╫ Гневът е знак за нашата голяма гордост
(Peter Paul Rubens - The Wrath of Achilles, (1630-1635) - Museum Boijmans Van Beuningen)
Гняв | Думи на акад. Владета ЙЕРОТИЧ
Всички ние съвсем ежедневно се гневим. Гневим се и когато имаме право, и още по-често, когато нямаме. Най-често изливаме гнева си върху по-слабия и то толкоз повече, колкото сме по-покорни ласкатели на тези, които са по-силни от нас. Оправдаваме гнева си с природата или пък с неразбирането, неблагодарността и непослушанието на другите към нас. Дори и тогава, когато последствията от гнева ни са пагубни за нашите близки, а те най-често фактически са такива, се опитваме да се примирим със съвестта си и да се оправдаем пред другите с някакъв неоснователен и празен предлог. Казано в резюме, няма никакво подозрение, че гневът е знак за нашата огромна горделивост. Християните са нападани от гордостта, раздразнителността и гнева не по-малко от не-християните. Всъщност, неправилното обработване на християнските полезности и изтъкването им пред други хора, които не знаят или не желаят да знаят за тях, както и карикатурното схващане на добродетелите, поради които заслужаваме особена Божия благосклонност, а с това и Царството Небесно, чиято врата ще ни се отвори преди да се е отворила за другите, от време в точния момент поражда в този тип хора същинско бесовско нахлуване. Затова и изразът „ ядосан човек – непринуден епилептик ” е безусловно прецизен. Като психотерапевт съм виждал яд и измежду тези фамилни християни, които са устоявали на мощните изкушения на полигамната природа в себе си (вероятно и във всеки от нас) и са оставали моногамно правилни на своя сватбен сътрудник, приемайки това за победа с особена стойност. Но когато са мислели, най-често неумишлено, че поради непрекъснатото обработване на тази добродетел, макар примамливите изкушения, не са задоволително възнаградени или похвалени от Бога или от хората, а най-често са и незадоволително високо оценени от личния си сватбен сътрудник, се е случвало от време в точния момент да изпадат в нечовечен яд към своята брачна половинка или брачен партньор, като освен това любовта им е отслабвала и се е стигало до загубата на еротично-сексуалното предпочитание към колегата.
В някои други случаи на зачестил изблик на яд (нещо, което също съм забелязал по време на дългогодишната си психотерапевтична практика) такива горделивци са преставали да ядат, излагайки на заплаха даже здравето и живота си, като с това непринудено недояждане са желали да се самонакажат; в други случаи са яли прекалено, затлъстявали са и също са достигали рисковата за здравето си граница, като са се разболявали от разнообразни телесни заболявания. Очевидно тези хора неумишлено са изпитвали виновност поради забележимите последствия на своята гневливост и вместо да влязат в битка със пристрастеностите по само същинския християнски метод – посредством смирение, те са посягали към заболяванията, които сами са си причинявали, надявайки се посредством изтощението от заболяването да изтощят в себе си пристрастеността на гнева.
Много се зарадвах, когато открих удостоверение на това мое лекарско наблюдаване в св. Йоан Лествичник. Още през VІ-VІІ век той написа в своята Лествица: „ Аз съм виждал хора, които ядосани се отказваха от храна с досада; и с това си неразумно самоограничение те притуряха отрова върху отрова. Виждал съм и други, които недоволни по някакъв мотив, възползвайки се от своя яд, предаваха се на преяждане и падаха от рова в пропастта ” (Лествица 8:16). Въпреки че и в двата случая на гневливост, за които приказва св. Йоан Лествичник, наподобява, сякаш няма никакъв излаз, аз се осмелявам да предположа, че и в двата случая, и то единствено в случай че тези гневливи хора в действителност стигнат до някои физически или по-точно психосоматични заболявания, те могат да преживеят пречистващо превръщане, според мисълта на различен един свети отец, който споделя: „ Единственото нещо, което може да избави индивида от неизбежното наказване за прегрешението, е покаянието и самонаказанието ”.
Как би трябвало да се борим с гнева и пристрастеностите? Единствено благодарение на християнските добродетели, засвидетелствани в две хилядогодишната християнска процедура. И както против сребролюбието се борим с благотворителност или против завистта с състрадание, по този начин против непрекъснатото прелъщение на гордостта водиме война посредством примирение, а против гнева – с благост и самообладание. Да чуем първо мъдрия съвет на св. ап. Павел в Посланието до Ефесяни: „ Гневете се, само че не грешете: слънце да ви не залязва гневни ” (Еф. 4:26). Колко е умен, мил и психически предвидлив този съвет на божествения деятел! От личен опит св. ап. Павел е знаел (срв. 1 Кор. гл. 5 – за коринтския развратник и отношението към порочните), че всички ние от време на време се гневим, само че с цел да не бъркаме в гнева си, не би трябвало да дочакваме в яростно положение слънчевия залез, тъй като нощта ни ще бъде мрачна, а сънят – изпълнен с кошмари.
Когато приказват за гнева, учителите на Църквата напълно тъкмо означават, че в него се опълчват една на друга две воли. Оттук само християнски вярно е последователно да се научим (и това продължава до края на живота) да се отхвърляме от личната воля, тъй като в случай че е съгласно нашата воля, гневът безусловно ще се появи, а с него и желанието за отплата към същинския или наклеветен клеветник. Великолепни и на място са думите на средновековния западен преподавател Тома Кемпийски: „ Скромният човек е постоянно бодър, до момента в който в сърцето на охолния постоянно господстват завистта и гневът ”.
Със съкращения от публикацията: „ За гордостта и гнева, за скръбта и отчаянието ” на адак. Владета Йеротич, Превод: Свещ. Стоян Бербатов, презвитера Екатерина Крумова
Източник: pravoslavie.bg
Картина: Peter Paul Rubens - The Wrath of Achilles, (1630-1635) - Museum Boijmans Van Beuningen, Wikimedia Commons
