Изсмукването на парламентаризма
Партийната система не действа и ни оставя без механизъм за дейно национално посланичество Парадоксите на " неполитическата " политика са риск за интегритета на нацията и непосредствено изземат властта от народа
Д-р Мария Матеева-Казакова пази докторската си дисертация в Сорбоната (Париж II) под управлението на проф. Жак Шевалие на тематика " Популизмите в България ". Дългогодишен наблюдаващ на процесите в България за списанието Est-Europa, което се издава в Париж. Бивш публицист и политически консултант в ЕП. Д-р Мария Матеева-Казакова е шеф на Research, Analysis and Strategy Institute, работещ в региона на стратегическото обмисляне на политиките на Европейски Съюз и член на ръководещия ръб на списанието Green European Journal, издавано в Брюксел. Живее в Лондон.
-->
Постоянният " преход " и перманентната рецесия белязаха страната в последните 33 години. Това обаче е не положение на преход и рецесия, а достоверното качество на продукта " българска народна власт ". Ключово е, че макар вторачването на публичния спор в уникалността на българския преход, употребен като опрощение за пораждането на положението на верига от саморегениращи се рецесии, единствено от 1974 година до 2008 година общо 80 страни са минали по подобен път на преход към народна власт. От тези, в които демокрацията се открива за първи път 37 страни, общо 62%, се стопират на парламентарен модел на ръководство.
Статистиката на прехода демонстрира, че от 33 демократични години, над 20 са напълно популистки. Поредица от ефимерни политически обединения дават обещание замяна на елита като сурогат на неслучилата се гражданска война през 1989 г, която остави на власт кръгове близки до някогашната комунистическа власт.
В листата на елита за замяна в следствие се включва и всеки, докоснал се до властта на по-късен стадий, достигнал до нея посредством серия от други канали за обществена промоция.
Партиите - комети
Изимитираните заместителни революции се чака да се случат посредством отказване на правилата на ръководство до степен на основаване на очакване за прекосяване към " неполитическа " политика. Тя показва нови лица, специалисти в други публични сфери, на мястото на компрометираните партийно построени биографии. Новите партии " комети ", които се появяват и угасват пред очите на гласоподавателите, целят да се борят с партиите като такива.
В последните две години българската политико-институционалната структура навлезе не в ново за нея положение за рецесия, а в нова по тип рецесия. Тя се състои в неспособността въобще да бъде излъчено работещо болшинство. Това докара до задаващия се пети ялов парламентарен избор през април.
Парламентът като цел
Репродуцира се една и съща картина на нефункционираща партийна система, мощно атомизирана и поляризирана, която блокира страната и трансформира парламентаризма като подобен в примамлива цел, атакувана от доста направления.
Парламентът като институция представляваща българските жители беше атрофирал по време на ръководството на ГЕРБ. Паралелно с това се развиват структурни процеси, които го слагат под натиска на комплицирано торнадо.
Отдолу, приоритет за партиите са локалните управляващи, които им обезпечават по-сигурен достъп до запас с помощта на по-лесния достъп до финансиране от Европейски Съюз и по-лесните за удържане мандати.
Отгоре, своята роля играят и институциите на Европейски Съюз, които редовно изсмукват суверенитет от националните страни.
В същото време, на поход за повече изпълнителна власт е тръгнал и актуалният президент Румен Радев. Търсейки метод да трансформира символната си власт в изпълнителна, той неизбежно поставя сянка и върху Народното събрание, който е претрупан с функционалността да излъчва и смъква държавните управления.
Сянката на Бонапарт
В резултат на всичко това, доверието в Народното събрание от страна на жителите е стигнало рисково ниски равнища от под 10%.
В тази обстановка на " изсмукване " на парламентаризма, което се равнява на изземане на властта от народа, и парадоксалното действие на една политическа система, която се стреми да се самоотрече до степен да се трансформира в неполитическа, над българската народна власт надвисват смъртоносни рискове.
Изпод евентуалните варианти за нов институционален дизайн, прозира опцията за усилване на президентската власт.
Тук естествено наднича сянката на възпроизводството на властнически бонапартистки модели.
Освен това, изводите от десетките паралелни на българските преходи що се касае до успеваемостта на другите видове режими точно в интервали на рецесия, също би трябвало да бъдат взети под внимание.
Кризата, глупако!
Хуан Линц, създател на референтни систематизации на тематика действие политическите модели и някогашен ръководител на Комитета по политическа социология в Международната асоциация по политически науки, подчертава върху неспособността на президентските републики да преодоляват рецесии. За разлика от парламентарните, замяна на държавното управление не се явява механизъм за превъзмогване на цикличните интервали на турбуленции. Обратно, рецесиите, които парламентарният режим взема решение с избора на ново държавно управление, бързо ескалират до рецесии на целия режим в президентските.
В същото време, даже сериозни по отношение на изводите на Линц проучвания като тези на Скот Менларинг (професор по политически науки специализиращ в региона на демократизацията и политическите партии в Латинска Америка и класиран като един от 50 -те най-цитирани учени в света), и Матю Шугарт (професор по политически науки в Калифорнийския университет), заключват, че президентският модел действа в системи тъкмо противоположни на нашата.
Властта се лишава от жителите
Това са режими, в които се следи относителна непоклатимост на политическите партии. Този вид режим обаче е спорен в контексти като българския, където честотата на парламентарните избори е по-висока от тази на президентските.
Като резултат от разложението на системата заради спецификите на България и неналичието на жизнен различен модел, нацията на практика остава без механизъм за дейно национално посланичество, което значи, че властта се лишава от жителите. Въпреки апетитите на съответните политически играчи нито локалната, нито президентската, нито наднационалната власт в лицето на Брюксел могат да покрият функционалностите на Народното събрание.
Това дезинтегрира нацията и слага под въпрос правото й да се самоуправлява, тъй като я лишава от мястото за опосреден групов спор. Именно той я трансформира от общ брой от човеци в единно и суверенно политическо тяло.
Д-р Мария Матеева-Казакова пази докторската си дисертация в Сорбоната (Париж II) под управлението на проф. Жак Шевалие на тематика " Популизмите в България ". Дългогодишен наблюдаващ на процесите в България за списанието Est-Europa, което се издава в Париж. Бивш публицист и политически консултант в ЕП. Д-р Мария Матеева-Казакова е шеф на Research, Analysis and Strategy Institute, работещ в региона на стратегическото обмисляне на политиките на Европейски Съюз и член на ръководещия ръб на списанието Green European Journal, издавано в Брюксел. Живее в Лондон.
-->
Постоянният " преход " и перманентната рецесия белязаха страната в последните 33 години. Това обаче е не положение на преход и рецесия, а достоверното качество на продукта " българска народна власт ". Ключово е, че макар вторачването на публичния спор в уникалността на българския преход, употребен като опрощение за пораждането на положението на верига от саморегениращи се рецесии, единствено от 1974 година до 2008 година общо 80 страни са минали по подобен път на преход към народна власт. От тези, в които демокрацията се открива за първи път 37 страни, общо 62%, се стопират на парламентарен модел на ръководство.
Статистиката на прехода демонстрира, че от 33 демократични години, над 20 са напълно популистки. Поредица от ефимерни политически обединения дават обещание замяна на елита като сурогат на неслучилата се гражданска война през 1989 г, която остави на власт кръгове близки до някогашната комунистическа власт.
В листата на елита за замяна в следствие се включва и всеки, докоснал се до властта на по-късен стадий, достигнал до нея посредством серия от други канали за обществена промоция.
Партиите - комети
Изимитираните заместителни революции се чака да се случат посредством отказване на правилата на ръководство до степен на основаване на очакване за прекосяване към " неполитическа " политика. Тя показва нови лица, специалисти в други публични сфери, на мястото на компрометираните партийно построени биографии. Новите партии " комети ", които се появяват и угасват пред очите на гласоподавателите, целят да се борят с партиите като такива.
В последните две години българската политико-институционалната структура навлезе не в ново за нея положение за рецесия, а в нова по тип рецесия. Тя се състои в неспособността въобще да бъде излъчено работещо болшинство. Това докара до задаващия се пети ялов парламентарен избор през април.
Парламентът като цел
Репродуцира се една и съща картина на нефункционираща партийна система, мощно атомизирана и поляризирана, която блокира страната и трансформира парламентаризма като подобен в примамлива цел, атакувана от доста направления.
Парламентът като институция представляваща българските жители беше атрофирал по време на ръководството на ГЕРБ. Паралелно с това се развиват структурни процеси, които го слагат под натиска на комплицирано торнадо.
Отдолу, приоритет за партиите са локалните управляващи, които им обезпечават по-сигурен достъп до запас с помощта на по-лесния достъп до финансиране от Европейски Съюз и по-лесните за удържане мандати.
Отгоре, своята роля играят и институциите на Европейски Съюз, които редовно изсмукват суверенитет от националните страни.
В същото време, на поход за повече изпълнителна власт е тръгнал и актуалният президент Румен Радев. Търсейки метод да трансформира символната си власт в изпълнителна, той неизбежно поставя сянка и върху Народното събрание, който е претрупан с функционалността да излъчва и смъква държавните управления.
Сянката на Бонапарт
В резултат на всичко това, доверието в Народното събрание от страна на жителите е стигнало рисково ниски равнища от под 10%.
В тази обстановка на " изсмукване " на парламентаризма, което се равнява на изземане на властта от народа, и парадоксалното действие на една политическа система, която се стреми да се самоотрече до степен да се трансформира в неполитическа, над българската народна власт надвисват смъртоносни рискове.
Изпод евентуалните варианти за нов институционален дизайн, прозира опцията за усилване на президентската власт.
Тук естествено наднича сянката на възпроизводството на властнически бонапартистки модели.
Освен това, изводите от десетките паралелни на българските преходи що се касае до успеваемостта на другите видове режими точно в интервали на рецесия, също би трябвало да бъдат взети под внимание.
Кризата, глупако!
Хуан Линц, създател на референтни систематизации на тематика действие политическите модели и някогашен ръководител на Комитета по политическа социология в Международната асоциация по политически науки, подчертава върху неспособността на президентските републики да преодоляват рецесии. За разлика от парламентарните, замяна на държавното управление не се явява механизъм за превъзмогване на цикличните интервали на турбуленции. Обратно, рецесиите, които парламентарният режим взема решение с избора на ново държавно управление, бързо ескалират до рецесии на целия режим в президентските.
В същото време, даже сериозни по отношение на изводите на Линц проучвания като тези на Скот Менларинг (професор по политически науки специализиращ в региона на демократизацията и политическите партии в Латинска Америка и класиран като един от 50 -те най-цитирани учени в света), и Матю Шугарт (професор по политически науки в Калифорнийския университет), заключват, че президентският модел действа в системи тъкмо противоположни на нашата.
Властта се лишава от жителите
Това са режими, в които се следи относителна непоклатимост на политическите партии. Този вид режим обаче е спорен в контексти като българския, където честотата на парламентарните избори е по-висока от тази на президентските.
Като резултат от разложението на системата заради спецификите на България и неналичието на жизнен различен модел, нацията на практика остава без механизъм за дейно национално посланичество, което значи, че властта се лишава от жителите. Въпреки апетитите на съответните политически играчи нито локалната, нито президентската, нито наднационалната власт в лицето на Брюксел могат да покрият функционалностите на Народното събрание.
Това дезинтегрира нацията и слага под въпрос правото й да се самоуправлява, тъй като я лишава от мястото за опосреден групов спор. Именно той я трансформира от общ брой от човеци в единно и суверенно политическо тяло.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ