Исторически разкази в българските и македонските учебници: какви са и какви биха могли да бъдат? |
От няколко месеца Институтът за филантропични и обществени науки в Скопие с шеф Катерина Колозова работи над интернационален план за да се намерят пътища за излизане от настоящия блокаж на връзките сред България и Северна Македония. Инициативата е финансирана от Вишеградския фонд и „ Германския фонд Маршал “ и в нея вземат участие учени от Скопие, София, Атина, Варшава, Будапеща и Прага.
В поредност от няколко материала публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев , участник в плана.
Каква е сегашната обстановка с учебниците по история в двете страни? Те са основани на основата на народен и културен пиедестал, който стои прикрит. Ала той задава ценностно и идеологически претрупан метод на мислене. Съдържанието се базира на научни достижения главно на личната национална историография (българска или македонска) и по-конкретно на нейното главно русло. Местните българска и македонска университетски йерархии в действителност се правят оценка вътре взаимно и предизвикват старите националистически разкази и овехтелия националистически метод на мислене. И едните, и другите учебници внушават с описа си български и македонски континуитет през времето и пространството с помощта на асортимент на обстоятелства и тяхната организация по избран метод. В последна сметка учениците остават неинформирани за естеството на националния исторически роман като идеология, стояща зад образователното наличие. По този метод нацията от днешната национална страна се показва като съществувала в предишното като социално-политическа или етническа група посредством показване на учениците на самоосъзнат колектив със свои характерности, изтеглени обратно във времето. Заедно с това националните легенди, вградени в описа, легитимират и дадени днешни искания и ползи.
Особено стряскащо е цялостното разминаване в двата исторически описа към Средновековието. Определено може да се приказва за съществуване на диалект на ненавист в македонските учебници и неуважение към македонската общественост в българските. Налице е и на двете места преднамерено показване на другата просвета и предубеждения по отношение на другата нация. Има и значително фактологични неточности и явни предубеждения, залегнали в образователното наличие. Случаите на спор или убийства от предишното са целеустремено показани в македонските учебници по метод, който да подтиква към ненавист. От друга страна, българските учебници с упоритото втълпяване за „ неосвободени земи “, както и изместването на основната интерпретационна линия към самото държавно управление на Богдан Филов и игнорирайки българския антинацистки и антифашистки набор, основават предпоставки за великобългарски и антимакедонски внушения.
Като цяло, мултиетническата вероятност наподобява като че ли по-видима в македонските учебници, не на последно място и заради културата на някогашна многонационална Югославия, както и като характерна македонска последица от Охридския рамков контракт от 2001 година, с който се уреждат взаимоотношенията и балансите с албанското население в страната. Въпреки това обаче македонските българи, борили се в предишното за самостоятелна Македония, изцяло отсъстват от описа и се внушава, че всички македонски българи са били представители на великобългарската концепция и „ соработници “ с окупатора. И до момента в който в македонския случай в учебника акцентиране е сложено върху разликите с българите и обособеността от тях през вековете, то в българския се работи за игнориране на всевъзможни разлики и специфики. В този смисъл насилената вековна „ посебност “ от едната страна противостои против дълговековно единение под името „ български народ “ от 9 в. насам, от другата.
Как може да се излезе от разказа на културния спор, на жертвата, на превъзходството, както и от несъгласията и инспириращите ненавист исторически разкази, най-много посредством учебниците? Какво могат да признаят страните една на друга? Трябва преди този момент да се одобри за законно и обикновено образователното наличие по история да потегля от вероятността на днешните действителности, които са съществуване от двете страни на границата – съществуването на болшинства, които образуват българска нация, която приказва български език и македонска нация, която приказва македонски език. Но по въпроса по какъв начин се е стигнало до това не трябва да се крият обстоятелства. Българската страна да вземем за пример би могла да се откаже от внушението за македонската нация като изкуствена творба на Коминтерна и да признае характерния развой на образуването й, минал през разнообразни постепенни стадии на съзряване. В този смисъл нейните темели могат да бъдат потърсени в македонските приказва, употребявани от възрожденците/преродбениците от 19 в. (като не се крие, че са били наричани „ български “). Другите темели могат да се потърсят и в политическия фракционизъм или автономистката традиция на революционерите (отново като не се скрива, че са били с българска или някаква двойна еднаквост, при която македонската има повече политически характер). Колкото и това да е мъчно, македонската страна би трябвало да се помири с действителността на българската еднаквост на възрожденци/преродбеници и революционери, макар техния културен партикуларизъм, лежащ в основата на днешния македонски език и политически фракционизъм или автономистка традиция, която като ентусиазъм ляга в основите на македонската държавност. По този метод, първата стъпка към решение е позволяването на всяка една от страните да даде на другата да построява описа си в учебника по история според днешните действителности на страна, нация и език, само че без да фалшифицира или крие обстоятелства. С това би трябвало да се съобразят и двете страни.
Втората стъпка към вероятно решение е обвързвана с приемането на националната еднаквост като съвременна категория, която идва на Балканите през 19-20 в. и тогава протича и процесът на образуване на актуалните народи. В този смисъл всички национални идентичности са в някакъв смисъл конструирани и измислени, защото вкарват в съзнанието на жителите на страната, посредством нейните институции, степен на историчност, която не е съществувала преди модерната и модерна ера и в обичайните домодерни и необразовани общества. (Неслучайно Иван Богоров написа: " требува да създадем първом Българи и сетне България ". От своя страна в „ За македонците работи “ през 1903 година Кръсте Мисирков занапред се застъпва за строеж на македонска нация, защото „ до момента сме се наричали българи “.) В този смисъл националните истории въпреки всичко си остават избрани интелектуални издигнатия, които показват единствено един от вероятните способи за описване на историята или за изложение на предишното. Не на последно място тази еднаквост има и своя вътрешна динамичност, която е ситуационна и контекстуална.
Третата стъпка е обвързвана с едно правилно схващане на понятието за мултиперспективност в учебниците по история и при разказването на историята, заложен в условията на ЮНЕСКО и Съвета на Европа за образованието по история. Както споделя Гадамер: „ Образованието значи опция да гледаш на нещата от гледната точка на другия. “ В досегашната работа на Смесената мултидисциплинарна комисия по исторически и просветителни въпроси македонската страна основава усещането, че посредством правилото за мултиперспективност се стреми да легитимира и някои проблематични описания на предишното, дело на македонски историци от предходните десетилетия. Заедно с това е видно, че българската страна показва такава увереност в правотата на българския исторически роман, че изцяло отхвърля правилото за мултиперспективност. Не на последно място причина за това е и събитието, че въз основата на съответната работа на комисията тя съзира в мултиперспективността блян да се изтрие изцяло българското завещание в Македония. В случая обаче българската страна пропуща да види, че правилото за мултиперспективност върви ръка за ръка с условия да се следва последната дума на науката по даден проблем или тематика, както и да се заобикаля случайната интерпретация на обстоятелства. А това слага нещата по един много по-различен метод.
В поредност от няколко материала публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев , участник в плана.
Каква е сегашната обстановка с учебниците по история в двете страни? Те са основани на основата на народен и културен пиедестал, който стои прикрит. Ала той задава ценностно и идеологически претрупан метод на мислене. Съдържанието се базира на научни достижения главно на личната национална историография (българска или македонска) и по-конкретно на нейното главно русло. Местните българска и македонска университетски йерархии в действителност се правят оценка вътре взаимно и предизвикват старите националистически разкази и овехтелия националистически метод на мислене. И едните, и другите учебници внушават с описа си български и македонски континуитет през времето и пространството с помощта на асортимент на обстоятелства и тяхната организация по избран метод. В последна сметка учениците остават неинформирани за естеството на националния исторически роман като идеология, стояща зад образователното наличие. По този метод нацията от днешната национална страна се показва като съществувала в предишното като социално-политическа или етническа група посредством показване на учениците на самоосъзнат колектив със свои характерности, изтеглени обратно във времето. Заедно с това националните легенди, вградени в описа, легитимират и дадени днешни искания и ползи.
Особено стряскащо е цялостното разминаване в двата исторически описа към Средновековието. Определено може да се приказва за съществуване на диалект на ненавист в македонските учебници и неуважение към македонската общественост в българските. Налице е и на двете места преднамерено показване на другата просвета и предубеждения по отношение на другата нация. Има и значително фактологични неточности и явни предубеждения, залегнали в образователното наличие. Случаите на спор или убийства от предишното са целеустремено показани в македонските учебници по метод, който да подтиква към ненавист. От друга страна, българските учебници с упоритото втълпяване за „ неосвободени земи “, както и изместването на основната интерпретационна линия към самото държавно управление на Богдан Филов и игнорирайки българския антинацистки и антифашистки набор, основават предпоставки за великобългарски и антимакедонски внушения.
Като цяло, мултиетническата вероятност наподобява като че ли по-видима в македонските учебници, не на последно място и заради културата на някогашна многонационална Югославия, както и като характерна македонска последица от Охридския рамков контракт от 2001 година, с който се уреждат взаимоотношенията и балансите с албанското население в страната. Въпреки това обаче македонските българи, борили се в предишното за самостоятелна Македония, изцяло отсъстват от описа и се внушава, че всички македонски българи са били представители на великобългарската концепция и „ соработници “ с окупатора. И до момента в който в македонския случай в учебника акцентиране е сложено върху разликите с българите и обособеността от тях през вековете, то в българския се работи за игнориране на всевъзможни разлики и специфики. В този смисъл насилената вековна „ посебност “ от едната страна противостои против дълговековно единение под името „ български народ “ от 9 в. насам, от другата.
Как може да се излезе от разказа на културния спор, на жертвата, на превъзходството, както и от несъгласията и инспириращите ненавист исторически разкази, най-много посредством учебниците? Какво могат да признаят страните една на друга? Трябва преди този момент да се одобри за законно и обикновено образователното наличие по история да потегля от вероятността на днешните действителности, които са съществуване от двете страни на границата – съществуването на болшинства, които образуват българска нация, която приказва български език и македонска нация, която приказва македонски език. Но по въпроса по какъв начин се е стигнало до това не трябва да се крият обстоятелства. Българската страна да вземем за пример би могла да се откаже от внушението за македонската нация като изкуствена творба на Коминтерна и да признае характерния развой на образуването й, минал през разнообразни постепенни стадии на съзряване. В този смисъл нейните темели могат да бъдат потърсени в македонските приказва, употребявани от възрожденците/преродбениците от 19 в. (като не се крие, че са били наричани „ български “). Другите темели могат да се потърсят и в политическия фракционизъм или автономистката традиция на революционерите (отново като не се скрива, че са били с българска или някаква двойна еднаквост, при която македонската има повече политически характер). Колкото и това да е мъчно, македонската страна би трябвало да се помири с действителността на българската еднаквост на възрожденци/преродбеници и революционери, макар техния културен партикуларизъм, лежащ в основата на днешния македонски език и политически фракционизъм или автономистка традиция, която като ентусиазъм ляга в основите на македонската държавност. По този метод, първата стъпка към решение е позволяването на всяка една от страните да даде на другата да построява описа си в учебника по история според днешните действителности на страна, нация и език, само че без да фалшифицира или крие обстоятелства. С това би трябвало да се съобразят и двете страни.
Втората стъпка към вероятно решение е обвързвана с приемането на националната еднаквост като съвременна категория, която идва на Балканите през 19-20 в. и тогава протича и процесът на образуване на актуалните народи. В този смисъл всички национални идентичности са в някакъв смисъл конструирани и измислени, защото вкарват в съзнанието на жителите на страната, посредством нейните институции, степен на историчност, която не е съществувала преди модерната и модерна ера и в обичайните домодерни и необразовани общества. (Неслучайно Иван Богоров написа: " требува да създадем първом Българи и сетне България ". От своя страна в „ За македонците работи “ през 1903 година Кръсте Мисирков занапред се застъпва за строеж на македонска нация, защото „ до момента сме се наричали българи “.) В този смисъл националните истории въпреки всичко си остават избрани интелектуални издигнатия, които показват единствено един от вероятните способи за описване на историята или за изложение на предишното. Не на последно място тази еднаквост има и своя вътрешна динамичност, която е ситуационна и контекстуална.
Третата стъпка е обвързвана с едно правилно схващане на понятието за мултиперспективност в учебниците по история и при разказването на историята, заложен в условията на ЮНЕСКО и Съвета на Европа за образованието по история. Както споделя Гадамер: „ Образованието значи опция да гледаш на нещата от гледната точка на другия. “ В досегашната работа на Смесената мултидисциплинарна комисия по исторически и просветителни въпроси македонската страна основава усещането, че посредством правилото за мултиперспективност се стреми да легитимира и някои проблематични описания на предишното, дело на македонски историци от предходните десетилетия. Заедно с това е видно, че българската страна показва такава увереност в правотата на българския исторически роман, че изцяло отхвърля правилото за мултиперспективност. Не на последно място причина за това е и събитието, че въз основата на съответната работа на комисията тя съзира в мултиперспективността блян да се изтрие изцяло българското завещание в Македония. В случая обаче българската страна пропуща да види, че правилото за мултиперспективност върви ръка за ръка с условия да се следва последната дума на науката по даден проблем или тематика, както и да се заобикаля случайната интерпретация на обстоятелства. А това слага нещата по един много по-различен метод.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ