Иван Вазов: Гръмотевиците на красноречието
Някога в събранието се стъпало като на цирк
Един господин с огромна глава, с цялостно почервеняло от гняв лице, настръхнал като глиган
Сред заглушителна мълва всеки викаше и никой не чуваше
Как циганията влезе в Народното събрание
Циганията, обичайната за българския парламентаризъм, има своето историческо съображение. Народното събрание е вдигнато върху ромски лагер в покрайнините на тогавашна София. Това е поличба, която преследва до през днешния ден цитаделата на демокрацията.
„Мястото, дето през днешния ден горделиво се красува зданието на Народното събрание, тогава беше купище отвън града. Няколко цигански колиби бяха разпънати там“, написа Иван Вазов през 1905 година
Първото обиталище на депутатите обаче не е белокаменната сграда, а дъсчена колиба за зрелища. Тя била скована в южната част на Градската градина. „Народното заседание се събираше в бараката, в която амбулантната натрупа на Георгя Попова даваше представленията си“, свидетелства още веднъж Вазов.
Дървеният парламент изгаря на 1 февруари 1882 година от забравена свещ след зрелище на „Иванко“. Константин Иречек документира грозното събитие:
„Тази нощ изгоря постройката на Народното събрание, историческо помещение, в което Стамболов ораторстваше, Каравелов ревеше, Балабанов плачеше, Славейков спеше, Горбанов беше обичай, а мнозина други изглупяха, в което видяхме да се заражда българското национално театро, постройка строена за спектакъл, след това незаконно взета за политически спектакъл, а в този момент повърната отначало за своята първична цел.“
Останали без покрив, депутатите заседават в Мъжката гимназия и в столовата на Военното учебно заведение. Тук измежду уханието на армейска супа гласоподават значими закони за устройството на младото княжество.
Най-сетне министърът на публичните здания Тодор Икономов се запретва да уреди националното посланичество с порядъчен заслон. Оглежда града, търси най-подходящото място за висш законодателен орган и закономерно избира циганския лагер.
Това картинно пространство от 3723 квадратни метра е дарено на депутатите от Софийското градско общинско ръководство. Обявен е конкурс, извоюван от виенския проектант с български генезис Константин Йованович. Той взема решение постройката в неоренесансов жанр. Заседателната зала е планувана за 320 работни места и 600 души аудитория. Строежът е изпълнен от италиански майстори.
В ония години входът за Народното събрание е заплатен. Всеки, който желае да се наслаждения на парламентарeн театър, си купува билет. В камарата се върви като на цирк.
През 1895 година Вазовите герои Кардашев и Тачев си вземат билети за Осмото национално заседание. Двамата сядат в зрителската изложба и стават очевидци на вартоломеевски подиуми. Стихията е документирана в „Гръмотевиците на красноречието“, част от очерка „Кардашев на лов“.
Тачев направи знак, че желае да слуша в този момент, и устреми очи на алената естрада, дето докладчикът беше заместен от един оратор.
– Този оратор от противната партия ли е? – попита Кардашев съседа си.
Тачев го бутна в лакътя да мълчи и още по-силно опули очи и наостри уши към трибуната.
– Чуваш ли? Този оратор оспорва избора! – извика Тачев.
– Как?!
– Изкарва публични документи, които потвърждават, че Крушков няма нужните години…
Едвам издума това Тачев, блъсъци с юмруци и с моливи по банките оглушиха думите на оратора и двайсетина ръце замахаха и желаеха от ръководителя думата.
– Буря ще има! – сподели Тачев.
Наистина ораторът изненада партията на Крушкова с неочакваното и изкусно атакуване Крушковия избор. Тя не беше приготвена за това. Тя кипна от яд. Един дъжд обидни думи полетя въз оратора. Той, толкоз парещ, колкото и ядовит, отговори с такива.
Атмосферата се изпълни с електричество.
Много крайници затропаха, с цел да заглушат гласа му.
Обадиха се крясъци:
– Лъжеш!
– Тия документи са подложни!
– Това е измама!
– Да се отсрочи!
– На комисията! – викаха други.
Председателят звънеше.
Но шумът се усилваше.
Ораторът, все по-смел и по-дързък, намираше наслаждение в това неспокойствие на противната партия. На нейните знакове от възмущение той отговаряше с нови стрели, правилно пуснати и в живо месо забодени.
Привържениците го ободряваха с крясъци: „Вярно!“, „Говори!“, „Крушков вън!“
Врявата растеше. Председателят, безсилен пред този тътен и вик, в който несилният му глас не можеше да се чуе, ограничи се единствено със ядосани махания към размирниците и с лудо дрънчене звънеца.
Кардашеву се чинеше, че на всяка минута ще го зафучи в някоя глава – най-малко той не би се удържал от такава рискова сексапил на негово място. Ораторът се спря и със умерено ироническо лице чакаше утихване, с цел да продължава. Но събранието закипя, прихванато от полудата на гневна ненавист, избухна бурята… От думи пристигнаха на заканителни придвижвания, на сочене юмруци, на свирепо махане ръце, на туптене и блъсък с краката.
Един господин с огромна глава, с цялостно почервеняло от гняв лице, настръхнал като глиган, ревящ извънредно, скокнал прав, думаше нещо на оратора, което потъваше в мълвата, и гневно удряше банката си, която трещеше под стоманения му пестник и отхвърляше книжата, що стояха на нея.
Тая ураганска мощ хващаше място за 10 депутатски гърла, а юмрукът му би умъртвил един бивол.
Кардашев вътрешно си сподели, че в случай че би бил народен представител, той безусловно би си избрал най-далечното място от тая стихия…
Не по-малко живо присъединяване вземаше в кавгата един различен исполин, единствено с по-човешка физиономия и с по-голям тулум. Той, влезнал в коридора, неустрашимо се пулеше на първия с признаци на ужасяващ яд и блъскаше чина на съседа си, комуто премаза ръцете с един нов удар на десницата си.
Друг един тщедушен (хилав) и дребен господин изпущаше пронизителни остри писъци към някого си, за нещо си, без да бъде видян от никого. Той на вятъра стреляше светкавични погледи и търсеше да срещне някои непознати – с цел да видят какъв брой е ядосан, – само че никой не обърна внимание на него и той седна безнадеждно.
На най-задните чинове един уединен народен представител, несъразмерно пай и пълен, ревеше като един стентор (глашатай). Един нубийски лъв, който привечер заревава и дава хабер, че ще дири храната си, не разтреперва по-силно пустинята си. Тя мигом порасте и към него близките банки се обезлюдиха, а дамите в ложите над него си затулиха ушите с ръце. Един турчин пред него, който до момента спеше, се сепна, погледна го изплашен и излезе благоразумно… Подир като пръсна тоя смут към си, лъвът седна с разтреперана грива, т.е. брада, уверен, че най-малко нещо от виканието му стенографите са хванали за протокола.
Един различен пълен народен представител, червен, в средата, се караше с различен един тъничък като глист, с безконечно дълги ръце, които махаха по ужасяващ метод, когато различен до тях сочеше юмрука си на последния, обезверен, че го не чува, и плесна колкото може банката пред тях със снопа законопроекти и правилници, що държеше, които се разхвърчаха, и по този начин притегли вниманието на махащия.
Един различен с лъскава плешива глава, която наумяваше пълнолуние, също говореше нещо към ръководителя от банката си, пред самия обладател на глиганската физиономия, и постоянно бършеше с ръка росицата, с която красноречието на последния прохлаждаше пълнолунието му.
Образуваха се групи в коридорите и при ораторската естрада, ръцете махаха, звънецът прегасна. Сред заглушителна мълва всеки викаше и никой не чуваше.
Вълнението се съобщи и в редовете на публиката; пристрастеностите на банките заразиха и галерията. Кардашев слушаше към себе си прения и сред дамите: няколко обети изфръкнаха из деликатните уста към едни или други банки:
– Поразни синове!
– Бог да ви убий!
Или пък:
– Скандалджии!
– Хайдутаци!
– Бесни зверове!
Един господин с огромна глава, с цялостно почервеняло от гняв лице, настръхнал като глиган
Сред заглушителна мълва всеки викаше и никой не чуваше
Как циганията влезе в Народното събрание
Циганията, обичайната за българския парламентаризъм, има своето историческо съображение. Народното събрание е вдигнато върху ромски лагер в покрайнините на тогавашна София. Това е поличба, която преследва до през днешния ден цитаделата на демокрацията.
„Мястото, дето през днешния ден горделиво се красува зданието на Народното събрание, тогава беше купище отвън града. Няколко цигански колиби бяха разпънати там“, написа Иван Вазов през 1905 година
Първото обиталище на депутатите обаче не е белокаменната сграда, а дъсчена колиба за зрелища. Тя била скована в южната част на Градската градина. „Народното заседание се събираше в бараката, в която амбулантната натрупа на Георгя Попова даваше представленията си“, свидетелства още веднъж Вазов.
Дървеният парламент изгаря на 1 февруари 1882 година от забравена свещ след зрелище на „Иванко“. Константин Иречек документира грозното събитие:
„Тази нощ изгоря постройката на Народното събрание, историческо помещение, в което Стамболов ораторстваше, Каравелов ревеше, Балабанов плачеше, Славейков спеше, Горбанов беше обичай, а мнозина други изглупяха, в което видяхме да се заражда българското национално театро, постройка строена за спектакъл, след това незаконно взета за политически спектакъл, а в този момент повърната отначало за своята първична цел.“
Останали без покрив, депутатите заседават в Мъжката гимназия и в столовата на Военното учебно заведение. Тук измежду уханието на армейска супа гласоподават значими закони за устройството на младото княжество.
Най-сетне министърът на публичните здания Тодор Икономов се запретва да уреди националното посланичество с порядъчен заслон. Оглежда града, търси най-подходящото място за висш законодателен орган и закономерно избира циганския лагер.
Това картинно пространство от 3723 квадратни метра е дарено на депутатите от Софийското градско общинско ръководство. Обявен е конкурс, извоюван от виенския проектант с български генезис Константин Йованович. Той взема решение постройката в неоренесансов жанр. Заседателната зала е планувана за 320 работни места и 600 души аудитория. Строежът е изпълнен от италиански майстори.
В ония години входът за Народното събрание е заплатен. Всеки, който желае да се наслаждения на парламентарeн театър, си купува билет. В камарата се върви като на цирк.
През 1895 година Вазовите герои Кардашев и Тачев си вземат билети за Осмото национално заседание. Двамата сядат в зрителската изложба и стават очевидци на вартоломеевски подиуми. Стихията е документирана в „Гръмотевиците на красноречието“, част от очерка „Кардашев на лов“.
Тачев направи знак, че желае да слуша в този момент, и устреми очи на алената естрада, дето докладчикът беше заместен от един оратор.
– Този оратор от противната партия ли е? – попита Кардашев съседа си.
Тачев го бутна в лакътя да мълчи и още по-силно опули очи и наостри уши към трибуната.
– Чуваш ли? Този оратор оспорва избора! – извика Тачев.
– Как?!
– Изкарва публични документи, които потвърждават, че Крушков няма нужните години…
Едвам издума това Тачев, блъсъци с юмруци и с моливи по банките оглушиха думите на оратора и двайсетина ръце замахаха и желаеха от ръководителя думата.
– Буря ще има! – сподели Тачев.
Наистина ораторът изненада партията на Крушкова с неочакваното и изкусно атакуване Крушковия избор. Тя не беше приготвена за това. Тя кипна от яд. Един дъжд обидни думи полетя въз оратора. Той, толкоз парещ, колкото и ядовит, отговори с такива.
Атмосферата се изпълни с електричество.
Много крайници затропаха, с цел да заглушат гласа му.
Обадиха се крясъци:
– Лъжеш!
– Тия документи са подложни!
– Това е измама!
– Да се отсрочи!
– На комисията! – викаха други.
Председателят звънеше.
Но шумът се усилваше.
Ораторът, все по-смел и по-дързък, намираше наслаждение в това неспокойствие на противната партия. На нейните знакове от възмущение той отговаряше с нови стрели, правилно пуснати и в живо месо забодени.
Привържениците го ободряваха с крясъци: „Вярно!“, „Говори!“, „Крушков вън!“
Врявата растеше. Председателят, безсилен пред този тътен и вик, в който несилният му глас не можеше да се чуе, ограничи се единствено със ядосани махания към размирниците и с лудо дрънчене звънеца.
Кардашеву се чинеше, че на всяка минута ще го зафучи в някоя глава – най-малко той не би се удържал от такава рискова сексапил на негово място. Ораторът се спря и със умерено ироническо лице чакаше утихване, с цел да продължава. Но събранието закипя, прихванато от полудата на гневна ненавист, избухна бурята… От думи пристигнаха на заканителни придвижвания, на сочене юмруци, на свирепо махане ръце, на туптене и блъсък с краката.
Един господин с огромна глава, с цялостно почервеняло от гняв лице, настръхнал като глиган, ревящ извънредно, скокнал прав, думаше нещо на оратора, което потъваше в мълвата, и гневно удряше банката си, която трещеше под стоманения му пестник и отхвърляше книжата, що стояха на нея.
Тая ураганска мощ хващаше място за 10 депутатски гърла, а юмрукът му би умъртвил един бивол.
Кардашев вътрешно си сподели, че в случай че би бил народен представител, той безусловно би си избрал най-далечното място от тая стихия…
Не по-малко живо присъединяване вземаше в кавгата един различен исполин, единствено с по-човешка физиономия и с по-голям тулум. Той, влезнал в коридора, неустрашимо се пулеше на първия с признаци на ужасяващ яд и блъскаше чина на съседа си, комуто премаза ръцете с един нов удар на десницата си.
Друг един тщедушен (хилав) и дребен господин изпущаше пронизителни остри писъци към някого си, за нещо си, без да бъде видян от никого. Той на вятъра стреляше светкавични погледи и търсеше да срещне някои непознати – с цел да видят какъв брой е ядосан, – само че никой не обърна внимание на него и той седна безнадеждно.
На най-задните чинове един уединен народен представител, несъразмерно пай и пълен, ревеше като един стентор (глашатай). Един нубийски лъв, който привечер заревава и дава хабер, че ще дири храната си, не разтреперва по-силно пустинята си. Тя мигом порасте и към него близките банки се обезлюдиха, а дамите в ложите над него си затулиха ушите с ръце. Един турчин пред него, който до момента спеше, се сепна, погледна го изплашен и излезе благоразумно… Подир като пръсна тоя смут към си, лъвът седна с разтреперана грива, т.е. брада, уверен, че най-малко нещо от виканието му стенографите са хванали за протокола.
Един различен пълен народен представител, червен, в средата, се караше с различен един тъничък като глист, с безконечно дълги ръце, които махаха по ужасяващ метод, когато различен до тях сочеше юмрука си на последния, обезверен, че го не чува, и плесна колкото може банката пред тях със снопа законопроекти и правилници, що държеше, които се разхвърчаха, и по този начин притегли вниманието на махащия.
Един различен с лъскава плешива глава, която наумяваше пълнолуние, също говореше нещо към ръководителя от банката си, пред самия обладател на глиганската физиономия, и постоянно бършеше с ръка росицата, с която красноречието на последния прохлаждаше пълнолунието му.
Образуваха се групи в коридорите и при ораторската естрада, ръцете махаха, звънецът прегасна. Сред заглушителна мълва всеки викаше и никой не чуваше.
Вълнението се съобщи и в редовете на публиката; пристрастеностите на банките заразиха и галерията. Кардашев слушаше към себе си прения и сред дамите: няколко обети изфръкнаха из деликатните уста към едни или други банки:
– Поразни синове!
– Бог да ви убий!
Или пък:
– Скандалджии!
– Хайдутаци!
– Бесни зверове!
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ