Поредна известна жена сподели, че е била насилвана от колега
Още една известна женаразказа за остарял случай на принуждение - спортистката Надя Младенова. Вчера тя написа във Facebook, че откакто е схванала за случая сактрисата Диана Димитрова, се е почувствала длъжна да показа своята история.
Тя споделя по какъв начин сътрудника ѝ я удря през лицето и сцепва устната ѝ поради спор за нейна публикация, защото спортистката неотдавна почнала да написа в онлайн блог. Три нейни приятелки станали очевидци на случката.
Ето какво написа спортистката във Facebook:
" След като видях случая с принуждение над българска актриса от неин сътрудник на снимачната площадка, взех решение, че е време да пиша за все по-притеснителната действителност в България, а и по света. Точно както при Диана Димитрова, преди тъкмо 5 години и върху мен беше упражнено принуждение от много по-силен от мен мъж. При това също от мой “колега ”, съотборник от националния тим по шотокан карате (с който обаче не съм имала никаква загадка или открита връзка, нито конфликти).
Малко откакто се възвърнах от изкаран вирусен менингит през 2017-та, си направих среща с две от моите съотборнички с цел да се забележим. Бяхме се разбрали да се срещнем в пицария в центъра. Той пристигна дружно с едната от тях с цел да хапне с нас, аз нямах нищо срещу. Все отново бяхме съотборници от много години. Понеже тъкмо бях почнала да пиша онлайн блог, подхванахме тематика за него. Първата ми публикация разглеждаше спорта при децата в карате и други спортове. Моя позиция за протичащото се. В един миг осъзнах по какъв начин той стартира да спори с мен за тази публикация. След като няколко пъти го помолих да спрем да приказваме по тематиката, тъй като виждах, че се изнервя, той ме удари с опакото на ръката през лицето и ми сцепи устната. След това стана и си потегли, псувайки.
И трите дами стояхме стъписани и не знаехме по какъв начин да реагираме. И трите се разплакахме и като се успокоихме, поговорихме. И двете ми съотборнички предложиха да си мълчим и да не споделяме на никого. Едната даже ми сподели, че той не бил подобен, сигурна е, че той съжалява. Аз бях в потрес и не знаех по какъв начин да постъпя. Накрая се разделихме и се прибрахме.
Бях на косъм и аз да си замълча като дамата, която показа своето принуждение обществено предходната седмица. Добре, че беше сестра ми тогава да ми каже: “Длъжна си да направиш нещо по въпроса, може и доста други като теб да са си замълчали. Кой знае още какъв брой ще си замълчат. ” Права беше. Тогава взех решение да подам тъжба против него. Извадих си здравно и го направих. Дори споделих на моите съотборнички, че ще дам имената им за очевидци, само че в случай че считат, че не би трябвало да свидетелстват, това е тяхно решение. Аз ще направя това, което считам за редно.
Едната от аргументите да спра да се състезавам и да упражнявам карате откакто се възвърнах, в действителност беше този случай. Но не тъй като таях ненавист или съдех този човек. Една от главните аргументи беше боязън.
След толкоз години лечебна работа върху себе си, аз разбирам претекстовете и подбудите на хората. Знам, че аргументите един човек да предизвиква болежка е тъй като на него му е била породена болежка. Разбирам. Всичко разбирам и одобрявам. И даже прощавам, въпреки и никой да не ми е изискал амнистия.
Приех и простих и това, че огромна част от съотборниците ми схванаха за това и го одобриха за нещо обикновено.
Чувствах се като че ли фамилията ми ме е предало. Сякаш това да упражниш принуждение върху някого (жена или не) е нещо обикновено. Приемам и това, тъй като разбирам, че и те не са били научени от родителите си по какъв начин да реагират в такава обстановка. Всичко разбирам. Но това не пречи в мен да се разсънва в този момент една дълбока свещена гняв за това, че след следващия подобен случай и мненията в интернет по какъв начин дамата очевидно си го е заслужавала, обществото ни не е научено, че това да нараняваш животни или хора просто НЕ е възможно по никакъв метод!
Знаете ли, скоро се замислих над една фотография от нета, по какъв начин на детската площадка при мама дотичва едно разплакано момиченце, тъй като едно момченце я е дръпнало за косата или спънало, и майката споделя: “Не плачи миличка, той прави по този начин, тъй като те харесва ”. Така се научаваме да поносим принуждение. Защото очевидно по този начин ни демонстрират, че ни харесват. И тъй като дамите еволюционно сме настроени да виждаме капацитета на един мъж (тъй като би трябвало да отглеждаме и възпитаваме деца, ние сме настроени да виждаме оттатък тук и в този момент, в бъдещето). Защото той ще се промени. Защото един пестник не е огромна работа. Защото той ще се извини. Защото ни обича. Защото НЕ Е ТАКЪВ.
Или просто ни е боязън да приказваме, тъй като той може да повтори.
И разбирам този боязън, за 5 години аз не съм получила никакво решение за жалбата си. Как дамите да се усещаме в сигурност, като даже сигналите ни се пренебрегват? Как да се доверим на институциите като знаем, че някои хора се употребяват с защита? Как да споделяме, щом даже и дами ни съдят в интернет?
Можем да го създадем дружно, когато като общество стартираме да сме изцяло нетолерантни към всевъзможен тип принуждение! Когато стартираме да работим дружно с мъжете, които схващат и са подготвени да ни защитят. Само тогава ще изтръгнем това схващане за: “Е, тя очевидно нещо го е провокирала, аз го познавам, не би го направил без да е предизвикан ”, “Сигурно си го е заслужила ”, “Е, айде в този момент един пестник, огромна работа ”.
Знаете ли, в този момент с сътрудниците от adidas имаме постоянни онлайн срещи (хора от целия свят, които управляват локалните общности за тичане adidas Runners). На тях обсъждаме по какъв начин можем за се противопоставим против насилието против дами (все по-често срещано при бегачки). Физическо и психическо. Защото когато коментирате външния тип на една жена, подсвирквате й в парка или й пишете онлайн да я притеснявате след групово тичане е форма на психически тормоз! Много хора в действителност не знаят това. Но също по този начин доста дами световно се тормозят да идват на общи бягания, с цел да не бъдат обект на такова отношение. Дори нещо толкоз малко приказва за това къде стои обществото ни по тематиката за насилието. И това не е единствено в България…
Промяната може да пристигна от нас като общество. От това да се осведомяваме. От това да отгледаме децата си без принуждение. За да не насилват и те. Само от там може да пристигна полето за развиване на едни щастливи и здрави хора - физически и душевен. Там, където ние и децата ни ще се усещаме в сигурност.
*П.П. Между другото, този човек се споделя Силвестър
#НитоЕднаПовече "
Тя споделя по какъв начин сътрудника ѝ я удря през лицето и сцепва устната ѝ поради спор за нейна публикация, защото спортистката неотдавна почнала да написа в онлайн блог. Три нейни приятелки станали очевидци на случката.
Ето какво написа спортистката във Facebook:
" След като видях случая с принуждение над българска актриса от неин сътрудник на снимачната площадка, взех решение, че е време да пиша за все по-притеснителната действителност в България, а и по света. Точно както при Диана Димитрова, преди тъкмо 5 години и върху мен беше упражнено принуждение от много по-силен от мен мъж. При това също от мой “колега ”, съотборник от националния тим по шотокан карате (с който обаче не съм имала никаква загадка или открита връзка, нито конфликти).
Малко откакто се възвърнах от изкаран вирусен менингит през 2017-та, си направих среща с две от моите съотборнички с цел да се забележим. Бяхме се разбрали да се срещнем в пицария в центъра. Той пристигна дружно с едната от тях с цел да хапне с нас, аз нямах нищо срещу. Все отново бяхме съотборници от много години. Понеже тъкмо бях почнала да пиша онлайн блог, подхванахме тематика за него. Първата ми публикация разглеждаше спорта при децата в карате и други спортове. Моя позиция за протичащото се. В един миг осъзнах по какъв начин той стартира да спори с мен за тази публикация. След като няколко пъти го помолих да спрем да приказваме по тематиката, тъй като виждах, че се изнервя, той ме удари с опакото на ръката през лицето и ми сцепи устната. След това стана и си потегли, псувайки.
И трите дами стояхме стъписани и не знаехме по какъв начин да реагираме. И трите се разплакахме и като се успокоихме, поговорихме. И двете ми съотборнички предложиха да си мълчим и да не споделяме на никого. Едната даже ми сподели, че той не бил подобен, сигурна е, че той съжалява. Аз бях в потрес и не знаех по какъв начин да постъпя. Накрая се разделихме и се прибрахме.
Бях на косъм и аз да си замълча като дамата, която показа своето принуждение обществено предходната седмица. Добре, че беше сестра ми тогава да ми каже: “Длъжна си да направиш нещо по въпроса, може и доста други като теб да са си замълчали. Кой знае още какъв брой ще си замълчат. ” Права беше. Тогава взех решение да подам тъжба против него. Извадих си здравно и го направих. Дори споделих на моите съотборнички, че ще дам имената им за очевидци, само че в случай че считат, че не би трябвало да свидетелстват, това е тяхно решение. Аз ще направя това, което считам за редно.
Едната от аргументите да спра да се състезавам и да упражнявам карате откакто се възвърнах, в действителност беше този случай. Но не тъй като таях ненавист или съдех този човек. Една от главните аргументи беше боязън.
След толкоз години лечебна работа върху себе си, аз разбирам претекстовете и подбудите на хората. Знам, че аргументите един човек да предизвиква болежка е тъй като на него му е била породена болежка. Разбирам. Всичко разбирам и одобрявам. И даже прощавам, въпреки и никой да не ми е изискал амнистия.
Приех и простих и това, че огромна част от съотборниците ми схванаха за това и го одобриха за нещо обикновено.
Чувствах се като че ли фамилията ми ме е предало. Сякаш това да упражниш принуждение върху някого (жена или не) е нещо обикновено. Приемам и това, тъй като разбирам, че и те не са били научени от родителите си по какъв начин да реагират в такава обстановка. Всичко разбирам. Но това не пречи в мен да се разсънва в този момент една дълбока свещена гняв за това, че след следващия подобен случай и мненията в интернет по какъв начин дамата очевидно си го е заслужавала, обществото ни не е научено, че това да нараняваш животни или хора просто НЕ е възможно по никакъв метод!
Знаете ли, скоро се замислих над една фотография от нета, по какъв начин на детската площадка при мама дотичва едно разплакано момиченце, тъй като едно момченце я е дръпнало за косата или спънало, и майката споделя: “Не плачи миличка, той прави по този начин, тъй като те харесва ”. Така се научаваме да поносим принуждение. Защото очевидно по този начин ни демонстрират, че ни харесват. И тъй като дамите еволюционно сме настроени да виждаме капацитета на един мъж (тъй като би трябвало да отглеждаме и възпитаваме деца, ние сме настроени да виждаме оттатък тук и в този момент, в бъдещето). Защото той ще се промени. Защото един пестник не е огромна работа. Защото той ще се извини. Защото ни обича. Защото НЕ Е ТАКЪВ.
Или просто ни е боязън да приказваме, тъй като той може да повтори.
И разбирам този боязън, за 5 години аз не съм получила никакво решение за жалбата си. Как дамите да се усещаме в сигурност, като даже сигналите ни се пренебрегват? Как да се доверим на институциите като знаем, че някои хора се употребяват с защита? Как да споделяме, щом даже и дами ни съдят в интернет?
Можем да го създадем дружно, когато като общество стартираме да сме изцяло нетолерантни към всевъзможен тип принуждение! Когато стартираме да работим дружно с мъжете, които схващат и са подготвени да ни защитят. Само тогава ще изтръгнем това схващане за: “Е, тя очевидно нещо го е провокирала, аз го познавам, не би го направил без да е предизвикан ”, “Сигурно си го е заслужила ”, “Е, айде в този момент един пестник, огромна работа ”.
Знаете ли, в този момент с сътрудниците от adidas имаме постоянни онлайн срещи (хора от целия свят, които управляват локалните общности за тичане adidas Runners). На тях обсъждаме по какъв начин можем за се противопоставим против насилието против дами (все по-често срещано при бегачки). Физическо и психическо. Защото когато коментирате външния тип на една жена, подсвирквате й в парка или й пишете онлайн да я притеснявате след групово тичане е форма на психически тормоз! Много хора в действителност не знаят това. Но също по този начин доста дами световно се тормозят да идват на общи бягания, с цел да не бъдат обект на такова отношение. Дори нещо толкоз малко приказва за това къде стои обществото ни по тематиката за насилието. И това не е единствено в България…
Промяната може да пристигна от нас като общество. От това да се осведомяваме. От това да отгледаме децата си без принуждение. За да не насилват и те. Само от там може да пристигна полето за развиване на едни щастливи и здрави хора - физически и душевен. Там, където ние и децата ни ще се усещаме в сигурност.
*П.П. Между другото, този човек се споделя Силвестър
#НитоЕднаПовече "
Източник: dnews.bg
КОМЕНТАРИ