Никос Казандзакис: 15 вечни цитата
Никос Казандзакис e гръцки публицист и мъдрец, който става знаменит след филмирането на романа му “Алексис Зорбас ” (1946 г.) под името “Зорба гъркът ” (1964 г.). Главната роля в лентата се извършва от кинолегендата Антъни Куин.
Никос Казандзакис е роден на 18 февруари 1883 година в Крит, който по това време към момента е под ръководството на Османската империя. Фамилията му е с турски генезис, идва от корена “казан ”, а окончанието е типично за фамилните имена на острова и значи в превод “син на ”, или безусловно преведено Казандзакис значи “син на казанджия ”.
1. “Единственият метод да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите. ”
2. “Горчива е бавната разлъка с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш внезапно като с нож и да останеш още веднъж самичък в естествения климат на човека- самотата. ”
3. “- Защо! Защо! Не може ли най-накрая човек да направи нещо и без за какво? Ей така, за кеф. ”
4. “- На, заклевам се в морето бре, момчета — когато видях гибелта пред себе си, нито за Богородица се сетих, нито за свети Никола! Извърнах се към Кулури, помислих си за дамата и извиках: “Ех мари, Катерина! Де да бях в този момент в леглото ти! ”
5. “Ех, шефство – сподели той, – да знаехме какво споделят камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На, както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, шефство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора – всички да се прегърнем? ”
6. “Рядко съм изпитвал такава наслада през живота си. Това не беше наслада, това беше някакво възвишено, неуместно, безпричинно въодушевление. Не единствено безпричинно, само че и в прорез с всяко съображение – бях изгубил всичките си пари… всичко беше изгубено.
И таман в този момент изпитвах едно ненадейно възприятие на освобождение. Сякаш бях разкрил в суровия, тъмен череп на Нуждата свободата, която си играеше в едно малко ъгълче. И започнах да играя и аз с нея.
Когато всичко ни тръгне наобратно, каква наслада е единствено да сложим душата си на тестване, с цел да проверим дали има устойчивост и стойност! Като че ли някакъв зложелател, незабележим, всесилен – едни го назовават господ, а други демон, – връхлита връз нас, с цел да ни повали, само че ние стоим прави. И по този начин всякога, когато вътрешно сме спечелили, въпреки и външно да сме изцяло съкрушени, същинският мъж изпитва неизразима горделивост и наслада. Външната неволя се трансформира в най – висше, най – сурово благополучие. ”
7. “Отново отекна вътре в мен… ужасното предизвестие, че този живот е единствен за всеки човек… Един разсъдък, който се вслушва в това предупреждение, който се изпълва с решителност да победи дребнавостите и слабостите си, да победи леността и празните огромни очаквания и да се вкопчи напълно във всяка отлитаща вечно секунда. ”
8. “Шефе, одобрявам те прекомерно доста, че да не ти го кажа. Имаш всичко, единствено немаш полуда. Човек има потребност от малко полуда или в никакъв случай няма да може да скъса въжето и да се освободи. ”
9. “Колко просто и непретенциозно нещо е щастието: чаша вино, печени кестени, звукът на морето… ”
10. “Всичко, което е належащо, с цел да се чувствате, че тук и в този момент е щастието, е просто и непретенциозно сърце. ”
11. “Всичко е концепцията – рече той. – Вярващ ли си? Тогава една тресчица от някаква си остаряла врата става честният кръст. Не си ли набожен? Тогава честният кръст целият става някаква остаряла врата. ”
12. “Като се спуснах към полето, видях един дъртак, коленичил на камъните и надвнесен над един поток, да се взира в течащата вода, а на лицето му бе изписан неописуем екстаз; като че ли нос, уста, бузи, всичко беше изчезнало и бяха останали единствено две очи, които гледаха по какъв начин водата струи измежду камъните. Приближих се към него:
– Какво гледаш, дядо? – запитах го аз.
А той, без да вдигне глава, без да откъсне очи от водата, ми отвърна:
– Живота си, чадо, живота си, който си отиде… ”
13. “- Какво ти е потърпевш пръстът, Зорбас? – извиках аз.
– Някоя машина ли го е откъснала? – настоявах аз.
– Каква машина си седнал да разправяш! Сам си го отсякох!
– Сам ли? Защо?
– Къде можеш да ги схванеш тия работи ти, шефство! – сподели той, като повдигна плещи. – Нали ти споделих, че съм минал през всички занаяти. Та по едно време бях и грънчар. Обичах като вманиачен тоя поминък. Знаеш ли какво значи да вземеш една буца тиня и да направиш от нея каквото си щеш! Фъррр! – фучи колелото, калта се върти като гневна, а ти си застанал над нея и си казваш: “Ще направя делва, ще направя чиния, ще направя светилник, ще направя демон, в случай че ща! ” Това ще рече човек, ти споделям: независимост!
– И така? – рекох. – Ами пръстът?
– На, пречеше ми, когато бях на колелото, все се вреше и ми разваляше работите. Грабнах тогава един ден теслата…
– Ами не те ли заболя?
– Как да не ме заболя! Да не съм нещо дънер! Човек съм, заболя ме. Но ми пречеше, ти споделям, на работата – тури му сатъра тогава!
Така да обичаш, че да вземеш теслата, да те боли и да отсечеш… ”
14. “- Може и да остана… – споделих аз, уплашен от грубата деликатност на Зорбас. – Може и да дойда с теб; свободен съм!
Зорбас поклати глава.
– Не, не си свободен – сподели той. – Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя благосклонност, шефство, имаш дълга шнур, сновеш по всички страни и мислиш, че си свободен; но не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…
– Ще я скъсам някой ден! – споделих настървено, тъй като думите на Зорбас допряха една открита рана в душата ми и ме заболя.
– Трудно е, шефство, доста е мъчно. За това би трябвало луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разсъдък и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води бележници, написа — толкоз дадох, толкоз взех, това е облагата, това е загубата. Той е, видиш ли, положително стопанче, не залага всичко, резервира постоянно нещо в запаса. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, крепко го държи в ръцете си; и в случай че й се изплъзне – отиде, отиде горкият! Но в случай че не скъсаш връвта, кажи ми, какъв усет има животът?
15. “Какво е любовта? Не е съчувствие, нито добрина. Добротата са двама души – един, който го боли и един, който лекува. В добротата са двама – този, който дава и този, който получава. Но в любовта е един. Смесват се двамата и стават един човек. Не се открояват. Егото се заличава. Любовта ще ги уеднакви, с цел да станат едно… ”
