О, нямате си и представа дори! Колко любов съдържа сърцето ми,

О, нямате си и визия даже!

Колко обич съдържа сърцето ми, какъв брой благосклонност и деликатност таи то – за всичко Това.

Което сме Ние, Вие и Това, което изобщо Сме.

Идва време, споделям ви, идва време, в което човек би трябвало да се откаже от злостта, от дребнавата си гневна кал, с която цапа света към себе си, да зареже нищожността си и най-сетне да стане огромен и да стартира да обича живота.

Защото той свършва бързо и след това не е напълно същото – в смисъл – след това - ни можеш да си поръчаш кроасан с кафенце, ни да се поразходиш: твоят Лихтунг (по Хайдегер), твоята клета и мъничка светла просека в тъмната гора на Нищото е свършила. Затова – за какво до момента в който си в Светлото, в това Бело Видело - не вземеш да се порадваш?

Сега ще ви кажа самата истина: Защото са ни хванали крепко и желаят от нас да обслужим не себе си и персоналното си живеене, а да обслужим Общото живеене.

Но споделям ви: Ако персоналното живеене не си заслужава – би трябвало ли да има общо живеене?

Ако прелестният живот на обособения човек не е най-важното нещо – има ли смисъл от Човечеството?

Не.

И по този начин, дано ви описвам!

Аз познавам България, остарял съм, млад съм още, видял съм всичко, нищо не съм видял; както споделяше този хубав тромпетист и талантлив публицист Борис Виан: Той беше доверчив и по тази причина живееше два пъти повече от другите. Аз съм точно това.
И вие нищо не знаете, нищичко! – по какъв начин другояче ще ми разправяте, че тук не е добре и не е хубаво и не си заслужава и така нататък и тъй наречените? Случайно да не би чавка да ви е изпила акълите? Апропо – Чавка на чешки се вика Кафка – и великият Кафка, Франц, приятелчето ни правилно, което ни описа за Грегор Замза, трансформирал се в насекомо, се споделя в действителност Чавка. Казано по български. А той пък се е гордеел, че името му съответствува (калка е) на имената на братята Гракхи – огромните римски борци за правдивост – тъй като Гракх също значи Чавка или Кафка – т.е. – тип врана, хм, и по този начин нататък. Защо се отбивам ли? Защото имено по тази причина ви разправям – че светът е прекрасен и популярен и че всичко е обвързвано и зависи от всичко. Ом.

Сега ние се научихме на завист и ненавист.

А аз ви крещя – не е това методът, не е това хитрият пиниз, с който ще се измъкнем от клопката на живота! Американците хубаво споделят: Животът е гнусен и най-после приключва със гибел. Но едни пустиняци от Северозапада – имам поради британските философи-утилитаристи Джеръми Бентъм и оня другия, Джон Стюарт Мил, споделят: Докато си жив – извлечи Полза!

Под изгода те схващат: Порадвай се.

Ние обаче се научихме на завист и ненавист – и забележим ли непозната наслада и забележим ли по какъв начин някой по Миловски и Бентъмовски черпи Полза (без да вреди на никого, естествено, в случай че с изключение на не приемем ревността и завистта за вреда) – ние скачаме и подвигаме черния байрак като едни прусаци под водачеството на Блюхер и викваме: Никаква благосклонност!

Олеле мале.

А аз ви споделям – в България видях толкоз хубаво, толкоз обич, толкоз красиви и умни хора, толкоз велики хора, толкоз хубост – че в случай че кажа нещо наобратно против това – взимам камата и си нарязвам езика – тъй като злословецът против положителното единствено това заслужава!

Аз, деца мои, бях другар с Рангел Вълчанов и водех шушукайки диалози с него за дами и филми – той нямаше ларинкс и диалозите ни бяха шепнещи и красиви като заклинания на шамани от Перу, дори не от Перу, ами напряко от Кривина. Аз бях другар с Любомир Левчев, четяхме дружно стихотворения и той с целия му комичен комунизъм в действителност беше един същински сладостен влъхва. И ние, говорейки си, бяхме щастливи. Аз бях другар с Кирил Варийски, с Джони Пенков, с артиста на Холера Ники Луканов, с Жорж Ганчев, който смятаха за откачен, само че той просто надминаваше съвсем всеки, който съм познавал по осведоменост и беше от дребното, които могат на прима виста да ти изрецитират Пътят, по който не поех на Робърт Фрост, познавах Валери Петров и бях в дома му малко преди да почине, и го изнудих, някак си, да изрецитира пред камерата ми няколко стихотворения, може би тъй като и двамата бяхме лекари, бях другар с Иван Методиев, който пиеше тъжна водка в изложба Нава до гората в Лозенец и след това отиде и умря до някакъв изгорял и полусух язовир, само че преди този момент написа велики стихотворения...

Успях да се срещна и да пребивавам с велики, умни и прелестни българи, да си бърборим с Нешка Робева, да се прегръщам с Койна Русева, да съм ухажор с Диана Димитрова, да стана смешно прочут с връзката си с Елен Колева, да притискам ръката на Никола Манов, да пия водка дружно с Виктор Пасков, да се скарам и по-късно да се сдобря с Николай Хайтов, да познавам целия този благ сонм, който в този момент надали интересува някого.

Научихме се на завист и дребнаво равнодушие.

Но аз ви споделям: Този наш Лихтунг, този луфт в черната гора на Нищото, този наш Живот е единственото. И аз моля да му се порадваме.

Злоба яд ненавист и незначително опълчване на всичко красиво може да си разреши всеки. С това единствено ще загуби.

В този популярен филм „ На другия ден ” се споделяше: Още има вяра.

Още има вяра.

Радиоактивният облак доближава, той постоянно е приближавал.

Но още има вяра.