Дъщерята на актьорът Хиндо Касимов: Големият Вили Цанков целуна ръка на баща ми
Никога, безусловно в никакъв случай не отхвърлям да напиша текст за татко си. Няма го в живота ми към този момент тридесет и една години, по тази причина и всяка връзка с него, всяка мъничка минута, прекарана в това, да дълбая из спомените си и да си извадя тези толкоз благи с него, които кътам с фанатична отговорност, са ми скъпи. Думите, подредени една след друга в опит да възвръщам всякога, още веднъж и още веднъж живота му, израженията на лицето му, дребните единствено негови си смехории, са мостът, който безотказно ме свързва с него. Да, несъмнено, давам си сметка, че от време на време звуча налудничаво. И, повярвайте ми, въобще не съм от тези, които беседват с невидими сили и физически неизмерими същности – крепко на земята съм си, с двата крайници, по този начин както татко ми ме е учил. И все пак към този момент тридесет и една години с цялото си тяло го чувствам – на една крачка леко настрана, зад мен. И преднамерено не се обръщам – не ми харесва по този начин безусловно да се изпарява, когато го направя, не е почтено някак... Не знам дали всяка щерка има в действителност такава връзка с татко си, както аз с моя. Истината обаче е, че нашето си време дружно е било изцяло планувано от ориста. Трябвало да се появя на бял свят при започване на ноември – жизнерадостен и същински Скорпион. Само че нещата по този начин се стекли, че майка ми, до момента в който допивала последната си глътка вино в тогавашния бохемски ресторант „ Руския клуб “, усетила мощните ми напъни да видя с очите си какво се случва на открито. Татко по този начин се тормозил, че мигновено звъннал на доктора, който трябвало да ме изражда, и по негова повеля запалил колата към родилния дом на ул. „ Шейново”. Незнайно за какво, някъде към университета двата автомобила – този на лекаря и този на татко ми, в който уплашената ми майка се чудела какво става – се засекли и баща, макар сериозните си тридесет и пет години, умно решил, че родилката би трябвало да бъде преместена в докторското возило. След цялото безсмислено суетене посред нощна София тържествено всички сме били откарани в двора на болничното заведение, мама била настанена в предродилната зала, а баща – на пейката в двора. Там прекарал неразделно идващите дванадесет часа и от неспокойствие
съумял да сгъне на две монета от една стотинка
Паричката дълги години се пазеше из фамилните съкровища – просто да не повярва човек по какъв начин такова малко, железно нещо може да бъде по този начин майсторски огънато. Винаги съм си мислела, че в случай че е имал разполагаем още толкоз време, баща евентуално щеше напряко да я навие на руло.
В следобеда на неделния ден (тогава пети октомври се падал в неделя), някъде към мързеливото време в пет и 10, на света се появила и моя благосклонност. Лекарят излязъл да заяви новината на младия татко, а той, без даже да успее да попита какъв е полът ми, просто примрял от неспокойствие в ръцете му. От този момент нататък нашата взаимна бащино дъщерна обич няма еквивалент на тази земя. Всяка вест, обвързвана с щерка му, резонираше у татко ми на равнище кафези. А пък аз всичките шестнадесет години, в които бе отредено да сме дружно на една и съща твърда почва под краката ни, бях подготвена да изляза от уютната си зона на комфорт поради него. Така както в оня петъчен ден от октомври съм предпочела да напусна предпазеното майчино тяло месец по-рано от плануваното, с цел да бъда същинският, огромен и несравним подарък за 11 октомври - рождения ден на моя татко.
Да бъдеш дете на актьор, е същинска привилегия в живота. Докато бащите на другите деца поправяха електроуреди, гледаха мач или играеха карти, моят учеше текстове. Седеше в дребната ни панелна кухня с лице към прозореца и тил към вратата й с дребното прозорче и повтаряше думи, написани от някой различен. Понякога, шептейки, ги отиграваше, от време на време ставаше и пробваше някакви неща. Колкото и пъти да влизах при него, до момента в който работеше, нито веднъж не ме е помолил да го оставя намира, с цел да продължи. В дребните почивки, които си правеше, аз му проведох цирково зрелище. И двамата доста обичахме цирка и той постоянно ме водеше да виждам животните и клоуните, а пък аз пресъздавах представленията с подръчни материали от детските си съкровищници, като органично се превъплъщавах във всеки персонаж. Бях и лъв, и дресьор, и кон, и пудел, и клоун, и магьосник. За нищо на света обаче не давах който и да е от публиката ми да се разсмее! Не знам за какво, само че всяка усмивка, плъзнала по лицето на родителите ми, ме караше да си мисля, че ми се подиграват, по тази причина и в моя цирк всичко беше на живот и гибел – а си се разхилил, а напуснах с гръм и тропот манежа! Години по-късно, пресъздавайки още веднъж спомените от тези мои представления пред татко ми, си дадох сметка какъв брой ли му е било мъчно да сдържа напиращия от вътрешната страна смях, когато леко окръгленото му детенце танцува с балетна рокля върху опънато на земята въже с изражение на руски представител, който афишира началото на Втората международна война!
Най-любимите моменти от живота ми с татко ми, артиста Хиндо Касимов, бяха тези неподлежащи на оразмеряване времеви изрезки в театъра. Не знам минути ли, часове ли са били, само че с детското си схващане одобрявах онази подмолна реалност като пространство отвън това тук и в този момент и неговите приказни закони неудържимо ме привличаха. Ходиш из коридорите, а светът ти се разкрива на метър от земята. Вратите на гримьорните са огромни и тежки, столовете, на които искаш да се качиш, са сложни за обяздване, по тази причина се набираш върху тях с две ръце, по всички страни се разхождат татковите другари,
преоблечени като крале и кралици
като просяци и дами, като джентълмени, животни и галактически същества. Кънти смях и закачки, които като дете не разбираш, само че ти е прелестно, че всички в близост се смеят. Жените, които се грижат за костюмите на актьорите, разнасят мустаци, бради и странни предмети, а единствено няколко стъпала нагоре, в още по-непристъпните и вълшебен пространства на замъка, наименуван спектакъл, има цяла стая, в която един благ, белокос човек прави перуки. Моделите са подредени в великански, опиращи в тавана аптекарски шкафове и като че ли следят безмълвно всичко пред себе си. Нищо, че нямат усти, очи и уши – всичко знаят и умно си мълчат, до момента в който детските ти очи шарят любопитно по тях и реконструират някакви лица и изражения.
Още в тези години хората на изкуството имаха проблем с развъждането на децата си поради ненормираното си работно време, та на нашите им се постановяваше да ме разнасят по местата, където работят непрестанно. Детската градина, в която ходех, постоянно замръкваше единствено с двама жители – аз и някоя блага учителка или лелка, останала да чака с мен някой да се сети да ме прибере. Мобилни връзки нямаше, тъй че мама и баща постоянно не можеха да се схванат кой поема отговорността за хлапето и до момента в който и двамата се осъзнаят, че някак прекомерно дълго липсвам във вечерната картинка, аз уплашено стоях в градината и не губех вяра. Всъщност единствено един- единствен път си помислих, че в този момент към този момент край – заедно са решили да ме изоставят. Тогава очевидно е станало толкоз късно, че учителката се е принудила да ме прибере у тях, където даже ме нахрани и ми застла легло. Седнах на ъгъла му и инатливо отказвах да заспя – сигурна бях, че направя ли го, вечно си оставам в това непознато семейство. Накрая, евентуално някъде към 10 и половина, на вратата се звънна, а когато съзрях фигурата на татко си, по този начин мощно се втурнах в обятията му, че за първи път имах възприятието, че може би от време на време въпреки всичко съм по-силна от него.
Най-смешната преживелица от ежедневното ни другарство обаче в никакъв случай няма да не помни. У нас, като в едно същинско артистично семейство, купоните бяха през ден. Приятели на родителите ми идваха, софрите се разпъваха, песните започваха малко след първите напитки, а цигареният пушек се стелеше в близост и тихомълком минаваше под вратата на детската ми стая. Един път в месеца баща нарамваше празните шишета и отпрашваше към кварталния пункт за събиране на амбалаж. Така в един ден разтовари клетия панелен балкон, малко преди да му каже дий! и той да тръгне, подреди камарите торби със стъклен амбалаж пред вратата и прозорливо ме прати да видя отворен ли е въпросният пункт. Аз излязох от вкъщи ни, а в мига, в който се слях с детската компания на улицата, изцяло и най-чистосърдечно забравих накъде бях тръгнала. Може би половин час по-късно чух с паника мощния татков глас, който ме викаше от балкона и напълно по детски, когато ме попита дали да потегля към задачата си с все торбите, аз отговорих ясно и отчетливо „ тръгваааай, отворено ееее “.
Е, да, де, но когато дошъл, претрупан като сахарска камила пред вратата на будката за връщане на бутилки, на нея висяла голяма, четливо написана табела, от която ставало ясно, че пунктът е затворен за проверка отпреди седмица и ще бъде затворен до идващия понеделник. Също толкоз ясно станало, че съм излъгала, тъй като като десетгодишно хлапе за всички било ясно, че изцяло съм била в положение да прочета и схвана табелата. Разбира се, в случай че въобще бях стигнала до вратата, на която тя по този начин безмилостно си висеше.
Моят благ, мирен и извънредно толерантен
татко одобри тази моя хитрина изцяло съществено. Това беше мотивът, в който за първи път чух каквото и да е за Исус Христос, тъй като баща ми сподели, че в случай че още един път излъжа за каквото и да е, щял да ме разпъне като него. Не знаех нито какво толкоз се е случило на този човек, нито в какво тъкмо се показваше разпъването, само че по гневното изражение на баща и високия му глас съумях да отсъдя, че въобще не става дума за приятни неща. Тогава разбрах и още нещо – че на лъжата краката в действителност са къси. Както и че баща я мразеше във всичките й превъплъщения. Точно по този начин, както мразеше измяната, неискреността, несправедливостта. Заради една такава служебна бъркотия да вземем за пример веднъж от напрежение просто по този начин се строполи на земята в коридора. Както оня път, когато са му оповестили за раждането ми, единствено че с болежка и откровено човешко обезсърчение.
За страдание не съумях да виждам татко си на сцената толкоз, колкото през днешния ден ми се желае да бях. Няма да не помни обаче по какъв начин се готви за ролята на императора в постановката на Вили Цанков „ Принцеса Турандот “. Вмъкнаха го в репетиционния развой две седмици преди премиерата на мястото на различен артист. У дома се беше разразил същински възторг по този мотив, тъй като баща мощно се съпротивляваше на това решение – беше го приел като компромис, като благодеяние и в първите дни ходеше на подготовки с същинска забележима ненавист към ролята и целия развой. Ама това е баща – актьорът! Затова и не може каресът му да държи дълго, изключително когато режисьорът го завоюва. Така се случи и този път. Репетициите бяха изключителни, ежедневни, по осем – 10 часа. От стрес татко ми имаше пасажи от текста, които паметта му просто отхвърляше да запомни. И с цел да му оказа помощ, му написах тези пасажи с огромни, печатни букви върху бял лист, който залепихме на противоположната страна на дребното китайско ветрило, което носеше със себе си на сцената. Не знам дали тези дребни „ пищови “ в действителност са помогнали на моя татко да извърши добре ролята си, само че в салона аз се усещах най-важният човек! И имах чувството, че всички виждат и правят оценка моя принос. Що се отнася до баща, това беше една от най-хубавите му и запаметяващи се функции въобще. А в края на премиерата, на поклоните, Вили Цанков излезе с впечатляващата си, митична мудна походка, мина пред всички артисти, подредени в редица, спря се пред баща, поклони се надълбоко и му целуна ръка. Публиката ръкопляскаше френетически. Аз дишах с цялостни гърди театралния въздух, гледах татко си с най-голямото дъщерно замайване на света и се пръсках от горделивост.
Точно това възприятие – на горделивост, примесена с топлата ми, ненамаляваща с годините обич, на съгласуваност, взаимно битие в някакви надземни пространства и детско поклонение – стои в сърцето ми и през днешния ден. Да бъда щерка на моя татко. Да бъда Хиндова Касимова. На баща момичето...
Мария Хиндова Касимова
съумял да сгъне на две монета от една стотинка
Паричката дълги години се пазеше из фамилните съкровища – просто да не повярва човек по какъв начин такова малко, железно нещо може да бъде по този начин майсторски огънато. Винаги съм си мислела, че в случай че е имал разполагаем още толкоз време, баща евентуално щеше напряко да я навие на руло.
В следобеда на неделния ден (тогава пети октомври се падал в неделя), някъде към мързеливото време в пет и 10, на света се появила и моя благосклонност. Лекарят излязъл да заяви новината на младия татко, а той, без даже да успее да попита какъв е полът ми, просто примрял от неспокойствие в ръцете му. От този момент нататък нашата взаимна бащино дъщерна обич няма еквивалент на тази земя. Всяка вест, обвързвана с щерка му, резонираше у татко ми на равнище кафези. А пък аз всичките шестнадесет години, в които бе отредено да сме дружно на една и съща твърда почва под краката ни, бях подготвена да изляза от уютната си зона на комфорт поради него. Така както в оня петъчен ден от октомври съм предпочела да напусна предпазеното майчино тяло месец по-рано от плануваното, с цел да бъда същинският, огромен и несравним подарък за 11 октомври - рождения ден на моя татко.
Да бъдеш дете на актьор, е същинска привилегия в живота. Докато бащите на другите деца поправяха електроуреди, гледаха мач или играеха карти, моят учеше текстове. Седеше в дребната ни панелна кухня с лице към прозореца и тил към вратата й с дребното прозорче и повтаряше думи, написани от някой различен. Понякога, шептейки, ги отиграваше, от време на време ставаше и пробваше някакви неща. Колкото и пъти да влизах при него, до момента в който работеше, нито веднъж не ме е помолил да го оставя намира, с цел да продължи. В дребните почивки, които си правеше, аз му проведох цирково зрелище. И двамата доста обичахме цирка и той постоянно ме водеше да виждам животните и клоуните, а пък аз пресъздавах представленията с подръчни материали от детските си съкровищници, като органично се превъплъщавах във всеки персонаж. Бях и лъв, и дресьор, и кон, и пудел, и клоун, и магьосник. За нищо на света обаче не давах който и да е от публиката ми да се разсмее! Не знам за какво, само че всяка усмивка, плъзнала по лицето на родителите ми, ме караше да си мисля, че ми се подиграват, по тази причина и в моя цирк всичко беше на живот и гибел – а си се разхилил, а напуснах с гръм и тропот манежа! Години по-късно, пресъздавайки още веднъж спомените от тези мои представления пред татко ми, си дадох сметка какъв брой ли му е било мъчно да сдържа напиращия от вътрешната страна смях, когато леко окръгленото му детенце танцува с балетна рокля върху опънато на земята въже с изражение на руски представител, който афишира началото на Втората международна война!
Най-любимите моменти от живота ми с татко ми, артиста Хиндо Касимов, бяха тези неподлежащи на оразмеряване времеви изрезки в театъра. Не знам минути ли, часове ли са били, само че с детското си схващане одобрявах онази подмолна реалност като пространство отвън това тук и в този момент и неговите приказни закони неудържимо ме привличаха. Ходиш из коридорите, а светът ти се разкрива на метър от земята. Вратите на гримьорните са огромни и тежки, столовете, на които искаш да се качиш, са сложни за обяздване, по тази причина се набираш върху тях с две ръце, по всички страни се разхождат татковите другари,
преоблечени като крале и кралици
като просяци и дами, като джентълмени, животни и галактически същества. Кънти смях и закачки, които като дете не разбираш, само че ти е прелестно, че всички в близост се смеят. Жените, които се грижат за костюмите на актьорите, разнасят мустаци, бради и странни предмети, а единствено няколко стъпала нагоре, в още по-непристъпните и вълшебен пространства на замъка, наименуван спектакъл, има цяла стая, в която един благ, белокос човек прави перуки. Моделите са подредени в великански, опиращи в тавана аптекарски шкафове и като че ли следят безмълвно всичко пред себе си. Нищо, че нямат усти, очи и уши – всичко знаят и умно си мълчат, до момента в който детските ти очи шарят любопитно по тях и реконструират някакви лица и изражения.
Още в тези години хората на изкуството имаха проблем с развъждането на децата си поради ненормираното си работно време, та на нашите им се постановяваше да ме разнасят по местата, където работят непрестанно. Детската градина, в която ходех, постоянно замръкваше единствено с двама жители – аз и някоя блага учителка или лелка, останала да чака с мен някой да се сети да ме прибере. Мобилни връзки нямаше, тъй че мама и баща постоянно не можеха да се схванат кой поема отговорността за хлапето и до момента в който и двамата се осъзнаят, че някак прекомерно дълго липсвам във вечерната картинка, аз уплашено стоях в градината и не губех вяра. Всъщност единствено един- единствен път си помислих, че в този момент към този момент край – заедно са решили да ме изоставят. Тогава очевидно е станало толкоз късно, че учителката се е принудила да ме прибере у тях, където даже ме нахрани и ми застла легло. Седнах на ъгъла му и инатливо отказвах да заспя – сигурна бях, че направя ли го, вечно си оставам в това непознато семейство. Накрая, евентуално някъде към 10 и половина, на вратата се звънна, а когато съзрях фигурата на татко си, по този начин мощно се втурнах в обятията му, че за първи път имах възприятието, че може би от време на време въпреки всичко съм по-силна от него.
Най-смешната преживелица от ежедневното ни другарство обаче в никакъв случай няма да не помни. У нас, като в едно същинско артистично семейство, купоните бяха през ден. Приятели на родителите ми идваха, софрите се разпъваха, песните започваха малко след първите напитки, а цигареният пушек се стелеше в близост и тихомълком минаваше под вратата на детската ми стая. Един път в месеца баща нарамваше празните шишета и отпрашваше към кварталния пункт за събиране на амбалаж. Така в един ден разтовари клетия панелен балкон, малко преди да му каже дий! и той да тръгне, подреди камарите торби със стъклен амбалаж пред вратата и прозорливо ме прати да видя отворен ли е въпросният пункт. Аз излязох от вкъщи ни, а в мига, в който се слях с детската компания на улицата, изцяло и най-чистосърдечно забравих накъде бях тръгнала. Може би половин час по-късно чух с паника мощния татков глас, който ме викаше от балкона и напълно по детски, когато ме попита дали да потегля към задачата си с все торбите, аз отговорих ясно и отчетливо „ тръгваааай, отворено ееее “.
Е, да, де, но когато дошъл, претрупан като сахарска камила пред вратата на будката за връщане на бутилки, на нея висяла голяма, четливо написана табела, от която ставало ясно, че пунктът е затворен за проверка отпреди седмица и ще бъде затворен до идващия понеделник. Също толкоз ясно станало, че съм излъгала, тъй като като десетгодишно хлапе за всички било ясно, че изцяло съм била в положение да прочета и схвана табелата. Разбира се, в случай че въобще бях стигнала до вратата, на която тя по този начин безмилостно си висеше.
Моят благ, мирен и извънредно толерантен
татко одобри тази моя хитрина изцяло съществено. Това беше мотивът, в който за първи път чух каквото и да е за Исус Христос, тъй като баща ми сподели, че в случай че още един път излъжа за каквото и да е, щял да ме разпъне като него. Не знаех нито какво толкоз се е случило на този човек, нито в какво тъкмо се показваше разпъването, само че по гневното изражение на баща и високия му глас съумях да отсъдя, че въобще не става дума за приятни неща. Тогава разбрах и още нещо – че на лъжата краката в действителност са къси. Както и че баща я мразеше във всичките й превъплъщения. Точно по този начин, както мразеше измяната, неискреността, несправедливостта. Заради една такава служебна бъркотия да вземем за пример веднъж от напрежение просто по този начин се строполи на земята в коридора. Както оня път, когато са му оповестили за раждането ми, единствено че с болежка и откровено човешко обезсърчение.
За страдание не съумях да виждам татко си на сцената толкоз, колкото през днешния ден ми се желае да бях. Няма да не помни обаче по какъв начин се готви за ролята на императора в постановката на Вили Цанков „ Принцеса Турандот “. Вмъкнаха го в репетиционния развой две седмици преди премиерата на мястото на различен артист. У дома се беше разразил същински възторг по този мотив, тъй като баща мощно се съпротивляваше на това решение – беше го приел като компромис, като благодеяние и в първите дни ходеше на подготовки с същинска забележима ненавист към ролята и целия развой. Ама това е баща – актьорът! Затова и не може каресът му да държи дълго, изключително когато режисьорът го завоюва. Така се случи и този път. Репетициите бяха изключителни, ежедневни, по осем – 10 часа. От стрес татко ми имаше пасажи от текста, които паметта му просто отхвърляше да запомни. И с цел да му оказа помощ, му написах тези пасажи с огромни, печатни букви върху бял лист, който залепихме на противоположната страна на дребното китайско ветрило, което носеше със себе си на сцената. Не знам дали тези дребни „ пищови “ в действителност са помогнали на моя татко да извърши добре ролята си, само че в салона аз се усещах най-важният човек! И имах чувството, че всички виждат и правят оценка моя принос. Що се отнася до баща, това беше една от най-хубавите му и запаметяващи се функции въобще. А в края на премиерата, на поклоните, Вили Цанков излезе с впечатляващата си, митична мудна походка, мина пред всички артисти, подредени в редица, спря се пред баща, поклони се надълбоко и му целуна ръка. Публиката ръкопляскаше френетически. Аз дишах с цялостни гърди театралния въздух, гледах татко си с най-голямото дъщерно замайване на света и се пръсках от горделивост.
Точно това възприятие – на горделивост, примесена с топлата ми, ненамаляваща с годините обич, на съгласуваност, взаимно битие в някакви надземни пространства и детско поклонение – стои в сърцето ми и през днешния ден. Да бъда щерка на моя татко. Да бъда Хиндова Касимова. На баща момичето...
Мария Хиндова Касимова
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ