Летален изход – първо за хората, а някой ден, не дай Боже – и за самата държава
Няма да открия Америка, в случай че кажа, че основният проблем на България през днешния ден е управническият, т.е. това е методът на управляването.
Държавата и обособените нейни подсистеми и институции не се ръководят по никакъв начин добре.
Всяка система би трябвало да има свои цели, за постигането на тези цели се създават тактики и се заделят нужните запаси.
Едно ръководство е дейно, когато е в положение да реализира колкото се може по-големи цели с наличните запаси или да реализира дадени цели с колкото се може по-малко запаси. А най-ефективно стратегираща и ръководена е система, която е в положение да реализира колкото се може по-големи цели с колкото се може по-малко запаси.
Едно равнище на ръководство се назовава стратегическо, и тъй като то е дълготрайно, и тъй като вижда нещата от горната страна, от най-високо и може да сглоби целия пъзел, да дефинира хоризонта на задачите и равнището на упоритостите - все неща, които по-ниските равнища не могат да вършат сполучливо, заради дефицит на информация и недостиг от пълномощия.
Ето заради тези (най-малкото) аргументи, може да се разбере за какво основният проблем на България е управническият и е закодиран в управляването. Този проблем е майката на всички други проблеми на обществото ни. Каквото и да се случи или да не се случи, в случай че разчоплиш коричката на повърхността, изпод ще бликне кръвта на неприятните управнически решения или нерешения, дейности или бездействия.
Не би могло и да бъде иначе. Как да се ръководи дейно системата " България ", когато:
1. Няма цели. Кой ще ни каже в името на какво е всичката тази българска тъга, за какво ги ручаме жабетата, накъде вървим, за какво тъкмо по този начин вървим и тъкмо по този път? Не се дефинират цели, не се конструира смисъл за това към какво се стремим, какво желаеме да реализираме, какви са критериите, по които да оценим съумяваме ли или не...
2. Няма тактика , няма дълготрайна визия, всичко е ден за ден, нещо да се усвои, нещо да се отиграе пред обществото, нещо да мине сред капките, без да се забележи, нещо за фукане и пиар...
3. Хората, които управляват процесите в страната, нейните подсистеми, институциите, общините, не познават процесите, които управляват, нямат стратегическия взор, който сглобява пъзела, който вижда нещата като интегративно и сложно цяло; те не познават процесите, които ръководят, структурите, които ръководят; не владеят модерни мениджърски технологии, не са чели най-малко 1-2 от по-по-най-ключовите книги за дейно ръководство.
Тези хора имат главно следните две присъщности – едната е опиянението от властта, което ги кара да мислят, че като кажат нещо, то би трябвало да стане непременно и с цената на всичко; другата е жестоката илюзия, че компетенциите, които им дава постът вървят неразривно с компетентността с цел да упражняват този пост. Те си мислят, че всичко им е ясно и е въпрос на заповед, на нападателен напън, на голяма сила на правилото вманиачен отмалялост няма, на властово безпрекословна воля („ имаме воля/ялов е мами “!).
4. Всичко, което се случва в ръководството на всички равнища е най-много да се вършат верни неща по погрешен метод или неправилни неща по верен метод. Но това, че едното от нещата или метода е вярно не е задоволително. Трябва да се вършат верните неща по верен метод.
Науките за ръководството (а и Науката за сигурността като такава) учат тези, които желаят да се научат и на това – по какъв начин да се вършат верните неща, и на това – по какъв начин нещата да се вършат по верен метод. Но ангажирани с управляването, които или презират науката, тъй като са неуки, или са се взели насериозно в науката, тъй като мислят, че тя е просто нещо и като нищо можеш без доста труд и четене да станеш академик човек, те в идентична степен са хипнотизирани от налучкването, че нещо е вярно или че нещо може да се направи по верен метод. Това им стига да си повярват!
Вземат те да вземем за пример нещо вярно, нещо, което се прави и " на Запад ". Издигат го в мантра, в фетиш и след това напред, заповядват го, удрят по масата, подреждат – по заповед на щуката да се случи на часа! И по този начин вярното нещо се прави по безусловно погрешен метод, хаби сила, запаси, време и става нещо като нищо на света. Колко верни неща, функциониращи чудесно на Запад окепазихме поради некомпетентни и арогантни ръководители. Българският преход от едната страна на монетата си е гробище от погрешно направени верни неща.
Или отново такива ръководители научават някакъв верен метод, метод, развой, похват, както той се реализира " на Запад " и вземат решение да го внедряват като работа, като мислене, като деяние, като процедура у нас. Удрят по масата и декларират изрично на примрелите си от боязън подчинени – ще вършиме нещата по този начин, както ви споделям и не желая да слушам отзиви, разнообразни от моето!
Но работата е там, че те желаят по този верен метод да се прави нещо неуместно, неуместно, излишно, несъответстващо, съществуващо единствено в техните заболели мечти. И още веднъж се хабят сила, запаси, време и още веднъж това нещо става нещо като нищо на света... Българският преход от другата страна на монетата си е бунище от вярно направени неправилни неща.
***
Това са нЕкои мои разсъждения за какво в България сме зле и не се вижда по какъв начин ще станем по-добре. То е поради управляването. Управляването не е основно интуитивна активност, не се прави на правилото Дайте да дадем! То е визия, мисъл, отговорност и непрекъсната работа над себе си – да надграждаш, да се учиш от своите неточности и акъла на кадърните, да знаеш и можеш през днешния ден повече от през вчерашния ден, а на следващия ден – повече от през днешния ден.
Ние би трябвало да върнем доверието в управляването. По-скоро – то би трябвало да си върне нашето доверие. Управляването на България и в България не е положително, не е такова, каквото би трябвало.
Разбира се, че е значимо освен по какъв начин се ръководи, само че и кой ръководи.
Ала както съм изтъквал, аз и такива като мен нямаме нито сили, нито време, нито дарба, нито морално право да се опитваме да влияем на избора на хората, които ни ръководят. Но най-малко можем да кажем на тези, които ни избират ръководещите, че тези ръководещи би трябвало да ръководят друго от до момента. Много скъпо ни излиза неправилното ръководене. Цената му към този момент стартира да се мери освен с витален стандарт, само че и с човешки животи. Неправилното ръководене е болест на страната с летален излаз – първо за хората, а някой ден, не дай Боже – и за самата страна.
Б. ред. - Статията на проф. Николай Слатински е от персоналния му фейсбук профил.
Държавата и обособените нейни подсистеми и институции не се ръководят по никакъв начин добре.
Всяка система би трябвало да има свои цели, за постигането на тези цели се създават тактики и се заделят нужните запаси.
Едно ръководство е дейно, когато е в положение да реализира колкото се може по-големи цели с наличните запаси или да реализира дадени цели с колкото се може по-малко запаси. А най-ефективно стратегираща и ръководена е система, която е в положение да реализира колкото се може по-големи цели с колкото се може по-малко запаси.
Едно равнище на ръководство се назовава стратегическо, и тъй като то е дълготрайно, и тъй като вижда нещата от горната страна, от най-високо и може да сглоби целия пъзел, да дефинира хоризонта на задачите и равнището на упоритостите - все неща, които по-ниските равнища не могат да вършат сполучливо, заради дефицит на информация и недостиг от пълномощия.
Ето заради тези (най-малкото) аргументи, може да се разбере за какво основният проблем на България е управническият и е закодиран в управляването. Този проблем е майката на всички други проблеми на обществото ни. Каквото и да се случи или да не се случи, в случай че разчоплиш коричката на повърхността, изпод ще бликне кръвта на неприятните управнически решения или нерешения, дейности или бездействия.
Не би могло и да бъде иначе. Как да се ръководи дейно системата " България ", когато:
1. Няма цели. Кой ще ни каже в името на какво е всичката тази българска тъга, за какво ги ручаме жабетата, накъде вървим, за какво тъкмо по този начин вървим и тъкмо по този път? Не се дефинират цели, не се конструира смисъл за това към какво се стремим, какво желаеме да реализираме, какви са критериите, по които да оценим съумяваме ли или не...
2. Няма тактика , няма дълготрайна визия, всичко е ден за ден, нещо да се усвои, нещо да се отиграе пред обществото, нещо да мине сред капките, без да се забележи, нещо за фукане и пиар...
3. Хората, които управляват процесите в страната, нейните подсистеми, институциите, общините, не познават процесите, които управляват, нямат стратегическия взор, който сглобява пъзела, който вижда нещата като интегративно и сложно цяло; те не познават процесите, които ръководят, структурите, които ръководят; не владеят модерни мениджърски технологии, не са чели най-малко 1-2 от по-по-най-ключовите книги за дейно ръководство.
Тези хора имат главно следните две присъщности – едната е опиянението от властта, което ги кара да мислят, че като кажат нещо, то би трябвало да стане непременно и с цената на всичко; другата е жестоката илюзия, че компетенциите, които им дава постът вървят неразривно с компетентността с цел да упражняват този пост. Те си мислят, че всичко им е ясно и е въпрос на заповед, на нападателен напън, на голяма сила на правилото вманиачен отмалялост няма, на властово безпрекословна воля („ имаме воля/ялов е мами “!).
4. Всичко, което се случва в ръководството на всички равнища е най-много да се вършат верни неща по погрешен метод или неправилни неща по верен метод. Но това, че едното от нещата или метода е вярно не е задоволително. Трябва да се вършат верните неща по верен метод.
Науките за ръководството (а и Науката за сигурността като такава) учат тези, които желаят да се научат и на това – по какъв начин да се вършат верните неща, и на това – по какъв начин нещата да се вършат по верен метод. Но ангажирани с управляването, които или презират науката, тъй като са неуки, или са се взели насериозно в науката, тъй като мислят, че тя е просто нещо и като нищо можеш без доста труд и четене да станеш академик човек, те в идентична степен са хипнотизирани от налучкването, че нещо е вярно или че нещо може да се направи по верен метод. Това им стига да си повярват!
Вземат те да вземем за пример нещо вярно, нещо, което се прави и " на Запад ". Издигат го в мантра, в фетиш и след това напред, заповядват го, удрят по масата, подреждат – по заповед на щуката да се случи на часа! И по този начин вярното нещо се прави по безусловно погрешен метод, хаби сила, запаси, време и става нещо като нищо на света. Колко верни неща, функциониращи чудесно на Запад окепазихме поради некомпетентни и арогантни ръководители. Българският преход от едната страна на монетата си е гробище от погрешно направени верни неща.
Или отново такива ръководители научават някакъв верен метод, метод, развой, похват, както той се реализира " на Запад " и вземат решение да го внедряват като работа, като мислене, като деяние, като процедура у нас. Удрят по масата и декларират изрично на примрелите си от боязън подчинени – ще вършиме нещата по този начин, както ви споделям и не желая да слушам отзиви, разнообразни от моето!
Но работата е там, че те желаят по този верен метод да се прави нещо неуместно, неуместно, излишно, несъответстващо, съществуващо единствено в техните заболели мечти. И още веднъж се хабят сила, запаси, време и още веднъж това нещо става нещо като нищо на света... Българският преход от другата страна на монетата си е бунище от вярно направени неправилни неща.
***
Това са нЕкои мои разсъждения за какво в България сме зле и не се вижда по какъв начин ще станем по-добре. То е поради управляването. Управляването не е основно интуитивна активност, не се прави на правилото Дайте да дадем! То е визия, мисъл, отговорност и непрекъсната работа над себе си – да надграждаш, да се учиш от своите неточности и акъла на кадърните, да знаеш и можеш през днешния ден повече от през вчерашния ден, а на следващия ден – повече от през днешния ден.
Ние би трябвало да върнем доверието в управляването. По-скоро – то би трябвало да си върне нашето доверие. Управляването на България и в България не е положително, не е такова, каквото би трябвало.
Разбира се, че е значимо освен по какъв начин се ръководи, само че и кой ръководи.
Ала както съм изтъквал, аз и такива като мен нямаме нито сили, нито време, нито дарба, нито морално право да се опитваме да влияем на избора на хората, които ни ръководят. Но най-малко можем да кажем на тези, които ни избират ръководещите, че тези ръководещи би трябвало да ръководят друго от до момента. Много скъпо ни излиза неправилното ръководене. Цената му към този момент стартира да се мери освен с витален стандарт, само че и с човешки животи. Неправилното ръководене е болест на страната с летален излаз – първо за хората, а някой ден, не дай Боже – и за самата страна.
Б. ред. - Статията на проф. Николай Слатински е от персоналния му фейсбук профил.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ