и редовно декласирани след 9 септември 1944 година от комунистическите управляващи, е в детайли изследвана в приносното издание от доцент д.н. Мартин Иванов.

Този впечатляващ в детайлите и прецизността си теоретичен преглед се старае да даде думата на свидетелства от оживелите „ някогашни хора “, огласявайки колкото се може по-пълно техните принудително заглушавани до момента гласове.

В изданието е отразен интервалът на половин век гонения и дискри­минация, в който по разнообразни способи се лишава общественият, стопански и политически статус на генерации „ недоубити буржоа “. Половин век, в който страната се трансформира в същински затвор за стотици хиляди наши сънародници.

С помощта на триста и девет изявленията и мемоарни разкази, шестдесет и две ex-post биографични реконструкции, излъчени в предаването „ Джинс “ по Българска национална телевизия и работа с документите на архивите на Държавна сигурност, откривателят наблюдава веригата от събития по премахване в обществен, а значително и в чисто физически смисъл на додеветосептемврийските елити и последвалата тяхна сложна акомодация в границите на Народната република България (НРБ).

„ Бившите хора “ на концлагерна България “ от доцент д.н. Мартин Иванов е безпощадна хроника на времена, в които неизброими животи се оказват в стоманения и безсърдечен пестник на властта, и преглежда в дълбочина и аналитично една от най-травматичните и дълго премълчавани тематики в българската история.

Доц. д.н. Мартин Иванов е доцент в катедра „ Социология “ на СУ „ Св. Кл. Охридски “. Специализирал е в Кеймбридж, Единбург и в Националния университет на Ирландия. Автор е на над двеста научни изявления и 10 монографични проучвания върху обществената и стопанска история на България от Възраждането до наши дни.

* * *
Из „ Бившите хора “ на концлагерна България “ на Мартин Иванов Корицата на " Бившите хора на концлагерна България ". Снимка " Сиела "

„ Бивши хора “, „ буржоазни отрепки “, „ недоубити буржоа “. Така като с нажежено желязо народнодемократичната власт дамгосва след 9 септември 1944 година близо половин милион дами, мъже и деца, принадлежали или просто упрекнати, че са били част от остарелия „ монархофашистки “ режим[1]. В рамките на няколко апокалиптични за тях години всички те са принудително изтръгнати от своите социално-културни и професионални ниши, лишени от относителното си материално благоденствие, от съвсем цялата си благосъстоятелност, изгубвайки своя „ обществен и публичен статус след революцията “[2]. Като къща от карти пред техните очи се разпада целият им доскорошен живот, с рутинната му подреденост, с откритите обществени връзки, метода на живот и правила на поведение[3]. Както по-късно ще признае Стоян Бочев, „ някогашен “ банкер, инквизиран от Държавна сигурност (ДС), с цел да даде показания по процеса против протестантските пастори:

Девети септември катури цялата режисура на моите разбирания: хрумвания, активност, идеология, светоглед – всичко. Гледах това, което става, виждах възторжените множества да посрещат и основават новия строй… и всичко ми се виеше като неприятен сън. Като при земетресение[4].

Преминали през кошмара на чистките, „ дивото правораздаване “[5], екс-проприациите, изселванията и пулсиращите една след друга талази на дискриминация, „ остатъците на недоубитата буржоазия “ са „ заключени “ зад телените ограждения на една нова, концлагерна България, по блестящото определение на Стефан Груев, което аз с признателност заимствам.[6] С течение на времето „ някогашните “ към този момент хора са принудени да се приспособяват към новите условия, да изградят върху руините на предходния си живот своите нови биографии, да оцелеят. В взаимозависимост от твърдостта на характера си, само че и на щастливата или нещастна случайност да попаднат или не измежду физически репресираните те са изправени пред избор, редуциран от видния икономист и политически мъдрец Алберт О. Хиршман до „ бягство, опозиция и преданост “[7], към които благоприятни условия по-късно Ги Бажуа ще добави и апатията[8]. Както ще забележим във втора глава, тези четири житейски тактики, в действителност три, тъй като първата – да се напусне страната, в българския случай е извънредно сложна, са с десетки подварианти, размиващи ясните контури сред тях.

Именно тази акомодация на отломките от старите декласирани елити и вписването им в новата комунистическа страна ще бъдат в центъра на сегашното проучване. С помощта на триста и девет изявленията и мемоарни разкази, шестдесет и две ex-post биографични реконструкции[9], излъчени в предаването „ Джинс “ по Българска национална телевизия, само че и на голяма сбирка от публични свидетелства, съхранявани в архива на Комисията за откриване на документите и за оповестяване на принадлежност на български жители към Държавна сигурност и разследващите служби на Българската национална войска (КРДОПБГДСРСБНА или за малко – Комисия по досиетата), ще се опитам да проследя веригата от събития по премахване в обществен, а значително и в чисто физически смисъл на додеветосептемврийските елити и последвалата тяхна реконверсия в границите на Народната република България (НРБ).
Понятията: реконверсия
Терминът реконверсия, който някои избират да заменят с акомодация, пригаждане или даже преквалифициране, нормално се свързва с концепцията за общественото възпроизводство (репродукция), създадена от школата на Пиер Бурдийо. При естествени исторически условия, съгласно видния френски социолог и антрополог, общественото възпроизводство се реализира посредством рекомбиниране на четири вида капитал – стопански, културен, обществен и алегоричен, които асистират поддържането и препредаването от потомство на потомство на съществуващите публични отношения[10]. Политическите катаклизми (напр. установяването на комунистически режими в Източна Европа или тяхното раздробяване през 1989 г.), както и дълбоките структурни промени във формите на благосъстоятелност, моделите на възпроизводство или на властовите обединения обаче принуждават елита да търси „ нови тактики и принадлежности за възпроизводство “, известни във френската социологическа традиция като реконверсия[11].

До огромна степен налагането на термина изискуем на Моник де Сен Мартен, ученичка и съавторка на Бурдийо, която в дълга серия от публикации[12], наченали още от 70-те години на 20. век чак до първото десетилетие на 21. век, изследва „ реконверсията на аристокрацията в всеобщото общество “[13]. В по-късна обзорна публикация Де Сен Мартен подчертава на реконверсията като смяна в тактиките, които „ членовете на една класова секта “ са принудени от събитията или от политическия режим да приложат, с цел да избегнат риска от обществено декласиране. Техният избор сред другите принадлежности „ значително зависи от положението на законите за наследството, пазара на труда, просветителната система и така нататък, както и от положението на другите типове капитал (икономически, културни, обществени и алегорични ресурси), налични на групата “[14]. Обикновено като характерен образец на реконверсия се сочи трансформирането от някогашната партийна номенклатура на нейния политически в нов стопански ресурс[15]. Както и „ преработването “ на стопански и обществен в алегоричен капитал, осъществено от представители на аристокрацията след Втората международна война[16]. Така реконверсията може да се преглежда като развой на радикална и тотална смяна, който до известна степен се ръководи от самите елити. Тя допуска отвод от или загуба на предходните типове капитал и насилственото им рекомбиниране на друга, нова основа[17]. В този смисъл понятието реконверсия би трябвало да се употребява единствено в обстановки, в които има „ цялостно спиране на предходното завещание, предходните притежавани запаси “[18], обстановка, доста напомняща тази в България след 9 септември.

Заради всеобхватността и дълбочината на обществената смяна, осъществена от комунистическите режими в Източна Европа, теоретичните структури на Де Сен Мартен се оказват доста подобаващи за осмисляне на реконверсиите, които представителите на дореволюционните елити са принудени да създадат, с цел да оцелеят в новото общество. Това ясно е посочено от съветската социоложка София Чуйкина, която приспособява и частично надгражда модела на Бордийо–Сен Мартен, прилагайки го към една представителна извадка от „ някогашните хора “ – потомствените дворянски семейства[19].

Както твърди Чуйкина, „ по предписание реконверсията е насилствена и визира не цялата група, а единствено нейната най-активна част “[20]. Поради невижданата в общоевропейски подтекст смяна след Октомврийската гражданска война и поради бруталността и продължителността на последвалите я репресии съветският случай може да бъде обсъждан като рисков образец за насилствена и травматична реконверсия, при която освен най-активната част, само че голямото болшинство от остарелия хайлайф е насила да потърси своето ново, идеологически задоволително „ аз “. Макар значително наследените от Стария режим стопански, културни, обществени и символически капитали да са национализирани или най-малко мощно девалвирани, на процедура „ някогашните хора “ имат, упорства Чуйкина, опция да реконвертират част от тях (специфични познания и умения, връзки, роднинства) и по този начин да се впишат в новата политическа конюнктура. Проучването на петербургската социоложка демонстрира, че възможностите за акомодация, разбирана като „ придобиване на еквивалентна нова позиция “, зависят точно от разнообразието на тези притежавани конвертируеми ресурси[21].

Относително по-големи благоприятни условия за реконверсия имат тези аристократи, които имат професионален опит и разностранни знания в разнообразни области, в това число занимания като музика, спорт, притежаване на непознат език и така нататък С преимущество пред останалите са и дворяните, разполагащи с гъста обществена мрежа, разклонена в разнообразни райони на страната[22]. Тук става дума обаче за една непрестанна игра на котка и мишка, при която „ някогашните “ към този момент аристократи намират пролуки в тоталитарната страна, възползват се от тях, до момента в който те не бъдат запълнени, след което се насочват към следващата нова опция за „ надхитряне “ със системата[23].

Както сама признава в книгата си С. Чуйкина, нейните способи „ не разрешават да се дефинира дали по-голяма или по-малка част от някогашните съветски аристократи са „ съумели “ в руското общество “[24]. И въпреки всичко на няколко места в текста си тя непосредствено упорства, че „ реконверсията на дейната част от дворяните, родени през 1910 година, беше сполучлива. Много от тях реализират обществен статус, равностоен на фамилния си статус отпреди революцията [к. м. – М. И.] “[25]. В взаимна публикация с Де Сен Мартен съветската социоложка даже твърди, че въпреки „ някогашните дворяни да изгубиха доста първоначално [първите години след Октомврийската революция], по-късно тези, които оцеляха през двадесетте години и войната [Втората световна], съумяха да живеят като всички останали елементи на руското население [к. м. – М. И.] “[26].

След стотиците „ изпепелени ориси “[27] от споделените истории на „ някогашни хора “ съм податлив да не се съглася с горните изказвания, най-малко що се отнася до съответната българска обстановка сред 1944 и 1989 година Както ще се убедим в края на това проучване, за разлика (евентуално?) от Съветския съюз, у нас до рухването на Берлинската стена болшинство „ някогашни “ и техните генерации отчетливо съхраняват съзнанието за „ класова студенина “. По сходен, идеологически недоверчив и постоянно даже неприятелски, метод ги третира и комунистическата страна и изключително нейните репресивни органи. Това ясно свидетелства, че до измененията от 1989 година в българския политически подтекст представителите на старите декласирани елити, както и техните деца и внуци, са възприемани, само че и не престават да се самовъзприемат като „ разнообразни “ и „ непознати “ на режима.

Ако се върнем към описания от Чуйкина руски модел, откриваме още една значима разлика с нашите репресирани елити. Докато в рус-кия случай при Стария режим има ригидна обществена конструкция с ясно дефинирани граници, наложени и одобрени в границите на една вековна традиция, то у нас до Втората международна война публичната подчиненост е флуидна, без твърди вододели сред хайлайф и не-елит и при релативно лесна възходяща подвижност. Едва ли има потребност да се потвърждава, че при сходния интензитет на репресиите в Народна република България и в Съюз на съветските социалистически републики съхраняването на „ дворянската памет “, учредена, както демонстрира Ш. Фицпатрик, на правно закрепената съсловна система[28], би било релативно по-лесно, в сравнение с в доскоро селска България, в която привилигированите до Девети и декласирани по-късно „ буржоазни детайли “ изначално имат доста по-ограничен алегоричен капитал. Всичко това постанова по-задълбочено изследване на аргументите, довели до опазването, в извънредно враждебната българска среда след 1944 година, на изначално по-флуидна еднаквост на дореволюционните ни елити.

---

[1] Задълбочен разбор на привнесеното в историографията ни разбиране „ монархофашизъм “ и мощно сериозна оценка на неговата адекватност прави Даскалов, Р. От Стамболов до Живков. Големите разногласия за новата българска история. С., Гутенберг, 2009, с. 213–222.

[2] Лилков, В., Хр. Христов. Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност. С., Сиела, 2017, с. 13.

[3] Смирнова, Т. М. „ Бывшие люди “ в социальной структуре и повседневной жизни советского общества (1917–1936 гг.). Диссертация на соискание ученой степени доктора исторических наук, с. 4. Дължа голяма признателност на д.и.н. Т. Смирнова за общително предоставения ми от нея текст на докторската ѝ дисертация.

[4] АКРДОПБГДСРСБНА, II сл. 3567, т. 1, л. 173.

[5] Терминът „ диво правораздаване “ е въведен от Знеполски, И. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. С., Сиела/ИИБМ, 2012, с. 98–103.

[6] Бочев, Ст. Белене. Сказание за концлагерна България. С., ФБНИ, 2003. 1024 с.

[7] Hirschman, Albert O. Exit, Voice and Loyalty: Responses to Decline in Firms, Organizations and States. Cambridge (Mass.): Harvard University Press, 1970.

[8] Bajoit, G. ‘Exit, Voice, Loyalty… and Apathy: Les Réactions Individuelles au Mécontentement’, Revue Française de Sociologie, 1988 (29): 2, pp. 325–345.

[9] Под еx-post биографични реконструкции имам поради богатия списък на предаването „ Джинс “ на Българската национална телевизия – https://bnt.bg/bg/a/dzhins. В него, към лятото на 2023 година, се съхраняват в обществено наличен формат близо 160 родови истории, към една трета от които на „ някогашни “ от идеологическа позиция на комунистическия режим семейства. Признателен съм на доцент Георги Проданов, сценарист на предаването, че влезе в ролята на справочник, помагайки ми да се ориентирам по-лесно в пъстрата палитра от събраните в „ Джинс “ биографични разкази.

[10] Bourdieu, P. Distinction: A Social Critique of the Judgement of Taste. London: Routledge, 2010.

[11] Bourdieu, P., L. Boltanski and M. de Saint Martin. ‘Les Stratégies de Reconversion: Les Classes Sociales et la Système d’Enseignement’, Social Science Information 12 (1973): 5, p. 101.

[12] Вж. изключително книгата De Saint Martin, M. L’Еspace de la Noblesse. Paris: Metailie, 1993.

[13] Kuiper, Y. ‘Towards a Comparative History of Nobility in Twentieth-Century Europe: An Introduction’. In: Kuiper, Y., N. Bijleveld and J. Dronkers (eds.). Nobilities in Europe in the Twentieth Century Reconversion Strategies, Memory Culture and Elite Formation. Leuven: Peeters, 2015, p. 8.

[14] De Saint Martin, M. ‘Towards a Dynamic Approach to Reconversions’, Social Science Information, 50 (2011): 3–4, p. 431.

[15] Szelényi, I., S. Szelényi. ‘Circulation or Reproduction of Elites during the Postcommunist Transformation of Eastern Europe: Introduction’, Theory and Society, 24 (1995): 5, pp. 615–638.

[16] De Saint Martin, M. L’Еspace de la Noblesse; Kuiper, Y. ‘Towards a Comparative History of Nobility’, p. 25. Вж. особено и: Bourdieu, P. ‘Postface. La noblesse. Capital social et capital symbolique’, in: Lancien, D., De Saint Martin, M. (eds.) Anciennes et Nouvellles Aristocraties de 1800 à Nos Jours. Paris: Maison des Sciences de l’Homme, 2007, pp. 385–397.

[17] De Saint Martin, M. ‘Towards a Dynamic Approach to Reconversions’, p. 436.

[18] Ibid.

[19] Чуйкина, С. А. Дворянская память: „ бывшие “ в советском городе (Ленинград, 1920–30-е гг.). СПб, Европейский университет в Санкт-Петербурге, 2006. 259 с.

[20] Пак там, с. 41.

[21] Пак там, с. 42.

[22] Пак там, с. 193.

[23] Вж. в тази връзка и наблюдението в взаимната публикация на Сен Мартен и Чуйкина, че „ спирачките и трудностите бяха многочислени заради политически промени, чистки и талази от арести, тъй че направените проекти [в смисъл – реконверсии] в никакъв случай не можеха да бъдат дълготрайни “. – De Saint Martin, M., S. Tchouikina. ‘La noblesse Russe à l’épreuve de la Révolution d’Octobre’, Revue d’Historie, 99 (2008): 3, p. 112.

[24] Чуйкина, С. А. Дворянская память, с. 193.

[25] Пак там, с. 78, 90–91, 93, 108, 263–264, 284. Цитатът в текста е от с. 91 на книгата на Чуйкина.

[26] De Saint Martin, M., S. Tchouikina. ‘La noblesse Russe’, p. 120.

[27] Заимствам израза от заглавието на кино лентата „ Изпепеляване “ по книгата Де Мео, Йордан. Стихове; Мисли; Разкази; За Русе; Идеи за филм; Пътуването – сюжет за филм. С., Сиела, 2004. 312 с. https://bnt.bg/bg/a/izpepelyavane.

[28] Fitzpatrick, S. ‘Ascribing Class: The Construction of Social Identity in Soviet Russia’, Journal of Modern History, 65 (1993): 4, pp. 746–749.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.