Около войната в Украйна все по-често се чуват думи като

Около войната в Украйна все по-често се чуват думи като " фашизъм ", " нацизъм ", " денацификация ". Ако човек дава ухо на всички пропагандни канали, ще излезе, че всички в тази война са фашисти. Не стига това, ами всеки води война с " фашизма на другия ". Още през 2014 година, след отхвърли на Украйна да направи противоположен завой във външната си политика, Русия първо разгласи украинските управляващи за фашистки, а след това отхапа Крим. По отношение на батальона " Азов " и други локални структури упрекът може и да не е лишен от съображение, само че тяхното политическо наличие е прекомерно нищожно, с цел да може през днешния ден етикетът да бъде лепнат върху президента, държавното управление и цялата страна. Украинският „ фашизъм “ приличаше малко на подпалването на Райхстага (27 февруари 1933 г.), което тогава дава мотив на Хитлер да разгони политическите си съперници и да получи безспорна власт.

След 24 февруари т.г. светът настръхна против Русия, а Путин дефинитивно стана Путлер в обществените мрежи и доста медии. Неговите почитатели са путлеристи. В конфликта сред съветския водач и западните демокрации елементарно бяха открити сходства с добре известни събития и процеси от историята на Европа в навечерието на Втората международна война. Дори Ердоган неотдавна укори Запада във фашизъм поради концепцията на нидерландски симфоничен оркестър да глоби Чайковски поради експанзията на Путин. А щом самият Ердоган се е загрижил за дефектите на нидерландската народна власт, значи моралният компас на света изцяло се е разстроил и не е ненужно да се напомни какво тъкмо съставлява фашизмът.

Стотиците сравнителни проучвания за миналите 70 години са обрисували ясно идеологическия, икономическия, обществения и културния профил на това политическо течение с неговите пагубни последствия за европейския XX век. (В скоби ще отбележим, че тъкмо заради тази причина книгата на доктор Ж. Желев " Фашизмът " (1982) имаше повече резултата на пасквил и не толкоз на автентично проучване. Нямаше да е по този начин, в случай че беше издадена през 1967 година, когато е написана.)

Фашизмът е тоталитарен политически режим, който реализира институционална комплектност в няколко поредни стъпки.

1. Поява на фашистка партия, рекрутирана главно от междинните и по-ниски обществени пластове.

2. Фашистката партия овладява властта с конституционни средства (Германия, Италия) или след революция (Испания).

3. Елиминира политическите си съперници, всекидневно с принуждение и гнет и постанова еднопартиен режим.

4. Елиминира Народното събрание като законодателен орган или му оставя ролята на нотариална легализация за взети другаде решения.

5. Партийната идеология става публична държавна идеология.

6. Държавните институции се подчиняват на партийните структури.

7. Новата власт постанова цялостен надзор над всички публични сфери – политика, стопанска система, синдикати, просвета, обучение, юношески организации, спорт и така нататък

8. Оформя се фетиш към партийния (националния) водач (дуче, фюрер). Към това би трябвало да се прибавят още някои характерности: ултранационализъм, ксенофобия, расизъм (антисемитизъм), мощна държавна интервенция в стопанската система, месиански хрумвания за някаква мистична съдба на нацията, геополитически халюцинации за някакъв Трети Рим а ла Макс Хаусхофер и Александър Дугин, експанзионистична външна политика, ориентирана към нови „ витални пространства “, злоба към либерализма и комунизма, военизирани партийни структури, ръководство посредством гнет, усет към униформи, свастики и всеобщи ритуали, въплъщаващи концепцията за силата и единството на нацията и страната. Както и за безспорната маловажност на обособената персона.

„ За фашизма Държавата е безспорна големина, пред която хората и групите са относителни “, написа Джовани Джентиле, един от италианските му теоретици.

По тази матрица не е мъчно да се реши коя от двете воюващи страни в Украйна се вписва по-пълноценно в понятието фашизъм. Определено не е Украйна. Удивително е по какъв начин единствено за няколко дни Путин съумя да похарчи целия честен капитал на Русия, трупан за последните 200 години, в това число и престижа ù на страна – победителка във Втората международна война. На Хитлер за същото му бяха нужни няколко години.

У нас от тридесет години от време на време припламва разногласието за фашизма – имало ли го е, или не. Ясно е, че никое ръководство сред войните, нито земеделското, нито сговористкото, нито Народният блок, нито кабинетите след 19 май 1934 година не се вписва в посочената нагоре матрица. Което не прави интервала като цяло либерален. Има червен и бял гнет, противоконституционни закони, самата Конституция до края на войната е сложена „ на полусъединител “. По същото време в България има фашистки партии, въпреки и без изключително въздействие, както и публични организации с нацистка идеология (Съюз на българските фашисти на Крум Митаков, Съюз на българските национални легиони, Съюз „ Българска родна отбрана “, Български национален съюз „ Кубрат “, Националсоциалистическа българска работническа партия на Христо Кунчев, прочут още като Адолфхитлеристко Кратунчев и др.).

Повечето издават своя периодика, пропагандират фашистки и националсоциалистически хрумвания. Имало е и евентуални претенденти за ролята на фюрер – проф. Ал. Цанков, ген. Христо Луков, само че цар Борис ІІІ съумява да ги задържи надалеч от властта. Днес спасяването на българските евреи е народен честен капитал, само че по-възрастните евреи към момента си пазят жълтите звезди, а всеки, който прелисти Закона за отбрана на нацията (1941) може самичък да си отговори имало ли е у нас антисемитизъм, или не. Вярно е, че ЗЗН е признат под мощен външен напън и даже хора, които са го подписали (Димитър Пешев например) са гледали официално на този акт и не са очаквали той да бъде прилаган. Което прочее демонстрира и едно характерно българско отношение към закона като краткотрайно, конюнктурно решение на някакъв проблем. Особеност при дребните народи е, че нито в злото, нито в положителното стигат до края.

За България през по-голямата част от XX век водеща национална идеология е конформизмът, облечен съгласно настоящата за тази част от света политическа мода – до 1944 година тя е фашизоидна, по-късно комуноидна, а след 1990 година демократоидна. От три седмици национално виновният политически конформизъм е изправен пред комплициран, с цел да не кажем неосъществим избор. „ Цепя се, Енчооо, разцепвам се “ („ Големанов “, Ст. Л. Костов).

Думите имат свойството в друго историческо време да значат разнообразни неща, да уголемяват и стесняват своето значение. Както и да губят елементи от него или да трансформират прочувствената си температура. През 20-те и 30-те години фашизмът и националсоциализмът са настоящите западни политически течения, заченати с упоритостта да изведат света от следвоенната рецесия на либерализма, както и да го предпазят от друга деструктивна идеология с източен адрес – руския комунизъм. Те са на мода, което изяснява и увлечението на част от тогавашните европейски политически елити, в това число и в България.

След Втората международна война фашизмът е трайно сатанизиран в целия свят. От което не следва, че е липсващ. Той мутира. Тук би трябвало да се спомене, че марксистката агитация брандира другите му версии (италианска, немска, испанска) с общо разбиране – фашизъм. Ясно е за какво – думата националсоциализъм във втората си част поражда нежелани конотации. Може да наподобява необичайно, че при толкоз доста общи черти комунизмът и фашизмът взаимно се припознават като крайни съперници. Не е необичайно – и двете идеологии са прицелени в една и съща обществена база. Конкуренти са. (Което не е попречило на Хитлер и Сталин да си поделят Полша през 1939 година, преди да се сбият две години по-късно.)

След септемврийските събития от 1923 година Георги Димитров написа за „ кървавите клещи на фашизма и реакцията “. Клишето „ фашизма и реакцията “ през идващите години трайно се настанява в коминтерновската агитация. „ Реакцията “ очевидно са буржоазните партии. Те също са антифашистки, само че за комунизма това няма изключително значение. През 20-те години всички съперници на ортодоксалния марксизъм стават фашисти – земеделците на Стамболийски са „ аграрфашисти “, социалдемократите са „ социалфашисти ”. Пред буржоазните антифашистки партии са вероятни единствено краткотрайни тактически отстъпки. Защото за фашизма, както и за комунизма, висшият смисъл, крайната цел е да се преподреди светът по неговата кройка.

Фашизмът е форма на общностна морална деградация. Идеология, която пробужда най-примитивни, първоначални инстинкти от дълбините на човешката природа. Криза на моралния интегритет на личността. Престъпление на мозъка. Магията на тоталитарната идеология и в западните, и в източната й версия е в отхвърли от морална отговорност, отместването й от обособената персона към общността (партия, държава), разтварянето й в идеологически абракадабри и превръщането й в абстракция. Чрез тези трансформации моралът и отговорността се концентрират в най-високата точка на обществената пирамида, т.е. във и към богоподобния водач.

Превърнато в пропагандно чучело и универсално клеймо за сатанизиране на политически съперник понятието фашизъм през днешния ден дава опция зад него да се прикриват съвременни деривати на същото това закононарушение на мозъка. Например назидателният позитивизъм на PC (political correct) идеологията стартира да наподобява все по-фашизоидно. Защото фашизмът, преди да бъде всичко друго, е точно закононарушение посредством мозъка. И е добре повече да се внимава с тази дума.