Питам се дали някога сте се замисляли как пропиляваме живота

Питам се дали в миналото сте се замисляли по какъв начин пропиляваме живота си, по какъв начин прахосваме силата си, за какво сме хора „ втора употреба “. Не откриваме нищо друго, с изключение на рутина, досада, самотност и премеждия – и на тялото, и на душата.

За страдание, животът ни в този момент няма никакъв различен смисъл, с изключение на изкарването на прехраната, което е очевидна нужда. Животът ни е фрагментиран, разрушен, а фрагментираният разум е безнравствен разум. Думата безнравствен значи, че мозъкът е изгубил своята целокупност.

Какво желаеме? Какво сме постигнали? Какви сме станали? За множеството от нас животът е работа, битка.

Да имаш триумф в нашето общество, значи да печелиш пари. Ние се стремим към власт, състояние, авторитет, и по този начин водим капиталистически, стеснен, лекомислен, празен живот, изпълнен с всевъзможни отзиви, преценки и вярвания.

Изглежда, това е прахосан живот. Никога не сме щастливи, с изключение на когато реализираме удоволствията, които ни доставят известно възприятие на наслада, на удовлетворение, задоволеност.

Но в случай че се вгледате по-внимателно в себе си и изключите онова, което сте научили от книгите и от обичаите на страната си, не мислите ли, че във вас няма безусловно нищо друго, с изключение на това, което сте вложили в ума си? Това, което сте вложили там, е артикул на мисълта, а тя не може да осъществи цялостната активност на човешкото създание. Мисълта е единствено частична, фрагментарна активност.

Осъзнавайки, че животът ни сега е празен, повърхностен и изпълнен с горест, ние търсим избавление във всевъзможни удоволствия – религиозни или по този начин наречените всемирски удоволствия, т.е. да печелим пари, да си доставяме все повече наслади, да купуваме от ден на ден движимости, изграждайки консуматорското общество и най-сетне да свършим в гроба. Това е нашият живот и в него няма нищо свещено, нищо истински религиозно.

Животът е сериозен и единствено сериозните хора живеят същински. Лекомислените хора търсят забавление при гурутата и проповедниците, при интелектуалните философи и това, което ни споделят те, се трансформира в наш живот посредством думи без наличие, посредством описания, в които липсва това, което се описва.

Тогава човек се пита: какво е мястото на мисълта в живота ни?

Обществото и цялата ни цивилизация е учредена върху мисълта. Религиите са артикул на мисълта. Нашето държание, дейностите ни, светът на бизнеса, връзките ни, трупането на оръжия, армията, военноморският флот, военновъздушните сили – всичко това се основава на мисълта.

Независимо дали мисълта е рационална или неразумна, разумна или нелогична, смислена или невротична, нашите дейности се основават на мисълта като концепция или като блян. За огромно страдание ние сме извънредно идеалистични. Идеалът не е това, което съществува. Идеалът е нещо измислено от мисълта, като начин да се оправим, да преодолеем това, което съществува. Има раздвоение между идеала и това, което съществува, и имено по този начин се появява спор.

Сериозният човек би трябвало да се запита какво е мястото на мисълта в живота. Каква е функционалността на мисълта, която може да бъде или смислена, разумна, рационална, или мисъл, която покварява живота, която отдава значение на материалните неща, на собствеността, парите, на удоволствията, мисъл, натрупала толкоз доста външна и вътрешна информация. Какво е мястото на мисълта и каква е връзката й с действието? Животът е деяние, взаимоотношенията са придвижване в деяние. Има ли такова държание в живота, което не е лимитирано от времето, мисълта и измерването?

Да живееш значи да действаш. Каквото и да създадем, то съставлява деяние и в случай че то е обвързвано с предишното, минава през сегашното към бъдещето, тогава действието в никакъв случай не освобождава, постоянно е отчасти, ненапълно. Такова деяние е изопачено и неистинско.

И по този начин, какво съставлява действието и каква е връзката му с мисълта?

Мисълта е отклик, реакция на паметта под формата на познание и опит, съхранени в мозъка. Не е нужно да четете научни и психически книги, защото можете да наблюдавате това в себе си, в случай че в действителност се интересувате. Без памет вие не можете да действате, не можете да запомняте думите и изпадате в състояние на амнезия, на цялостно комплициране.

Мисълта реагира на всички провокации съобразно обусловеността си. Ако сте християнин, индуист, будист, болшевик или капиталист, вашето схващане е обусловено и то управлява дейностите ви. Тази обусловеност е подбудена от паметта, опита и знанията за културата и обществото, в което живеете. Това е явно, не е ли по този начин? Значи мисълта, изразена в действие, е фрагментираща, разделяща и предизвикваща спор.

Ние би трябвало да разберем това, тъй като се опитваме да намерим такъв метод на живот, в който няма никакъв спор и горест, живот, който е всеобхватен, цялостен, съразмерен, разумен. А мисълта може би е един от факторите, който провокира фрагментация, разделяне и затова е причината за изопачаването. Затова би трябвало да установим каква е функционалността на мисълта и какво е мястото й в човешките връзки.

Най-важното и главно нещо в живота са връзките. Поведението, добродетелта, човешкото поведение в обществото са учредени на отношенията. А мисълта съставлява премерване, конформизъм, деяние според определено умозаключение, някакъв опит, който постоянно е от предишното. Какво е мястото на мисълта в човешките връзки? Ако тя има място във взаимоотношенията, тогава тя ги лимитира, управлява и по тази причина тези отношения са фрагментирани, откъслечни и водят до спор.

Има два правилото, на които се основава животът ни – удоволствието и страха.

Моля, наблюдавайте това в себе си. Удоволствието е станало изключително значимо в живота. Има разнообразни типове удоволствия – полови, интелектуални, удоволствието от притежаването на пари, власт, авторитет, собствената значимост, когато Азът, егото се утвърждава, когато се постанова или подчинява на тиранията, с цел да реализира нещо. В връзките удоволствието се проявява под формата на взаимозависимост.

При взаимоотношенията с другите вие психически зависите от тях. Когато има взаимозависимост, съществува и боязън от загуба, което води до още по-голяма обвързаност. Желанието за полово наслаждение е напълно явно. Странно е, че това наслаждение се е трансформирало в най-важното нещо в живота. Съществува удоволствието от зависимостта, това да зависиш психически от някой различен, тъй като човек се опасява да бъде самичък, да е уединен, обезсърчителен, да не бъде обичан, да не изпитва обич и така нататък

Значи, съществува блян към удоволствията и непрекъснато желание да избегнем страха. А мисълта подхранва и двете неща – вие мислите за вчерашното наслаждение и се надявате да го преживеете още веднъж през днешния ден. Ако не го получите, изпитвате боязън, паника, ставате неспокойни, боязливи, ядосани. Наблюдавайте това в себе си.

Съществува и казусът със страха.

Преживеният в боязън живот е тъмен, противен. Повечето от нас се опасяват от разнообразни неща. Възможно ли е мозъкът да се освободи изцяло от страха? Никой не желае да се лиши от удоволствието, само че всички вие желаете да се освободите от страха. Не виждате, че удоволствието и страхът вървят дружно, че те са двете страни на една монета, подхранвани са от мисълта. Ето за какво е толкова значимо да разберете какво е мисълта.

Да, хората се опасяват. Изпитваме боязън от гибелта, страх от живота, от тъмнината, от съседа си, от себе си, притесняваме се да не загубим работата си, а има и по-дълбок, несъзнателен боязън, притихнал в дълбините на собственото ни схващане. Съществува неустановеност, която води до търсенето на сигурност. Възможно ли е съзнанието да се освободи изцяло от страха, да бъде свободно и да се радва на живота? Невъзможно е да се радвате на живота, в случай че се страхувате.

Възможно ли е да открием всички надълбоко вкоренени и наследени от обществото страхове, които са резултат от предишното и да освободим напълно съзнанието си от ужасното нещо, наречено боязън? Може ли човек да наблюдава по изчерпателен метод страха, или виждаме единствено разклоненията на страха, само че не и самия корен, повода на страха?

Възможно ли е мозъкът да следи, да разбере, да осъзнае, да посвети цялото си внимание на страха, без значение дали това е бездънен боязън, скрит в най-потайните кътчета на съзнанието, или е външно проявен обикновен страх, като да вземем за пример, че вчерашната болежка може да се появи още веднъж през днешния ден или утре? Страхът, че може да загубите работата си, страхът от външна или вътрешна зависимост или висшият боязън от гибелта – има толкоз доста типове боязън. Трябва ли да режем един по един клоните на страха или би трябвало да се заемем със страха като цяло? Способно ли е съзнанието да гледа страха по повсеместен, всеобхватен метод?

Знаете ли, гледаме на гнева, на ревността, на завистта, на страха или удоволствието като наблюдаващ, който желае да се освободи от това възприятие.

Винаги сме в ситуацията на наблюдаващ, мъдрец, тъй че гледаме на страха като че ли го следим извън. Е, може ли да гледате страха без наблюдаващия? Наблюдаващият е предишното. Наблюдаващият осмисля реакцията, наречена боязън, с термините на предишното и я посочва боязън. Наблюдаващият постоянно гледа от предишното към сегашното и по този начин се явява раздвояване сред наблюдаващия и следеното. Можете ли да гледате страха без реакцията на предишното, което съставлява наблюдаващия?

Да речем, аз съм ви срещнал в предишното и вие сте ме обидили или поласкали. Вие сте създали изключително доста неща за мен или срещу мен. Всичко това са насъбрани мемоари, това е предишното. Миналото е наблюдаващият, миналото е мислещият и когато той или тя ви гледа с очите на предишното, не ви вижда по нов метод. Следователно наблюдаващият в никакъв случай не ви вижда същински, вижда ви с очи, които са замъглени, помрачени, деформиращи. Това значи, че страхът не трябва да се посочва, не би трябвало въобще да се употребява думата боязън, а само да се следи. Такова цялостно внимание е допустимо само, когато няма наблюдаващ, който съставлява предишното. Ако извършите това, в случай че наблюдавате истински, тогава цялото наличие на страха се изпразва.

Има външно и вътрешно проявен боязън.

Аз се опасявам, че синът ми може да бъде погубен във война. Войната е външно нещо, откритие на техниката, която е основала този чудовищен инструмент за опустошение. Аз съм завързан вътрешно към сина си, обичам го, възпитал съм го да се подчинява на обществото, в което живее и което му повелява да убива. Ние сме основали общество, което е толкоз покварено и неморално. То се интересува единствено от притежаването на от ден на ден и повече движимости, това е консуматорско общество. То не се занимава с цялостното развиване на света и на хората.

Знаете ли, ние не изпитваме съчувствие. Ние сме събрали извънредно доста познания, голям опит. Способни сме да реализираме невероятни неща в региона на медицината, науката, техниката, само че нямаме никакво възприятие на състрадание, на съпричастност.

Състраданието значи да изпитваш буйна съпричастност към всички хора, към животните, природата. Как може да има съчувствие, когато изпитвате боязън, когато мозъкът ви непрестанно е ангажиран по какъв начин да си достави удоволствия?

Желаете удоволствието, само че също желаете да подчините страха си, да го заровите вдън земя, а в същото време се стремите и към съчувствие. Желаете всичко това, само че не може да го имате. Ще изпитате състраданието единствено ако не изпитвате боязън. Може да изкорените изцяло страха, в случай че наблюдавате реакциите си, без да ги назовавате. Самото наименуване е проекция на предишното. Значи мисълта подхранва и желае удоволствието, само че в същото време ускорява страха. Аз се опасявам какво може да се случи на следващия ден, опасявам се да не изгубя работата си, тревожа се от времето, което значи приближаването на гибелта.

Значи мисълта е повода за появяването на страха. Но ние живеем с мислите си, всекидневната ни дейност се основава на мисълта. Какво място има мисълта в човешките взаимоотношения?

Вие сте ме обидили, което оставя спомен, диря под формата на спомен и аз ви виждам посредством този спомен. Или в случай че вие сте ме поласкали, аз ви виждам в този спомен. Значи аз в никакъв случай не ви виждам без намесата на очите на миналото. От това следва, че е изключително значимо да разберем какво е мястото на мисълта в връзките. Ако има място за нея, тогава връзките се трансформират в ежедневна, механична, рутинна активност с безсмислени удоволствия и възприятие на страх.

Тогава човек си задава въпроса: „ Какво е любовта “? Продукт на мисълта ли е любовта? За страдание, тя е била превърната в артикул на мисълта – ние „ обичаме “ господ, „ обичаме “ индивида и унищожаваме природата. Човек трябва да размишления и да навлезе надълбоко в този въпрос, с цел да се убеди самичък какво е любовта, тъй като без нея, без това възприятие на съчувствие постоянно ще страдаме.

Но с цел да постигнете това възприятие, с цел да изпитате дълбоко състрадание, вашият разум би трябвало да разбере какво съставлява страданието, защото страстта и съпричастието идват вследствие на страданието.

Кореновото значение на думата пристрастеност е тъга, страдалчество, но повечето хора заобикалят страданието. Това не значи, че би трябвало да приемем физическото и психическото страдалчество, това е неуместно.

Но дали мисълта не е активност на страданието? Или страданието е нещо напълно друго от мисълта. От изключителна значимост е да разберем механизмите на мисълта, само че не словесно и незадълбочено, а да следим и разберем какво съставлява мисленето и да установим връзката му с всекидневния ни живот.

из „ Беседи за търсене на смисъла “