От съвсем малки учим децата си, че социализацията е добра

От напълно дребни учим децата си, че социализацията е добра за тях. Да търсят другари, да се срещат с нови другарчета на площадката, да споделят играчки, да вземат решение спорове - подготовка за бъдещия им живот в социума. Рядко обаче предлагаме други възможности и решения, когато има рецесия в общуването - детето няма другари (понякога не смее да ни признае), не желае да се сприятелява или бива изключено от мини социума - детската площадка, градината.

Както внушаваме на детето, че е добре да е измежду другари и да бъде общително, би трябвало да му внушаваме, че е изцяло наред, в случай че не желае. Децата би трябвало да привикват с отрицателните страсти, да ги одобряват и да умеят да са сами, да скучаят. Това е доста значимо за самочувствието му, когато настъпят тези рецесии. Защото те рано или късно ще дойдат. И колото по-рано, толкоз по-добре. Защото в учебното заведение няма да сме до тях да ги утешаваме, нали? Но в случай че такова нещо се случи преди учебната възраст - всичко е в нашите ръце.

Напълно е обикновено детето да е по-интровертно, да има муден характер, да не желае да е център на внимание - приемете го и действайте съгласно това, а не съгласно своите показа по какъв начин би трябвало да бъде.

Напълно е обикновено детето да изпитва яд към децата, които го отхвърлят, да е натъжено, да му се плаче и да се самосъжалява. Дайте му право да изпитва тези усеща и дружно ги преодолейте, с цел да изработите механизъм по какъв начин да се оправя единствено.

Напълно е обикновено също вас да ви нервира това, че детето ви е отхвърляно. Това е част от родителското его, което всеки има, и е доста сполучлив миг и вие да си помислите за какво се чувствате по този начин. Дали не го свързвате с вашето детство.

Когато сте приели (а в последния случай - и отработили) тези естествени усеща, ще ви обземе успокоение, подсигурявам, и ролята на родител ще пристигна естествено. Вие сте тези, които ще оказват помощ на детето да се оправи, ще му предложите разтуха, други възможности, ще канализирате страстта му. Тоеа е част от родителството и може да се справите.

Какво да вършим, когато детето е отхвърлено от другите деца:

Утешете дете с прегръдка. Няма значение къде се намирате. Седнете, клекнете, в случай че би трябвало, на тротоара до него, и го прегърнете. Децата по тази причина го споделят - с цел да се почувстват сигурни и обичани. Ако не получат предстоящата реакция, просто ще спрат да ви споделят и това ще стане модел.

Приемете обстановката с цялата съвестност на света, без да преувеличавате и драматизирате. Изслушайте деликатно и задайте въпроси, с цел да е ясна цялата картинка. Без това да личи подозрение в думите, без да отсъждате кой крив, кой прав. Опитвате се да разберете какво е станало.

Размишлявайте дружно за какво се е стигнало до отменяне - кой какво е казал/направил, другият за какво по този начин е отговорил/реагирал. Помогнете на детето да наблюдава логиката на събитията. Например: Непознати деца играят на нещо дружно, вашето дете се е доближило и е предложило друга игра. Те не се съгласяват и не престават без повече да му обръщат внимание. Често децата реагират нападателно и може да ударят някое от другите деца или да се опитат да провалят играта им.

Предложете опция за този или възможен подобен случай - обикновено е децата да отхвърлят непознато дете в хода на течаща игра. Вариант за вашето би било да попита на какво играят и дали може и то да се причисли. Ако го включат и играта им омръзне, може тогава то да предложи своята концепция. Ако не го включат, да се отдалечи и да предложи на други деца своята игра, може да откри своя тайфа за игра. А може да се занимава с нещо свое, дайте тук хрумвания, с цел да не блокира, като одобри за обикновено, че тези деца сега на тази площадка не желаят да играят с него, само че това не са всички деца и това не е постоянно, когато детето е на площадката.

Емпатията е основно умеене и с помощта на нея детето опознава и своите страсти. Като оказваме помощ на детето да види от непознатата позиция, ние не му предлагаме да се помирява, да се насилва да е такова, каквото не е, единствено и единствено да се хареса, само че да схваща за какво нещо се случва по този начин или другояче. Както възрастните, по този начин и децата постоянно реагират отрицателно, нападателно, отхвърлящо поради свои си страхове и контузии. Те нямат нищо общо с нас и не трябва да ги одобряваме персонално.

Неутрализирайте самосъжалението, което постоянно се появява в такива моменти. Децата постоянно споделят: " Никой не желае да играе с мен, тъй като съм тъп, отегчителен. Другите са по-интересни, моите игри са тъпи. Аз съм грозна/нямам хубави играчки ". Говорете на детето, че от време на време това няма нищо общо с него самото, че то има свои достолепия, че то е забавно и има какво да предложи като хрумвания за игра. Дайте му образци за сполучливи заигравания на площадката или в градината, когато е било похвалено. Една провалена игра не трябва да води до съществени заключения и без да се напомпва ненужно самочувствието му, както и без да се влиза в самосъжалителния му звук, може да бъде уверено в това.

Ако става дума за целеустремено уединяване от избрана групичка и изключително в случай че това става под контрол на преподавател, налага се да поговорите с него и да се потърси разговор с родителите на тези деца. Тормозът рядко стартира толкоз рано, само че се случва група деца да нарочат друго и да се държат в действителност зле с него. Това в никакъв случай не трябва да остава без реакция от наша страна.

Какво не трябва да вършим:

Да омаловажаваме обстановката, изключително пък в случай че се повтаря. Понякога преувеличават, от време на време търсят просто внимание, от време на време искрено лъжат, от време на време отхвърлят да търсят грешката в себе си, само че това е напълно обикновено и с времето се учим да разпознаваме по кое време са откровени и по кое време - не. Във всеки случай, когато детето е очевидно смутено, би трябвало да го утешим и следвайки горните хрумвания, можем да открием същинската причина. Но никога, в случай че детето каже " Никой не желае да играе с мен, нямам другари ", не можем да подминем.

Да реагираме яростно и прекомерно прочувствено. Нито да се ядосваме на своето дете, нито на другите, нито да упрекваме или да атакуваме. Нито да пожелаваме то да се върне в неуместната обстановка от някакъв изопачен блян да му дадем житейски урок. Разумно и посредством говорене, отдалечаване, в случай че би трябвало, от обстановката, само че умерено и рационално би трябвало да е всичко.

Да се разправяме с децата и да им търсим сметка за какво са изключили детето ни. Аз персонално в никакъв случай не приказвам на непознато дете в неявяване на родител, в случай че не е някаква сериозна и застрашаваща обстановка. Дeцата би трябвало да се оправят сами между тях, с техния запас и страсти, на техния език. Не можем да предпазим детето си и не трябва да реагираме вместо него, вършим му единствено неприятна услуга. Можем единствено да бъдем негов кей и разтуха, негов коректив и престиж, само че не като разрушавам неговия и отнемайки му опцията да получи своя урок единствено.

Децата овреме би трябвало да схванат, че това се случва в живота, че не всеки път ще бъдат харесвани и известни, че постоянно ще срещат хора, които ще ги отхвърлят, и евентуално, умишлено или не, те също ще изолират хора, които копнеят да са в компанията им. Но да се каже само " Такъв е животът " не е роля, която изчерпва нашата реакция като родители. Да, животът е подобен, само че ние би трябвало да ги научим по какъв начин да се оправят. Не от нашата позиция и нашия опит - без значение дали имаме доста другари и сме известни, или сме затворени и интровертни, а съгласно техния характер, както те ни подсказват за задоволително. Нашият опит не трябва да бъде натрапван, само че от него извира нашия престиж и той е опорната ни точка за всичко. Трябва обаче да си даваме сметка и да бъдем отворени към тях, към тяхното време.