Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много

„ Перото е по-силно от сабята, единствено в случай че сабята е доста къса, а перото – доста остро. “  Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои превземат земи с мощта на своите оръжия и физическа мощ, други основават и прекрояват светове единствено със силата на думите си.  Понякога превъзходство взима насилието и даже най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче единствено чакат точния миг, с цел да възкръснат още веднъж, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всеки път. Някои създатели са разбрани още приживе от съвременниците си, до момента в който други, изпреварили времето си, в следствие биват преоткрити. Едни живеят разточителен живот, а други – тънат в мизерия, някои остро подлагат на критика политиката на страната си, до момента в който други добродушно следват нейния темп.

Настоящата поредност от публикации ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „ перо “.

Ухание на риба, кус кус и портокали, примесени със соления усет на морето и пясъчния вятър от пустинята. Бреговете на Алжир приветстват, както вълните на Средиземно море, по този начин и голям брой гости на година, пристигнали да видят хубостта на градове като Константин и Оран или да се полюбуват на двореца на Ахмед Бей и на базиликата „ Нотр Дам на Африка “.

Макар цивилизацията по тези земи да датира още от времето на неолита, не всеки път алжирците са се е радвали на цялостна независимост. През вековете османци, испанци и французи са си оспорвали тези земи, чието име безусловно значи „ Островите “. Последните колониалисти в Алжир са точно французите. По време на тяхното ръководство мюсюлманите и берберите са били лишени от цивилен права.

В годините по време и след Втората международна война (1939-1945) се разпростират събитията, които в последна сметка водят до по този начин жадуваната самостоятелност на Алжир. Хората, които са били за по-умерено решение на спора или единствено за автономност в границите на френската страна са се считали за предатели. Именно такива са били възгледите на един публицист, бранител на „ новата средиземноморска просвета “, който постколониалните критици като професора по литература Едуард Саид, упрекват в разпространяване само че колониални хрумвания.

Днес някои алжирци го считат за популярен човек и журналист, до момента в който други не смятат, че той е част от алжирската просвета, защото има френски генезис и не е бил неприкрит последовател на свободата на страната. В своите есета „ Лято в Алжир “, създателят като че ли планува своето несигурно място в родината си, обяснявайки по какъв начин „ Човек се ражда в тази страна, където всичко му се дава, единствено с цел да може по-късно да му бъде отнето. “

Той не е нито французин, нито алжирец, нито социалист, нито радикал, нито нравоучител, нито анархист, а по малко от всичко. За своите достижения в областта на литературата той е отличен с Нобелова премия, а поради своите политически възгледи влиза в черния лист на Комитет за Държавна сигурност (на СССР). Това е Албер Камю.

Камю се ражда на 7 ноември 1913 в гр. Мондови (дн. Дреан), Алжир. Майка му – Катрин Хелен има френско-испански генезис и работи като прислужница, а татко му – Лусиен, работи във винарна. Албер не познава татко си, защото той умира година след раждането на сина си, в борбата при Марна, по време на Първата международна война (1914-1918). След гибелта му Катрин взима синовете си и заживява в последна мизерия в квартал Белкор, в гр. Алжир.

Също по този начин дребният Албер е „ черен крайник “, прякор, който се употребява за европейци, родени в Алжир. Въпреки че фамилията няма електричество и течаща вода и че живеят в три дребни стаи, до известна степен детството на Камю е щастливо. Той обича игрите на улицата, изключително да плува и да играе футбол. Привързан е към майка си, която има проблеми със зрението и слуха, което затруднява общуването й с близките. След години бедният генезис на Камю намира отражение в неговото творчество и се отразява на неговите метафизичен възгледи.

Животът на Албер претърпява непредвиден поврат, когато един от учителите му в общинското учебно заведение – Луи Жермен, вижда капацитета на своя възпитаник. Той взема решение да му обърне в допълнение внимание и му дава частни уроци, с цел да го приготви за изпита за локалната френска гимназия, известна като колеж „ Бюжо “. Благодарение на взаимните им работа, Албер получава стипендия и продължава образованието си.

Все отново той не разполага с задоволително средства и учи полудневно, а през останалото време работи като частен преподавател, помощник в метеорологичния институт и продавач на авточасти. В гимназията различен преподавател оказва въздействие върху бъдещия публицист и му оказва помощ да открие философията – Жан Грениер. Албер е впечатлен от книгата му „ Острови “, която визира тематики като религията и вярата. Футболът стартира да става все по-осезаема част от всекидневието на Камю. Амбициите му обаче са прекършени, когато през 1930 година той се разболява от туберкулоза– болестта, с което би трябвало да живее отсега нататък.

След като съумява да преодолее здравословните проблеми, Албер записва да следва философия в Алжирския университет. През 1936 година той пази своята теза, съпоставяща концепциите за единното, мозъка и душата при античния мъдрец Плотин и християнските полезности, описвани от св. Августин. През тези години, Камю от ден на ден стартира да се увлича от левите хрумвания и става член на Френската комунистическа партия. За него тя е отговора на опълчването сред европейците и локалното алжирско население.

Основната роля, която извършва в партията е като началник на „ Театъра на труда “. По същото време Албер работи като малък служител и написа есета като „ Ирония “, „ Да бъдеш – да и не “, „ Смърт в душата “ и други През свободното си време той даже играе функции на театралната сцена. Кметът на Алжир не е впечатлен от деянията на младия мъж и не разрешава пиесата му „ Бунт измежду артистите “. Здравето на Албер още веднъж се утежнява. Той не съумява да кандидатства за докторантура, а и самото държавно управление не му оказва помощ, тъй като не желае да устоя някой, който освен има тежки здравословни проблеми, само че и леви убеждения. 

През 1938 година Камю стартира работа като публицист във вестник „ Алже републикен “, където споделя своите паники от разрастващото се въздействие на профашистките партии в Европа. Само две години по-късно вестникът е неразрешен, както и неговият правоприемник „ Соар републикен “. Втората международна война е в разгара си, а на Албер е отказано присъединяване като доброволец, поради всичките му здравословни проблеми. Макар и да не съумява да изпъни дълга си, военният интервал се оказва плодотворен за младия публицист. Той отпътува за Париж, където става публицист във в. „ Пари соар “.

Именно при започване на 40-те години, Камю завърша първия си цикъл от произведения, състоящ се от разказ, есе и пиеса, а точно приключва работата си по „ Чужденецът “ (1942), „ Митът за Сизиф “ (1942) и „ Калигула “ (1938). Още с тези произведения, Албер стартира своя дълъг път в търсене на пояснение на парадокса и неговите измерения или както той самият споделя: „ Аз екстрахирам от парадокса три изводи – моя протест, моята независимост и моята пристрастеност “.

Творбата, която обаче оказва най-силно въздействие измежду съвременниците му и до ден сегашен се счита за едно от най-значимите му творби е „ Чужденецът “: „ [Прокурорът] Заяви, че аз съм непознат на едно общество, най-съществените правила, на което не уважавам, и че не мога да се позовавам на човешкото сърце, чиито обикновени реакции не познавам. “ По време на войната Албер също по този начин сътрудничи в незаконния вестник „ Комбат “ и работи като редактор в издателство „ Галимар “.

В края на Втората международна война, Камю е към този момент добре разпознаваемо лице в литературните среди и става част от кръга към Жан-Пол Сартр, Симон Боливар и Андре Бретон. Той също по този начин написва и разгласява два сборника с есета: „ Писма до един другар немец “ (1945) и „ Нито жертви, нито екзекутори “ (1946). Въпреки своята популярност на парижката сцена, родината го тегли и научавайки за размириците в Алжир, той се завръща там, само че остава отчаян. Бунтовете не престават, почтени животи биват погубени и макар напъните си той не съумява да обърне задоволително вниманието на френското общество към протичащото се в колонията.

Камю остава настрани този спор и продължава да гради литературната си кариера. Подобно на Сартр той подхваща пътешестване в Северна и Южна Америка,  чиято цел е да разпространява творбите и концепциите си. Албер даже изнася лекция в Колумбийския университет, в която изяснява сегашното на Франция като „ рецесия на човечността “. През 1946 година Камю приключва работата по романа си „ Чумата “, чийто триумф е неотложен.

Историята за опустошителна и разрушителна чума във Френската част на Алжир му носи и Наградата на рецензията. На върха на своите триумфи, при започване на 50-те години Албер написва есето „ Разбунтуваният човек “, в което споделя концепцията, че марксизмът на Съюз на съветските социалистически републики е по-голямо зло от капитализма. Отзвукът е неотложен и провокира бурни полемики. Това произведение води даже да преустановяване на другарството му със Сартр.

През 50-те години, Камю става все по-ангажиран със протичащото се в Алжир. Конфликтът сред колонията и Франция е в разгара си, когато писателят разгласява своя носталгичен алманах с есета „ Лято “. През идващите месеци Националния демократичен фронт на Алжир стартира да убива „ черни крайници “, а отговора на французите е измъчването и избиването на членовете на този фронт. Тези крайни расистки и насилствени политики се разграничават изцяло от концепциите на Камю.

През този интервал той пътува до Алжир, с цел да предложи своето виждане за позволение на спора – превръщането на територията в самостоятелна на френската страна, само че нито една от страните не поддържа подобен процес на събитията. Реално спорът намира своето решение през 1962 година с оповестяването на независимостта на Алжир.

През 1957 година Камю получава най-голямото самопризнание за един създател – Нобелова премия за литература. Той счита, че повода да му бъде връчена навръх него, точно в разгара на френско-алжирския спор, е политическа. По това време той не е в положителни връзки нито с интелектуалците в Париж, нито с бунтовниците в Алжир.

По това време той е вторият най-млад притежател на Нобелова премия в историята на оценката, все пак той споделя в своето изявление, че „ Нобеловата премия “ е оставила у него неочакваното чувство, че към този момент е прекомерно остарял. След като му е връчен наградата, той купува къща в покрайнините на Париж и стартира работа върху автобиографичния си разказ – „ Първият човек “.

Ако на литературната сцена той реализира значими оценки, то в персоналния си живот, Камю не е благополучен. Едва 21 годишен, през 1934 година, той се дами за своята другарка Симон Ие, против чийто съюз са всичките му родственици. Съжителството им не просъществува дълго защото тя се оказва наркозависима от морфина, с който я доставя персоналния й доктор и  неин ухажор.

Шест години по-късно Камю открива още веднъж любовта в очите на пианистката и математичка Франсин Фор. Двамата скрепяват съюза си на 3 декември 1940 година, а пет години по-късно се раждат близнаците им Катрин и Жан. Но Албер не остава правилен на втората си брачна половинка, действително огромната обич на писателя е актрисата Мария Казарес. Двамата се обикват на 6 юни 1944 година и връзките им не престават до гибелта на писателя. Години по-късно щерка му открива пламенната преписка сред татко си и неговата загадка обичана и я разгласява.

Камю не се развежда със брачната половинка си, само че и не се знае дали това е щяло да остане по този начин, в случай че не беше преждевременната му гибел. Семейство Камю посреща Новата 1960 година в къщата си в Лумарин. На 3 януари брачната половинка на Албер се връща в Париж дружно с близнаците. Камю взема решение да пътува с кола до града, дружно със фамилията на своя другар Мишел Галимар.

На 4 януари колата се отклонява от пътя и се блъска в чинар. Камю умира на място, до момента в който редакторът му – няколко дни по-късно в болничното заведение. В багажника на колата е отрит последния, незавършен автобиографичен разказ на писателя – „ Първият човек “, който е публикуван едвам през 1994 година Албер посвещава тази книга на майка си – „ ти, която в никакъв случай няма да можеш да прочетеш тази книга “. След гибелта на Камю, Сартр го разказва като „ евентуално последният ми добър другар “.

От тесните улици на Алжир, през интелектуалните салони на Париж до подиума на нобеловите лауреати, Албер Камю изминава дълъг път. Той има предначертан проект за своето творчество от пет цикъла – парадокс, протест, присъда, обич и създание. Животът му е пресечен по време на работата му по третия цикъл, когато написа своя автобиографичен разказ. Според думите му това е точно началото на най-хубавите му произведения. За страдание, в никакъв случай няма да разберем дали е бил прав.