Non omnis moriar (Не ще умра напълно, Хораций) Изминаха 40 дни, откакто

Non omnis moriar

(Не ще умра изцяло, Хораций)

Изминаха 40 дни, откогато си отиде Стойко Тонев, прочут и обичан още като Тони Филипов, доктор. Казват, че това е моментът, в който душата на починалия напуща земните простори и се насочва към неразбираемите небесни селения. Понеже има хора, които не си отиват изцяло, разрешавам си да кажа няколко думи за нещата, поради които Доктора в никакъв случай няма да си отиде от тези, които го ценяха и обичаха.

От деня, в който чух печалната вест, се запитвам за какво този човек остави толкоз остро чувство за празнина, за неявяване след себе си. И до момента в който официозните вестници и малките екрани отминаха безмълвно загубата, обществените мрежи дни наред даваха гласност на това мъчително чувство.

Стойко присъстваше в дните на хиляди свои читатели посредством „ Дневниците на един вманиачен “ в уеб страницата „ Редута “ и по-рядко другаде. Радваше се на предана публика, за която седмичните му обзори бяха станали като опиат. С един предумишлено простодушен език, редуващ ту диалектна орнаментация, ту изящна и елегантна фраза, той поднасяше житейски наблюдения и истини, които формалните обществени ментори нямаха нито кураж, нито героизъм да поднесат. Много от остроумията му станаха крилати изречения („ не сме единомислещ “, „ не ли “, „ индобългари “, „ на нации с къса памет преходите им са доста дълги “). За някого (забравих за кого, само че вие ще се сетите) беше споделил, че изглеждал като юридически в час по трудово. Което подсеща, че обособени настоящи герои, откакто си отидат от медийно осветената част на живота, ще продължат да живеят единствено в смешките на Доктора.

Не насмешливият взор и сатиричната заложба бяха същинската причина за обаянието на „ Дневниците “. Имаше нещо друго и то беше като че ли по-важно, въпреки и неуловимо от пръв взор. Привличаше уютът на честността, комфортът на чистата съвест, свободата да кажеш нещо както го виждаш и чувстваш. Почтеността е огромен нравствен разкош и Доктора обилно си го позволяваше, с което се харесваше на едни и дразнеше други. Светла и радостна сила неговите думи черпеха от гузната съвест на българските елити – политически, интелектуални и други.

Унамуно е написал класическото философско есе „ Трагичното възприятие за живота у хората и народите “. У Стойко възприятието за живота беше повече иронично, въпреки да не пропускаше от взор и трагични неща. Неговият смях, постоянно ядовит, беше повече прощаващ и разбиращ и по-рядко осъдителен. Изпитваше остра нетърпимост към кухата и грижливо опакована рекламация и по тази линия някои всемирски и други престижи близаха рани. Вкусът му към по-пиперливия изказ в никакъв случай не го води оттатък една граница, зад която иронията се трансформира в цинизъм. Задявките му с хората от последната възраст („ ало, пенсиите “) бяха по-скоро закачки с глупостта на живота.

Ден след гибелта му негови фенове пробваха да го слагат сред Алеко Константинов и Захари Стоянов. Дали, по кое време и по какъв начин тъкмо доктор Тони Филипов ще бъде канонизиран измежду класиците на българската ирония, е нещо, което времето ще отсъди. Днес дано просто си спомним за него с хубаво възприятие. Защото той не си е отишъл от нас.