Сирийската война завърши и Америка загуби
По-рано този месец войските на сирийския режим побиха флага си над южния град Дераа и отпразнуваха. Дори и да предстоят още кръвопролития, символиката беше сложна за пропускане. Въстанието, което стартира в този град на 6 март 2011 година, най-сетне е съкрушено, а гражданската война, която раздра страната и дестабилизира цели елементи от Близкия Изток, както и Европа, идва към края си, по-скоро рано от колкото късно. Башар Асад, индивидът чието събаряне беше „ въпрос на време “, надви благодарение на Русия, Иран и „ Хизбулла “ над народа си.
Вашингтон е прекомерно ангажиран със злободневните сензации, с цел да осъзнае, че през днешния ден има почти 500 000 сирийци по-малко, откогато група момчета изписаха по стените на Дераа „ Народът желае завършек на режима “ преди повече от седем години. Но в този момент, когато ориста на сирийския спор е решена, струва си да се замислим за ролята и мястото на Съединени американски щати в новия Близък Изток. На първо място би трябвало да се отървем от остарелите доктрини, които са от дълго време в сърцевината на американската външна политика в района и способстваха за объркването и парализирането му, както в Сирия, по този начин и оттатък.
Едва ли има някой в очертанията на Вашингтон, който в даден миг от кариерата си да не е бил поучаван за заплахите да се разсъждава с аналогии. Но това не значи, че тези поучения се вземат постоянно поради. Сирийското въстание пристигна във приказен миг за Близкия Изток, когато свободата изглеждаше да си пробива път на всички места. Демонстрацията на националната мощност, която стартира в Дераа – и пристигна толкоз скоро след рухването на дългогодишните водачи на Тунис и Египет – се движеше от самосебе си. Това замъгли преценката на дипломати, политици, анализатори и публицисти, попречвайки им да създадат разликата сред Асадите и Бен Алитата от района, или сред структурата на сирийския режим и този в Египет.
И тъй като интернационалната общественост не очакваше сирийският водач да устои доста дълго, се оказа по тил, когато Асад се захвана с преследването на най-очевидната и ефикасна тактика: милитаризиране на въстанието. За малко време другите враждуващи сирийски милиции, джихадисти и районни играчи, подклаждани от намесата на Русия, направиха невероятно за Съединени американски щати да формулират своите ползи в спора. И по този начин Вашингтон осъди кръвопролитията, изпрати помощи за бежанците, насилствено тренира „ проучени “ бунтовници и бомбардира „ Ислямска страна “, само че като цяло остана отвън гражданската война в Сирия. Нека никой не си мисли, че това е политика категорично обвързвана с президента Барак Обама и заложената му цел да излиза, а не да се вкарва в спорове в Близкия Изток. Политиката на неговият правоприемник не е кой знае какъв брой по-различна, с това изключение, че Доналд Тръмп е безапелационен, че ще остави Сирия на Русия, откакто завърши с унищожаването на „ Ислямска страна “. Докато се трупаха телата на починалите, единственото което Вашингтон съумя да съчлени, е израз на угриженост за следващия призрачен проблем. Сирия, несъмнено, е доста по-различен случай от Руанда, Дарфур или Сребреница, само че е следващият образец за убийства в промишлен мащаб, който сковава Вашингтон.
Мнозина от политиците и анализаторите, които избраха Съединени американски щати да стоят отвън или най-малко да имат единствено минимална роля в Сирия, стигнаха до тази позиция чистосърдечно. Гледаха на нашествието в Ирак през 2003 година и следствията от него, които дестабилизираха района, овластиха Иран, накърниха връзките със съдружниците на Вашингтон и подкладиха екстремисткото принуждение, подкопавайки позициите на Съединени американски щати в Близкия Изток. Това което убягва на същата тази група хора, е, че американското безучастие в Сирия имаше същия резултат: способства за районната неустойчивост, овласти Иран, скапе връзките с приятелите в района и даде подтик на транснационални терористични групировки.
В контрастност е методът, по който съветският президент Владимир Путин се притече на помощ на съдружник в криза- Асад – и по какъв начин съдружниците на Съединени американски щати в Близкия Изток виждат дейностите на Барак Обама към свалянето на президента на Египет Хосни Мубарак след 30 година на власт, по-голямата част от които прекарани във влачене на бакиите на Вашингтон из района. Египетците, саудитците, емирствата, израелците и други, може и да не харесват изключително доста Асад, само че първичната силова реакция на Русия, с цел да предотврати рухването на сирийския деспот и последвалите старания на Москва да изтласка Асад до привидна победа, несъмнено им направиха усещане. Сирия в този момент е опорната точка на тактиката на Русия да се наложи още веднъж като световна мощ и възобновеното й въздействие в Близкия Изток се простира от Дамаск в източна посока през районното държавно управление на Кюрдистан, до Иран и в южна от сирийската столица в посока до Египет и с дъга до Либия.
Обратните ходове
Израел, Турция и страните от Персийския залив към момента гледат към Вашингтон за лидер, само че също по този начин започнаха да подсигуряват ползите си и пред Кремъл. Израелският министър председател Нетаняху към този момент е непрекъсната прибавка до Путин; турският президент Ердоган и неговият съветски сътрудник, дружно с иранското управление, са съдружници в Сирия; крал Салман направи първата аудиенция на саудитски монарх в Москва (на снимката) през октомври 2017 г.; а емирствата имат вяра намерено, че руснаците би трябвало „ да са на масата “ при решаването на разногласия от районно значение. Ерата, когато Съединени американски щати определяха разпоредбите на играта в Близкия Изток и поддържаха районния ред, с помощта на което излизаше много по-лесно и на ниска цена да се упражнява американското въздействие, продължи 25 години. Това е краят u.
Вашингтон е прекомерно ангажиран със злободневните сензации, с цел да осъзнае, че през днешния ден има почти 500 000 сирийци по-малко, откогато група момчета изписаха по стените на Дераа „ Народът желае завършек на режима “ преди повече от седем години. Но в този момент, когато ориста на сирийския спор е решена, струва си да се замислим за ролята и мястото на Съединени американски щати в новия Близък Изток. На първо място би трябвало да се отървем от остарелите доктрини, които са от дълго време в сърцевината на американската външна политика в района и способстваха за объркването и парализирането му, както в Сирия, по този начин и оттатък.
Едва ли има някой в очертанията на Вашингтон, който в даден миг от кариерата си да не е бил поучаван за заплахите да се разсъждава с аналогии. Но това не значи, че тези поучения се вземат постоянно поради. Сирийското въстание пристигна във приказен миг за Близкия Изток, когато свободата изглеждаше да си пробива път на всички места. Демонстрацията на националната мощност, която стартира в Дераа – и пристигна толкоз скоро след рухването на дългогодишните водачи на Тунис и Египет – се движеше от самосебе си. Това замъгли преценката на дипломати, политици, анализатори и публицисти, попречвайки им да създадат разликата сред Асадите и Бен Алитата от района, или сред структурата на сирийския режим и този в Египет.
И тъй като интернационалната общественост не очакваше сирийският водач да устои доста дълго, се оказа по тил, когато Асад се захвана с преследването на най-очевидната и ефикасна тактика: милитаризиране на въстанието. За малко време другите враждуващи сирийски милиции, джихадисти и районни играчи, подклаждани от намесата на Русия, направиха невероятно за Съединени американски щати да формулират своите ползи в спора. И по този начин Вашингтон осъди кръвопролитията, изпрати помощи за бежанците, насилствено тренира „ проучени “ бунтовници и бомбардира „ Ислямска страна “, само че като цяло остана отвън гражданската война в Сирия. Нека никой не си мисли, че това е политика категорично обвързвана с президента Барак Обама и заложената му цел да излиза, а не да се вкарва в спорове в Близкия Изток. Политиката на неговият правоприемник не е кой знае какъв брой по-различна, с това изключение, че Доналд Тръмп е безапелационен, че ще остави Сирия на Русия, откакто завърши с унищожаването на „ Ислямска страна “. Докато се трупаха телата на починалите, единственото което Вашингтон съумя да съчлени, е израз на угриженост за следващия призрачен проблем. Сирия, несъмнено, е доста по-различен случай от Руанда, Дарфур или Сребреница, само че е следващият образец за убийства в промишлен мащаб, който сковава Вашингтон.
Мнозина от политиците и анализаторите, които избраха Съединени американски щати да стоят отвън или най-малко да имат единствено минимална роля в Сирия, стигнаха до тази позиция чистосърдечно. Гледаха на нашествието в Ирак през 2003 година и следствията от него, които дестабилизираха района, овластиха Иран, накърниха връзките със съдружниците на Вашингтон и подкладиха екстремисткото принуждение, подкопавайки позициите на Съединени американски щати в Близкия Изток. Това което убягва на същата тази група хора, е, че американското безучастие в Сирия имаше същия резултат: способства за районната неустойчивост, овласти Иран, скапе връзките с приятелите в района и даде подтик на транснационални терористични групировки.
В контрастност е методът, по който съветският президент Владимир Путин се притече на помощ на съдружник в криза- Асад – и по какъв начин съдружниците на Съединени американски щати в Близкия Изток виждат дейностите на Барак Обама към свалянето на президента на Египет Хосни Мубарак след 30 година на власт, по-голямата част от които прекарани във влачене на бакиите на Вашингтон из района. Египетците, саудитците, емирствата, израелците и други, може и да не харесват изключително доста Асад, само че първичната силова реакция на Русия, с цел да предотврати рухването на сирийския деспот и последвалите старания на Москва да изтласка Асад до привидна победа, несъмнено им направиха усещане. Сирия в този момент е опорната точка на тактиката на Русия да се наложи още веднъж като световна мощ и възобновеното й въздействие в Близкия Изток се простира от Дамаск в източна посока през районното държавно управление на Кюрдистан, до Иран и в южна от сирийската столица в посока до Египет и с дъга до Либия.
Обратните ходове
Израел, Турция и страните от Персийския залив към момента гледат към Вашингтон за лидер, само че също по този начин започнаха да подсигуряват ползите си и пред Кремъл. Израелският министър председател Нетаняху към този момент е непрекъсната прибавка до Путин; турският президент Ердоган и неговият съветски сътрудник, дружно с иранското управление, са съдружници в Сирия; крал Салман направи първата аудиенция на саудитски монарх в Москва (на снимката) през октомври 2017 г.; а емирствата имат вяра намерено, че руснаците би трябвало „ да са на масата “ при решаването на разногласия от районно значение. Ерата, когато Съединени американски щати определяха разпоредбите на играта в Близкия Изток и поддържаха районния ред, с помощта на което излизаше много по-лесно и на ниска цена да се упражнява американското въздействие, продължи 25 години. Това е краят u.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ