Бисера Илиева: Новите будители
Първи ноември – Денят на националните будители. Израснах с този ден, който ще запомня с това по какъв начин мама и баща ме обличаха най-официално, даваха ми голям букет цветя; в едната ръка държах него, а в другата стисках топлата ръка на класната, и дружно – с най-великото страхопочитание, благоговение и боязън, – поднасяхме този букет на паметника на Св. Св. Кирил и Методий пред Народната библиотека.
Преди това, седмици наред, и у дома от родителите ми, и в учебно заведение, слушах за това кои са будителите – тези, които подтикват хората да бъдат положителни, да се борят, да пазят справедливите дела, и да не се предават; – тези, които са оставили нещо значимо след себе си; – тези, които са за образец, към който младите би трябвало да се стремят. Тези, които са трансформирали историята на една нация.
И по пътя до паметника, а и преди това; и в учебно заведение, а даже и от отдалеченост, мисълта за учителите предизвикваше подобен почит у мен, че даже дребни дивотии като това да сложиш дъвка на стола на учителката, предизвикваха двуседмични душевни терзания в ученическата ми душа. Защото тогава, – в края на 90-те, когато приключих учебно заведение, такива осъществявания не бяха редни. Не беше редно да се шуми в час, да се държиш непристойно и да излагаш себе си и родителите си. Въпреки че не харесвах учителката си по математика, в никакъв случай не би ми хрумнало да кажа дума срещу нея, камо ли пък да направя нещо неуважително.
Тогава фигурата на учителя беше като фетиш, като олицетворение на цялото познание на света, към което можеше единствено да благоговееш.
Оттогава насам през журналистическите ми години отразяването на всички Дни на будителите постоянно е минавало под призмата на казионната вест – ден в календара, будители, общоприетите неща, и това е…
А кои са днешните будители?
Наистина, кои са?
Ще кажете „ Учителите “!
Принципно, и на мен ми се желае да е по този начин, но дайте да бъдем почтени.
За голямо страдание учителите към този момент не са това, което бяха. Не, не самите те. Те са си учители – с цел да си подобен, би трябвало да имаш освен това от елементарните човешки качества – би трябвало да имаш повече нерви, самообладание, и мощен по природа училищен глас.
Промени се методът, по който децата гледат на учителите. Промени се фигурата на учителя, онази исполинска фигура от познания, пред която като деца благоговеехме – обликът на гуру.
Предишните будители на народа – учителите, през днешния ден към този момент нерядко са обект на открити насмешки, на неглижиране, на вербално, а и нерядко и на физическо принуждение от страна на децата. И това е мълчешком подкрепяно от родителите принуждение. Няма и диря от това образование, в което родителите упрекваха децата си за всяка тяхна неточност.
Сега за грешките на децата се упрекват учителите. Обвиняват се всички други, само че не и родителите, не и децата. И съгласно това схващане учителите са отговорни за необразованите възпитаници, които влизат в университет без да знаят по кое време се написа цялостен и къс член; учителите са отговорни за растящия брой аборти измежду тийнейджърите; отговорни са за това, че по нощите децата пият ракии в градинките; отговорни са, че в трамвая от години никой не отстъпва място на възрастни/бременни; за това, че младежите през днешния ден (Слава Богу не всички!) са извънредно невъзпитани, цинични, нагли, агресивни… Учителите са виновни…
Тъжно.
Виновни сме ние. Всички ние!
За да не съм голословна, бременна в 6-ия месец отразявах конференция в Българска академия на науките във връзка Деня на будителите преди две години. Едвам влязох с огромния си стомах в препълнената зала на Българска академия на науките, където научният хайлайф от над 120 души беше заел почтително местата си, а никой в разстояние на два часа не ми предложи даже да седна.
Е, това ли са будителите?
Сериозно, какъв образец даваме ние?
Будителите през днешния ден не са това, което бяха.
Будителите не могат сами да се преборят с чалгата в час, с наглостта, с подигравките, с думите на ученика към учителя „ Аз имам айфон, а ти си беднячка “ (и то предадени по най-мек метод тук)…
Днес НИЕ сме будителите. Всеки един от нас – аз, Вие, ние.
От Вас зависи да възпитате детето си да почита учителката.
От мен зависи да науча щерка си да отстъпва на възрастните място в трамвая.
От нас зависи от днешните деца да създадем общество, в което се цени стойностното, моралът, възпитанието, почитта, уважението, любовта към близък, състрадателността, разбирането, приемането, толерантността. Общество, в което учителят ще бъде гледан със благоговение, ще бъде почитан, ще бъде фактор.
Ние, всеки един от нас. НИЕ сме будителите през днешния ден!
Дъщеря ми е на година и осем месеца, само че към този момент знае да хвърля отпадъците си в коша; да бъде общителна, когато ѝ се радват непознати; да прави място на тротоара, като минават възрастни хора; да споделя играчките си на драго сърце; и … за година и осем месеца това е добър старт на образование.
Утре в учебно заведение тя ще гледа с страхопочитание учителката си, ще стиска в едната ръка букет, а в другата – ръката на класната, и ще поставя цветя пред паметника на Св. Св. Кирил и Методий пред Народната библиотека. /БГНЕС
—————————–
Бисера Илиева, редактор в БГНЕС.
Преди това, седмици наред, и у дома от родителите ми, и в учебно заведение, слушах за това кои са будителите – тези, които подтикват хората да бъдат положителни, да се борят, да пазят справедливите дела, и да не се предават; – тези, които са оставили нещо значимо след себе си; – тези, които са за образец, към който младите би трябвало да се стремят. Тези, които са трансформирали историята на една нация.
И по пътя до паметника, а и преди това; и в учебно заведение, а даже и от отдалеченост, мисълта за учителите предизвикваше подобен почит у мен, че даже дребни дивотии като това да сложиш дъвка на стола на учителката, предизвикваха двуседмични душевни терзания в ученическата ми душа. Защото тогава, – в края на 90-те, когато приключих учебно заведение, такива осъществявания не бяха редни. Не беше редно да се шуми в час, да се държиш непристойно и да излагаш себе си и родителите си. Въпреки че не харесвах учителката си по математика, в никакъв случай не би ми хрумнало да кажа дума срещу нея, камо ли пък да направя нещо неуважително.
Тогава фигурата на учителя беше като фетиш, като олицетворение на цялото познание на света, към което можеше единствено да благоговееш.
Оттогава насам през журналистическите ми години отразяването на всички Дни на будителите постоянно е минавало под призмата на казионната вест – ден в календара, будители, общоприетите неща, и това е…
А кои са днешните будители?
Наистина, кои са?
Ще кажете „ Учителите “!
Принципно, и на мен ми се желае да е по този начин, но дайте да бъдем почтени.
За голямо страдание учителите към този момент не са това, което бяха. Не, не самите те. Те са си учители – с цел да си подобен, би трябвало да имаш освен това от елементарните човешки качества – би трябвало да имаш повече нерви, самообладание, и мощен по природа училищен глас.
Промени се методът, по който децата гледат на учителите. Промени се фигурата на учителя, онази исполинска фигура от познания, пред която като деца благоговеехме – обликът на гуру.
Предишните будители на народа – учителите, през днешния ден към този момент нерядко са обект на открити насмешки, на неглижиране, на вербално, а и нерядко и на физическо принуждение от страна на децата. И това е мълчешком подкрепяно от родителите принуждение. Няма и диря от това образование, в което родителите упрекваха децата си за всяка тяхна неточност.
Сега за грешките на децата се упрекват учителите. Обвиняват се всички други, само че не и родителите, не и децата. И съгласно това схващане учителите са отговорни за необразованите възпитаници, които влизат в университет без да знаят по кое време се написа цялостен и къс член; учителите са отговорни за растящия брой аборти измежду тийнейджърите; отговорни са за това, че по нощите децата пият ракии в градинките; отговорни са, че в трамвая от години никой не отстъпва място на възрастни/бременни; за това, че младежите през днешния ден (Слава Богу не всички!) са извънредно невъзпитани, цинични, нагли, агресивни… Учителите са виновни…
Тъжно.
Виновни сме ние. Всички ние!
За да не съм голословна, бременна в 6-ия месец отразявах конференция в Българска академия на науките във връзка Деня на будителите преди две години. Едвам влязох с огромния си стомах в препълнената зала на Българска академия на науките, където научният хайлайф от над 120 души беше заел почтително местата си, а никой в разстояние на два часа не ми предложи даже да седна.
Е, това ли са будителите?
Сериозно, какъв образец даваме ние?
Будителите през днешния ден не са това, което бяха.
Будителите не могат сами да се преборят с чалгата в час, с наглостта, с подигравките, с думите на ученика към учителя „ Аз имам айфон, а ти си беднячка “ (и то предадени по най-мек метод тук)…
Днес НИЕ сме будителите. Всеки един от нас – аз, Вие, ние.
От Вас зависи да възпитате детето си да почита учителката.
От мен зависи да науча щерка си да отстъпва на възрастните място в трамвая.
От нас зависи от днешните деца да създадем общество, в което се цени стойностното, моралът, възпитанието, почитта, уважението, любовта към близък, състрадателността, разбирането, приемането, толерантността. Общество, в което учителят ще бъде гледан със благоговение, ще бъде почитан, ще бъде фактор.
Ние, всеки един от нас. НИЕ сме будителите през днешния ден!
Дъщеря ми е на година и осем месеца, само че към този момент знае да хвърля отпадъците си в коша; да бъде общителна, когато ѝ се радват непознати; да прави място на тротоара, като минават възрастни хора; да споделя играчките си на драго сърце; и … за година и осем месеца това е добър старт на образование.
Утре в учебно заведение тя ще гледа с страхопочитание учителката си, ще стиска в едната ръка букет, а в другата – ръката на класната, и ще поставя цветя пред паметника на Св. Св. Кирил и Методий пред Народната библиотека. /БГНЕС
—————————–
Бисера Илиева, редактор в БГНЕС.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ