Пиянството на един народ се случи в три дни, седмица

Пиянството на един народ се случи в три дни, седмица след тридневното Възкресение Христово. Незапознат човек би си помислил, че българите са въздигнали духа си от наслада за успеха на Живота над гибелта и поради деня на Победоносеца свети Георги, а и поради паметта за славните победи на Българската войска.

Може да е имало и такива хора. 

Но всеобщо вниманието бе ориентирано към посрещането на един човек, глава на най-малката страна в света и на католическата черква – папа Франциск. Едно събитие, което протече в три действителности – в действителността, в обществените мрежи и в медиите – като на всички места имаше своите разнообразни цели и провокира крайности в отношението и мненията. Можем доста да приказваме за това, само че няма никакъв смисъл, тъй като от всеобщите пояснения, мнения, насмешки и нападки не произлиза положително, а пораства опълчване и омраза – ние разпъваме още веднъж Христос. 

Хубавото на визитата на папа Франциск бе повтарянето на учението Христово в словата на авторитетната фигура с политическа и духовна власт. Хиляди хора, иначе 
слепи и глухи за изявленията на духовниците в България, които споделят отново същото, само че по различен метод, в този момент се въодушевиха да цитират думи за мир, обич и взаимопомощ.

Хубавото бе в напомнянето какъв брой огромен може да бъде християнският свят, в случай че индивидът се смири и върви по правия път към Бога. Хубава би била и насладата от срещата с един самичък по себе си забавен човек. Но в действителност от демонстрираната наслада, от екзалтацията, от мненията „ за ” и „ срещу ” визитата на папата, от разискването на претекстовете за неговата аудиенция и от директните и индиректните прерeкaния от какво да ни е боязън и да не ни е боязън, лъха една голяма горест. 

Тъжно е , че сме толкоз надалеч от учението на Христос, че одобряваме като избавител този, който преизказва Евангелското слово, без да се замисляме, да разпознаваме и да желаеме среща с Първоизточника. 

Тъжно е , че непременно възхищението ни от папата води до отричане или оплюване на родната ни Църква без размисъл за какво са разликите и без справедлива или практическа преценка на обстановката във Ватикана и в БПЦ. 

Тъжно е , че чувайки от високопоставената естрада жадувани думи, които в основата си са Христови, се поддаваме на моментни страсти под харизмата на папата и осъждаме познати и непознати духовници, че те не благовестят. А забравяме, че това дали Словото Божие ще доближи до нас и дали ще Го търсим, зависи единствено и само от нас и от нашия труд. 

Тъжно е , че не разбираме и не желаеме да разберем проповедта на нашата Църква, тъй като не отваряме сетивата си за нея, само че я отхвърляме или като несъществуваща, или като неспособно излъчена, а гълтаме което ни се сервира от посетители с звук и затулен искра. 

Тъжно е , че с озлобление се нахвърляме върху неприятна, само че може би неизбежна част от предишното на наши архиереи, раздираме дамгосаната им от нас персона още веднъж и още веднъж, както вършим при всеки комфортен случай, и ненавиждаме. 

Мразим не тъй като обичаме госта кой знае какъв брой, а тъй като нямаме обич, тъй като сме надалеч от Христос и Неговата амнистия. 

Тъжно е , че грозно жигосваме своята черква, тъй като знаем единствено слабостите в активността й, демонстративно се отхвърляме от нея и я презираме, въпреки и да не я познаваме същински, а се хвърляме в обятията на впечатлилото ни за момента непознато, което е с изчистена и ловко поддържана повърхнина. 

Тъжно е , че отново сравнявайки с непознатото, осъждаме нашата Църква, че няма обществена активност, само че в същото време не вършим нищо в поддръжка на наличната, само че нерекламирана църковна обществена активност. Защото не желаеме да сме част от Църквата и забравяме, че без хора, без тъкмо нашата поддръжка, активност мъчно може да се развива. 

Тъжно е , че ние не се молим на Бога в всекидневието си, не вървим на Литургия за обща молитва за нас самите и за целия свят, даже не имаме вяра в силата на молитвата и в Бога. 

Но съдим Църквата ни, че не се е присъединила в мероприятие с надпис „ Молитва ”, без да се замисляме и да желаеме да знаем, че тъкмо с помощта на всекидневната молитва на нашите духовници се крепи светът ни. 

Тъжно е , че не усещаме постоянно протегнатата към нас ръка на духовниците ни и не търсим помощта им поради техни дефекти – а в действителност поради гордостта ни – само че ги осъждаме като недостъпни, неотзивчиви и безполезни. И хвалим непознати духовници, които напълно не познаваме, само че пък се нуждаем от някакъв контрастност, с цел да излеем някъде злобата от деня. 

Тъжно е , че не разбираме, че ние сами би трябвало да тръгнем към Бога и сами да търсим духовниците, без да отхвърляме цялата Църква поради недоразумение с един от тях, а да разчитаме Бог да ни срещне с точния за нас духовник и ние да успеем да го разпознаем. 

Най-тъжно е , че на процедура сме отвън общението с Бога, тъй като нямаме или не демонстрираме Неговата всеопрощаваща обич, която няма за антоним омразата, а подтика към битка за обич без наказание и заклеймяване. А в случай че ние нямаме устрема към тази Любов, то който и да ни приказва за нея – собствен или непознат – ние няма да се променим трайно и да тръгнем към Бога в мир със себе си и с близък. Промяната ни ще бъде единствено еуфорична еднодневка – като плод на тридневно пиене на един народ.