Няма да те лъжа, че напълно съм разлюбил тази, преди

Няма да те неистина, че изцяло съм разлюбил тази, преди теб. Нали знаеш, при мъжете е признато по този начин: в случай че се разделим с обичана жена, не си го признаваме обществено.

Зао бикаляме отдалече същинските си усеща и приказваме единствено за това, какъв брой разнообразни сме били, и че с цел да го разберем дефинитивно, е трябвало да поживеем няколко години дружно. А това не е нищо друго, с изключение на неистина, под която има камара от горделивост.

В реалност, надълбоко в душите ни всичко е по-различно, не толкоз егоистично. И ние тъгуваме, и ние се въртим в леглото поради нахлуващите мемоари. И ние, както и вие, дамите, търсим обичаното лице измежду тълпата.

По какво се отличава женската горест от мъжката? Ние избираме забравата. За някоя и друга седмица бягаме при „ промеждутъчни “ дами – те ни целуват, удовлетворяват ни, оказват помощ ни да забравим. Но в леглото в никакъв случай не гледаме тези дами в лицето. Страхуваме се да не забележим в тях чертите на онази, която обичаме същински. Онази, в която виждаме майката на децата си.

Не имам вяра, че любовта се не помни. Невъзможно е да я пуснеш да отлети. Тя е като гълъб в клетка без малка врата – остава си там вечно. В теб. Просто с времето започваш да се отнасяш по различен метод към това, което е било.

С течение на времето този гълъб в клетка, отглеждан със мемоари, става бижу в градината на сърцето ти.

В тази градина идват нови хора, на някои от тях показваш красивата птица от предишното, други пък не пускаш по-навътре от малката врата.

Но в последна сметка безусловно ще се откри някой, който ще те обикне дружно с твоите мемоари. И това няма да е от състрадание. Просто този човек има същата градина. И същия гълъб в клетка без малка врата.

Ще бъда почтен с теб: от време на време се придвижвам въображаемо в предишното. И не тъй като тук, през днешния ден, до теб, нещо не ми доближава. Ти си нещо друго. Ти си осезаемото ми настояще.

А това, което е останало там, в предишното, са подводните течения на океаните, които някак незабелязано трансформират ландшафта, само че в никакъв случай не изчезват.

Защо се разделихме? Заради думите. Ние, и двамата прочувствени и избухливи, си наговорихме такива неща, че след това не успяхме да престъпим изреченото. И двамата бяхме горди.

Всичко е толкоз необичайно и задоволително неуместно. Нима думите значат повече от възприятията? Нима думите са способни да разрушат връзките на двама души, които се обичат?

Опитвах се да я върна. В оня ден, на гарата, ѝ споделих какъв брой мощно я обичам. На което тя отвърна: „ Но аз към този момент не те обичам. Разбери го “.

Не ми оставаше друго, с изключение на да я оставя да си тръгне. Макар да знам, че излъга! Или просто заб­луждавам себе си?…

из „ Ако ти знаеше… “, Елчин Сафарли