Нашите свойства и състояния се предават на вещите и предметите - ИМАНТС ЗИЕДОНИС
Отивам на гишето за телеграми. Днес желая да ти изпратя мъничкия снежен човек, за който говорихме.
– Не можем да приемем сходна депеша – споделят ми. – Напишете я още веднъж, в случай че обичате!
Пиша още веднъж и в края на текста рисувам отново същия снежен човек, само че този път лежащ, с цел да може да се хване върху една линия.
– Моля ви, изпратете всичко дружно със снежния човек!
Но отново ми дават отговор: Ние не можем да приемем сходна депеша.
Ала един път, в една пощенска станция, когато бях изгубил към този момент всяка вяра, че ще мога да ти изпратя този снежен човек, за който към този момент бях чувал: „ Но какво е това? “ и „ Какво още желаете? “ – събрах още един път храброст и рекох:
– Моля ви, изпратете всичко дружно със снежния човек!
– Телексът не приема снежния човек – отвръщат ми.
– Ще платя в допълнение за него.
– Не може да се заплати за снежни индивиди, те или се изпращат гратис или изобщо не се изпращат.
Но аз усетих, че тя разбираше защо става дума.
С изключителна съвестност тя одобри телеграмата ми, изпрати я, и, въпреки добре да знаех, че снежният човек е останал върху листа, когато всички букви са отлетели по вълните, в този момент приветствам всички дами, които наподобяват на нея. Беше ме схванала.
Нашите свойства и положения се предават
на движимостите и предметите. Ние ги заразяваме с тях.
Вещта не може да бъде радостна, не може
самотна да бъде. Ние със самотност
сме я заразили.
Ако напуснеш оня дом, в който уединен
си бил, самотата в него остава и,
когато се върнеш назад, тя те чака.
Самотни са килимчето и столовете.
Самотни са свещниците.
Самотен е кремът за бръснене.
Но най-самотни от всички са вратите на
гарата.
Всички предмети и движимости – в миналото, доста в миналото,
са били живи същества, самотата
ги е погубила.
Мъничък мой, не яж, когато някой пее покрай теб! Мъничък мой, не яж в никакъв случай, когато се пее покрай теб, мъничък мой! В сърцето на тази ария една доста дребна душа се моли, може би е ужасно гладна в този миг. Мъничък мой, не яж, когато някой пее покрай теб.
Мъничък мой, не пий, когато някой пее наоколо.
Някъде към теб авлига пее, зове дъжда, търси роса по листака. Съвсем близо авлигата зове и пее – гладна и жадна. Мъничък мой, ние сме един народ от ненаситни чревоугодници, но ти остави лъжичката си в купичката, когато някой пее покрай теб, мъничък мой.
Не гледай оня чичко, който яде, мъничък мой, не следвай неговия образец. Той е изял всичките песни, които е знаел, и към този момент не може да разграничи ария от салата.
Лъжицата и песента споделят една обща врата. Дали лъжицата ще спре тъкмо пред устата, от която излиза песента?
Мъничък мой, вземи лъжичката си и я сложи настрана, остави песента да премине първа, мъничък мой…
превод: Аксиния Михайлова
