- Пази се, Ани. Плочките на тротоара са влажни, ще

- Пази се, Ани. Плочките на тротоара са влажни, ще се подхлъзнеш – той я хвана за ръка. Беше обул тези черни панталони, същите и със същите грамадни обувки - с дебели сантиметър подметки и железни влакна, тъй че в случай че падне греда върху краката му, нямаше да го строши. Ходеше и на топлото време, и през зимата на минус 17 градуса все с тези обувки.

Тя нищо не отговори. Продължи напред, без да се обръща към него, напълно по никакъв начин не реагира, вървеше равно - нито бързо, нито постепенно - като че ли до нея нямаше никой. Тежките обувки с защитни железни пластини се изравниха с нейните крачки.

- Не бързай толкоз – може би обувките говореха, не момчето с брада по-голяма от него, тъмнокафява, като кората на дърветата и като корените на бодливите шубраци. Палтото му изглеждаше вехто, носеше го и при минус 17, и когато април бързаше да завърши с дъжда в тая част на земята и да го занесе на друго, по-топло място. Тя не послуша обувките.

Вървеше като тези камиони, които събират отпадъците – постепенно, само че все напред. Когато дамата стигна до нещо, което не беше никога езеро, по-скоро тресавище, незабавно смъкна палтото си. Беше дълго и зелено, не палто, а гущер. Свлече зелената дебела фланела, под която нямаше нито потник, нито корсаж, единствено настръхнала кожа. Не погледна към кафявата брада, към обувките с железни пластини, нито потърси кафявите му очи, които потънаха в настръхналата й кожа. Под дебелите дънки тя още веднъж имаше единствено кожа. Но кой знае какво виждаше кафявата брада.

- Студено е, Ани – обади се мъжът. – Не е добра концепция - само че дамата, оглозгана като металните колове на оградата пред шосе 109, не се вслуша в мнението му. Коремът й беше леко издут, само че с такава слаба жена знае ли човек в кой месец е напреднала бременността. Каква е тая жена - при петнайсет градуса скача в блатото. Бременна. Луда. Можеше да подмятна – „ Все някак ще го отгледаме. “ Вярно, той беше й споделил, че не желае деца. Всичко е скъпо, колата не пали, би трябвало ремонт. Кранът в банята капе. Заплатата не стига до средата. Щеше да се наложи да продаде гарсониерата. Но… Трябваше да я спре. Веднага. Тя не трябва да скача в ледената вода. Идва лято. Все в миналото ще стане топло. Горещо.

Настръхналата й кожа хлътна във водата. Тя плуваше добре, във вътрешността, още по-навътре – там блатото не бе никакво тресавище. Водата беше транспарантна и дълбока. Виждаха се зелените стъбла на водорасли и дребни рибки, като пирончета, които някой щеше да измами с кукичка и червей - риби моливи, описващи края на това тресавище, като взор, който е избягал от дълго време, само че е видял нещо хубаво.

Мъжът хвърли кафявото си палто, обувките, всичко от себе си свлече и заплува крепко, бързо напряко през тинята, където не трябваше да маха по този начин – към повърхността се подвигнаха кални въртопи. Кожата му стана кал като тая по дъното, в случай че блатата изобщо имат дъно. Скоро той настигна момичето. Тя не го погледна, продължи към другия бряг на водата – всяка вода има бряг – само че там имаше една тясна циментова площадка.

Мъжът стигна по-бързо до нея, подаде ръка на момичето, само че то отхвърли да хване пръстите му, сама се покатери на площадката. На места циментът се ронеше. Грапаво е. Ще я убива, помислиха обувките с металните пластини, захвърлени на другия бряг. Ще й е студено, уплаши се кафявата брада.

- Ще ти е студено – измърмори, като че й се караше, мъжът.

Момичето не сподели нищо. Не го целуна. Любовта, в случай че площадката с ронещ се цимент може да се назова обич, в случай че вятърът, вманиачен и озлобен при започване на май, може да се назова обич, се случи тъкмо там – напразно, върху ронещия се цимент, бързо и грозно, без целувки, без приказки. Две настръхнали кожи, втурнали се, сраснали една с друга върху цимента, под вятъра, над блатото, което любовта бе трансформирала в езеро. Защото даже когато се случва грозно, любовта е красива.

- Ани - прошепна мъжът. – Обичам те - само че думите му се удавиха в брадата и никой не ги чу, нито водата, която може би скоро щеше да замръзне, нито рибите, които забиваха пироните на опашките си в студения април. Дъното, дъното, което се дърпаше надолу, единствено то чу. – Знаеш ли, все някак ще го гледаме. Не се пердах.

Момичето внезапно - без да приказва, без да обръща глава обратно, остави цимента самичък в месец април, на студа, на дъжда, който любопитно бе почнал да пада, само че бавно от боязън замръзна. Тя скочи в блатото, което поради нея беше станало езеро - и заплува, тънка като преди малко заострен молив, нито постепенно, нито бързо. Равно и остро плуване - зъби на трион, които изяждат дънер на вековно дърво, а дъждът постановяваше косата й и я превръщаше в сняг.

Мъжът също скочи, настигна я с лекост, само че тя не го видя, не изиска да го види. Той стигна пръв калта на блатото, само че в този момент деликатно, като че заваряваше някакво доста тънко пръстенче от злато, се плъзна по повърхността и не размъти водата. Тя, за разлика от него, подвигна въртележка от кал и дребни риби, като ония въртележки с кончета, които децата толкоз обичат. Но тя не й обърна внимание. Излезе, скри настръхналата си гладна кожа, корема овален и издаден, под фланелата – вълнена, за два лв. и 50 стотинки от Втория късмет, тук там проядена от молци, доста бодлива, само че доста топла. Навлече дънките на голо, най-дебелите на Втория късмет, корави като ламарина, само че тя беше мършава като ламарина и не ги забелязваше. След това се навря в палтото, дълга и зелена кожа на змия. Мъжът към този момент беше потопен в защитните железни пластини на обувките си, в дебелото като асфалта на улицата палто, в кафявата си брада.

- Ани – сподели той и извади от единия джоб шоколад, най-обикновен и най-евтин в супер СВА, само че различен нямаше, раздели го на две и й подаде едното парче.

Момичето го взе, отхапа, задъвка.

- Гадно време - сподели тя. – Война. Не е за деца.

- Ани – измърмори брадата, измъкна от кафявия джоб на страшното си палто нещо завито в найлон - елементарен сандвич. Подаде го на момичето. Тя го раздели на две, само че дебелото като асфалт палто махна с ръка. Не. Момичето изгълта едната половина от сандвича за две секунди, втората за една. След това безшумно като паяк, каквито висяха от дърветата по обед, се спусна към мъжа. Бързо, като изплашен взор, устните й допряха мократа от дъжда и снега коса.

- Ани. Ще намерим пари. Ще го гледаме – сподели той, само че момичето към този момент вървеше напред - сред шипките и храсталаците, където никой различен не бе вманиачен да прави пътека. Палтото й се спираше до някой шубрак, тъй като беше дълго и остаряло като река, която скоро щеше да пресъхне. Бодлите го ровеха и изкопаваха, държаха го като куче на каишка, само че момичето не чакаше никакви шипки и бодили.

Мъжът я изпревари, раздели някакви шубраци пред нея, след това две шипки и още две шипки, и тъкмо когато пътят, сив и благополучен под гумите на рейс номер 17, се огъна пред тях, тясно късче път - тъй като дърветата тук бяха зарязани от хората и растяха гъсто и жадно - момичето се обърна. Сред тия корави остри дървета момичето спря за малко. Вдигна се на пръсти, целуна за една секунда дружно с дъжда мократа кафява брада, толкоз кафява, че даже черна Не чу какво сподели брадата, а може би брадата нищо не сподели. Момичето към този момент тичаше по мокрите плочки, тези замръзващи както косата й деца на кафявия тротоар, толкоз печален, че гумите на рейс номер 17 в никакъв случай нямаше да го допрян.

Гадно време, намерения си той. Война. Но би трябвало да се раждат деца.