Ще продължи ли Тунис да бъде успешната история на Арабската пролет?
От Арабската пролет насам, тръгнала точно от Тунис, въпросната страна постоянно е посочвана като " сполучливата история " на всеобщите безредици в Северна Африка, почнали през 2011-та година.
Основната причина за това е тази, че в Тунис секуларистите и ислямистите успяваха да намерят компромиса посред им, формирайки съдружни кабинети. Тези държавни управления постоянно бяха тромави и неефективни, което от време на време струваше заплащането на електорална цена от подкрепящите ги партии, само че най-малко другите детайли в изпълнителната власт успяваха да обезвреждат взаимно остротата си. Последното спести тежки кръвопролития в Тунис, поради които 90-те години на XX-ти век са известни като " Черното десетилетие " в Алжир, или военни преврати като този в Египет през 2013-та година. За такова развиване в процесите на страната допринасяше и това, че локалната партия на политическия ислям, " Ан Нахда " на Рашид Гануши, залагаше на меката и диалогична форма на ислямизъм (за разлика от другите типове ислямизъм, присъщи за Северна Африка, като египетския и алжирския).
В същото време обаче Тунис изглеждаше като миниран от вътрешни несъгласия, които бе въпрос на време да се задействат и взривят.
Първото такова несъгласие надалеч не е неповторимо за северно-африканската страната. Става дума за зависимостта на Тунис от приемане на външно кредитиране - в това число от МВФ, каквото се договаря и сега. Такива заеми обаче изискват провеждането на структурни промени, чието осъществяване ще обостри в допълнение общественото неодобрение в страната. В това отношение обстановката е сходна с тези в Ливан и Йордания (пък и с по-далечен Пакистан). Но за разлика от Бейрут и Аман, Тунис може да разчита на по-щедрата финансова поддръжка на Катар последните няколко години (това е отражение на вътрешно-арабското напрежение сред Доха, от една страна, Абу Даби и Риад, от друга). През 2020-та година Катар се оказа най-големият арабски вложител в Тунис и вторият подобен по отношение на всички такива.
Второто несъгласие, налично в Тунис, бе сред външната и вътрешната политика на страната. Това несъгласие се обуславяше от два фактора.
Единият бе идеологическият: Рашид Гануши, понастоящем ръководител на Народното събрание, е ислямистки насочен, до момента в който някогашният президент на Тунис Беджи Каид Есебси бе правоприемник на секуларната традиция, открита от Хабиб Бургиба и Бен Али.
Другият фактор бе от рамково естество, касаещ прерогативите на властимащите в Тунис: Конституцията на страната от 2014-та година дава на президента правото да образува външната политика на страната (успоредно на тази по защитата и националната сигурност), до момента в който вътрешната такава бе функционалност на кабинета, подкрепян от съответното парламентарно болшинство.
В подобен случай във вътрешната политика на страната в по-силна роля бе Рашид Гануши, бидейки водач на ислямистко насочена партия, която обичайно се представяше най-добре на парламентарни избори, до момента в който във външната политика и политиката за сигурност тежеше думата най-много на секуларния Каид Есебси (а от 2019-та година насам, тази на определения на неговото място и в този момент настоящ президент Каис Сайед).
И макар че Каис Сайед е с по-различен профил от този на умрелия Каид Есебси (за първия главен зложелател бе корупцията, за втория - ислямистите), то настоящият държавен глава на Тунис продължи дипломацията на своя предходник. А последното, преведено на прагматичен език, значи, че Каис Сайед заложи на положителните връзки с Франция, Саудитска Арабия и ОАЕ. На този декор, връзките на Рашид Гануши с Турция и Катар от време на време пораждат междуинституционално напрежение в Тунис (например, когато в качеството си на ръководител на Народното събрание, Рашид Гануши направи предходната година симпатизиращи изявления по отношение на близкото до Турция либийско държавно управление, водено в оня интервал от Файез ал Сарадж).
Най-пресният образец за спора сред Рашид Гануши и Каис Сайед касаеше фигурата на премиера Хишем Мешиши и ръководеното от него държавно управление, в този момент уволнени от президента на Тунис. Самият Мешиши бе посочен от президента за поста на министър-председателя и бе определен като подобен от Народното събрание на страната предходната година, само че в границите на месеците, в които той изпълняваше тази служба, Мешиши " замени " лоялностите си (той се отдалечи от президента и стана по-зависим от поддръжката, която Рашид Гануши можеше да му обезпечава в Законодателния орган на страната).
Самият ход на Каис Сайед да суспендира Народното събрание и да уволни министър-председателя на страната наподобява дискусионно от позиция на Конституцията на Тунис (според Основния закон на страната президентът може да поеме изпълнителната власт единствено след консултация с министър-председателя и ръководителя на Парламента, само че даже и следователно той няма право да прекратява работата на законодателния орган). Това деяние на Каис Сайед наподобява проблематично и в подтекста на това, че сега страната се пробва да контракти упоменатия заем от МВФ на стойност 4 милиарда $.
Но в случай че този ход може да се дебатира от юридически позиции, политическите такива за него наподобяват доста по-ясни: президентът на страната се пробва да се възползва от необятното неодобрение измежду обществото по отношение на това по какъв начин държавното управление си прави работата (с акцент стопанската система и Ковид - 19). Каис Сайед " стъпва " на високия си рейтинг (президентът на страната е с най-положителния подобен, въпреки одобряемостта му да е паднала доста от интервала на избирането му през 2019-та година), възползвайки се от по-скромните такива на партиите, които подкрепяха държавното управление. Последното се крепеше главно на две ислямистки обединения (както на упомената " Ан Нахда ", по този начин и на " Ал Карама " ) и на една социално-популистка партия ( " Калб Тунис " ).
Геополитическият подтекст също наподобява съгласуван.
При все, че не би било изненадващо, в случай че Европейски Съюз порицае дейностите на президента на Тунис (освен в случай че Париж не наложи по-смекчена позиция), Брюксел все още няма спомагателен дипломатически запас, който да влага в Северна Африка (покрай това, че той обичайно бива поглъщан последните години от протичащото се в Либия, а влошените връзки от няколко месеца насам сред Мароко, от една страна, Испания и Германия, от друга, също изискват подобен ресурс).
А това че Съединени американски щати към момента не са излезли с изказване, било от посолството им в Тунис, било посредством Държавния Департамент, е по-скоро положителен за Каис Сайед знак. Още повече, че военните в Тунис, които са единия от трите основни детайла, от които зависи по какъв начин ще се развият събитията (другите два детайла са синдикатите и опозиционните партии), към този момент поддържаха дейностите на президента. Военните в страната са бенефициент на над 1 милиарда $ от Вашингтон от 2011-та година насам, а предходната година Съединени американски щати и Тунис подписаха ново съглашение за 10 годишно военно съдействие, част от клаузите на което не са обществено налични.
Ако Турция, предвид на спецификата на личния си ръководещ хайлайф, реагира остро по отношение на всевъзможни форми на редакция на политическа констелация от страна на военни (поради което от Анкара поддържаха и държавното управление на Никол Пашинян против локалния генералитет преди няколко месеца, макар че Турция не поддържа публични връзки с Армения), то на сходно развиване в Тунис, което би довело до редукция на въздействието на ислямистите в страната, би било видяно по-скоро със благосклонност в Русия.
Събитията в Тунис, несъмнено, занапред ще се развиват и още доста отворени въпроси ще търсят своите отговори. Един от тях е и този: ще продължи ли Тунис да бъде " сполучливата история " на Арабската пролет?
Основната причина за това е тази, че в Тунис секуларистите и ислямистите успяваха да намерят компромиса посред им, формирайки съдружни кабинети. Тези държавни управления постоянно бяха тромави и неефективни, което от време на време струваше заплащането на електорална цена от подкрепящите ги партии, само че най-малко другите детайли в изпълнителната власт успяваха да обезвреждат взаимно остротата си. Последното спести тежки кръвопролития в Тунис, поради които 90-те години на XX-ти век са известни като " Черното десетилетие " в Алжир, или военни преврати като този в Египет през 2013-та година. За такова развиване в процесите на страната допринасяше и това, че локалната партия на политическия ислям, " Ан Нахда " на Рашид Гануши, залагаше на меката и диалогична форма на ислямизъм (за разлика от другите типове ислямизъм, присъщи за Северна Африка, като египетския и алжирския).
В същото време обаче Тунис изглеждаше като миниран от вътрешни несъгласия, които бе въпрос на време да се задействат и взривят.
Първото такова несъгласие надалеч не е неповторимо за северно-африканската страната. Става дума за зависимостта на Тунис от приемане на външно кредитиране - в това число от МВФ, каквото се договаря и сега. Такива заеми обаче изискват провеждането на структурни промени, чието осъществяване ще обостри в допълнение общественото неодобрение в страната. В това отношение обстановката е сходна с тези в Ливан и Йордания (пък и с по-далечен Пакистан). Но за разлика от Бейрут и Аман, Тунис може да разчита на по-щедрата финансова поддръжка на Катар последните няколко години (това е отражение на вътрешно-арабското напрежение сред Доха, от една страна, Абу Даби и Риад, от друга). През 2020-та година Катар се оказа най-големият арабски вложител в Тунис и вторият подобен по отношение на всички такива.
Второто несъгласие, налично в Тунис, бе сред външната и вътрешната политика на страната. Това несъгласие се обуславяше от два фактора.
Единият бе идеологическият: Рашид Гануши, понастоящем ръководител на Народното събрание, е ислямистки насочен, до момента в който някогашният президент на Тунис Беджи Каид Есебси бе правоприемник на секуларната традиция, открита от Хабиб Бургиба и Бен Али.
Другият фактор бе от рамково естество, касаещ прерогативите на властимащите в Тунис: Конституцията на страната от 2014-та година дава на президента правото да образува външната политика на страната (успоредно на тази по защитата и националната сигурност), до момента в който вътрешната такава бе функционалност на кабинета, подкрепян от съответното парламентарно болшинство.
В подобен случай във вътрешната политика на страната в по-силна роля бе Рашид Гануши, бидейки водач на ислямистко насочена партия, която обичайно се представяше най-добре на парламентарни избори, до момента в който във външната политика и политиката за сигурност тежеше думата най-много на секуларния Каид Есебси (а от 2019-та година насам, тази на определения на неговото място и в този момент настоящ президент Каис Сайед).
И макар че Каис Сайед е с по-различен профил от този на умрелия Каид Есебси (за първия главен зложелател бе корупцията, за втория - ислямистите), то настоящият държавен глава на Тунис продължи дипломацията на своя предходник. А последното, преведено на прагматичен език, значи, че Каис Сайед заложи на положителните връзки с Франция, Саудитска Арабия и ОАЕ. На този декор, връзките на Рашид Гануши с Турция и Катар от време на време пораждат междуинституционално напрежение в Тунис (например, когато в качеството си на ръководител на Народното събрание, Рашид Гануши направи предходната година симпатизиращи изявления по отношение на близкото до Турция либийско държавно управление, водено в оня интервал от Файез ал Сарадж).
Най-пресният образец за спора сред Рашид Гануши и Каис Сайед касаеше фигурата на премиера Хишем Мешиши и ръководеното от него държавно управление, в този момент уволнени от президента на Тунис. Самият Мешиши бе посочен от президента за поста на министър-председателя и бе определен като подобен от Народното събрание на страната предходната година, само че в границите на месеците, в които той изпълняваше тази служба, Мешиши " замени " лоялностите си (той се отдалечи от президента и стана по-зависим от поддръжката, която Рашид Гануши можеше да му обезпечава в Законодателния орган на страната).
Самият ход на Каис Сайед да суспендира Народното събрание и да уволни министър-председателя на страната наподобява дискусионно от позиция на Конституцията на Тунис (според Основния закон на страната президентът може да поеме изпълнителната власт единствено след консултация с министър-председателя и ръководителя на Парламента, само че даже и следователно той няма право да прекратява работата на законодателния орган). Това деяние на Каис Сайед наподобява проблематично и в подтекста на това, че сега страната се пробва да контракти упоменатия заем от МВФ на стойност 4 милиарда $.
Но в случай че този ход може да се дебатира от юридически позиции, политическите такива за него наподобяват доста по-ясни: президентът на страната се пробва да се възползва от необятното неодобрение измежду обществото по отношение на това по какъв начин държавното управление си прави работата (с акцент стопанската система и Ковид - 19). Каис Сайед " стъпва " на високия си рейтинг (президентът на страната е с най-положителния подобен, въпреки одобряемостта му да е паднала доста от интервала на избирането му през 2019-та година), възползвайки се от по-скромните такива на партиите, които подкрепяха държавното управление. Последното се крепеше главно на две ислямистки обединения (както на упомената " Ан Нахда ", по този начин и на " Ал Карама " ) и на една социално-популистка партия ( " Калб Тунис " ).
Геополитическият подтекст също наподобява съгласуван.
При все, че не би било изненадващо, в случай че Европейски Съюз порицае дейностите на президента на Тунис (освен в случай че Париж не наложи по-смекчена позиция), Брюксел все още няма спомагателен дипломатически запас, който да влага в Северна Африка (покрай това, че той обичайно бива поглъщан последните години от протичащото се в Либия, а влошените връзки от няколко месеца насам сред Мароко, от една страна, Испания и Германия, от друга, също изискват подобен ресурс).
А това че Съединени американски щати към момента не са излезли с изказване, било от посолството им в Тунис, било посредством Държавния Департамент, е по-скоро положителен за Каис Сайед знак. Още повече, че военните в Тунис, които са единия от трите основни детайла, от които зависи по какъв начин ще се развият събитията (другите два детайла са синдикатите и опозиционните партии), към този момент поддържаха дейностите на президента. Военните в страната са бенефициент на над 1 милиарда $ от Вашингтон от 2011-та година насам, а предходната година Съединени американски щати и Тунис подписаха ново съглашение за 10 годишно военно съдействие, част от клаузите на което не са обществено налични.
Ако Турция, предвид на спецификата на личния си ръководещ хайлайф, реагира остро по отношение на всевъзможни форми на редакция на политическа констелация от страна на военни (поради което от Анкара поддържаха и държавното управление на Никол Пашинян против локалния генералитет преди няколко месеца, макар че Турция не поддържа публични връзки с Армения), то на сходно развиване в Тунис, което би довело до редукция на въздействието на ислямистите в страната, би било видяно по-скоро със благосклонност в Русия.
Събитията в Тунис, несъмнено, занапред ще се развиват и още доста отворени въпроси ще търсят своите отговори. Един от тях е и този: ще продължи ли Тунис да бъде " сполучливата история " на Арабската пролет?
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ