Колкото повече имаме и животът е по-лесен, толкова повече се оплакваме ♥ Хал ЪРБЪН
Оплакване, охкане и пъшкане
„ Лично аз имам вяра, че човешкият език се е развил поради дълбоката ни вътрешна потребност да се жалваме. “ ~ Джейн УОГНЪР, американска писателка, режисьор и продуцент.
Повечето хора нямат визия какъв брой постоянно се оплакват. През цялото време към нас има някой, който се оплаква, в случай че има толкоз неща, за които би трябвало да сме признателни. Моята доктрина е, че колкото повече имаме и животът е по-лесен, толкоз повече се оплакваме. Приемаме съвсем всичко за даденост и започваме да подсмърчаме всякога, когато нещата не са идеални.
За да ви илюстрирам какъв брой доста се оплаквате, ще ви възложа една задача, която за пръв път дадох на моите възпитаници и студенти през 1972 година, а в този момент разпореждам както на възрастните, по този начин и на младежите по време на семинарите ми. Според приблизителни калкулации по нея са работили над 80 000 души. Казва се Предизвикателството на Брус Дайаско. Тя е следната: Смятано от този миг нататък, изкарайте идващите двайсет и четири часа, без да се оплаквате от нещо. И какво направиха учениците ми, когато им я разпоредих? Оплакаха се, че е прекомерно сложна!
Колцина са съумелите? Всичко на всичко петима. Първият се появи чак на двайсет и третата година. Дори в този момент, до момента в който пиша, не преставам да диря. От петимата двама бяха гимназисти, един беше в седми клас, един – в четвърти клас, и единствено по-следният беше възрастен мъж. Това значи, че един на 16 000 от попадналите в опита е съумял да го приключи сполучливо! Помъчих се да изчисля и %, само че се оказа прекомерно незабележим. Хиляди даже отказваха да опитат. Защо? Мнозина отговаряха: „ Защото е невероятно да прекараш през целия ден, без да се оплачеш. ”
Тук главният въпрос е дали хората, които са пробвали да живеят, без да се оплакват, са научили нещо значително. Определено да! Ето какво са ми казвали в продължение на повече от трийсет години:
• Оплаках се още през първите пет минути.
• Не мога да допускам какъв брой мъчно било да не се оплакваш.
• Нямах визия, че се окайвам толкоз доста.
• Всички се жалват непрестанно.
• Нещата, за които се окайвам, са глупави. Не би трябвало да се жалвам за такива не-значителни неща.
• Оплакването е просто един неприятен табиет.
• Трябва да спра да се окайвам толкоз доста.
Нека ви опиша малко повече за историята на тази задача и за какво се назовава Предизвикателството на Брус Дайаско. Брус ми беше съученик в Университета на Сан Франциско и до ден сегашен си остана една от най-невероятните персони, които съм срещал. Брус се разболял от детски паралич, когато бил в последния клас на гимназията, и останал неподвижен – малко преди имунизацията на Солк да стигне до родния му град Фресно. Той пристигна в университета в инвалидна количка. Можеше да движи единствено ръцете в долната им част и главата си, само че притежаваше удивителен мозък и извънреден темперамент. Никой в никакъв случай не го беше чул да се оплаква.
Всички изпитвахме благоговение към Брус поради куража му. Веднъж, когато обядвахме дружно, го попитах по какъв начин съумява постоянно да е толкоз положителен. Отговорът му беше простоват, умен и в същото време изчерпателен. Той ми сподели: „ Не ми се искаше да прекарам остатъка от живота си в самосъжаление или гневни прояви, по тази причина взех решение да отвръщам назад – да бъда признателен. ” Почувствах се неловко, само че все пак го попитах към какво и към кого изпитва най-силна признателност. Той отвърна: „ Към Господ, към фамилията ми, църквата, приятелите, университета, преподавателите, поради мозъка, с който съм талантлив, и за живота, изпълнен с благоприятни условия. ” На учебната пейка бях получил солидно обучение, само че от този неналожителен диалог излязох обогатен с най-важния урок, който бях научил през живота си – концентрира вниманието си върху положителното в живота... и бъди признателен за него.
Брус продължи образованието си и приключи с отличие, завоюва стипендия, с цел да следва право, след това се върна в Сан Франциско и стартира сполучливата си кариера като юрист. За жал и кариерата, и животът му приключиха прекомерно рано. Той по-чина единствено на 31. Крехкото му тяло просто не устоя. Но Брус остави необикновено завещание, тъй като промени живота на всички, до които се беше докоснал. Лично аз ще го запомня като най-благодарния човек, който познавам. Той ме научи да се концентрирам върху положителната страна на живота и да изпитвам признателност.
Бихте ли могли да сте признателни като него, без да се оплаквате, в продължение единствено на един ден?
От: „ Златните думи “, Хал Ърбън, ИК „ Кръгозор ”, 2005 година
Снимка: halurban.com
