Невъзможно е, четейки „Времеубежище“, човек да не се сети за

Невъзможно е, четейки „ Времеубежище “, човек да не се сети за реакционните настроения, които стоят зад Брекзит и Тръмп с неговото „ Да създадем Америка велика отново”, и даже зад иредентизма на Путиновата Велика Русия, само че Господинов е прекомерно внимателен, с цел да прибягва до груба политическа ирония. Един от най-обещаващите подходи към деменцията е „ реминисцентната терапия “, която употребява артефакти и фотоси от предишното за възстановяване на настроението и съзнанието. Някои даже построяват „ селища на деменцията “, които пресъздават ситуацията от младежките години на пациентите: киносалони, заведения за хранене, автобусни спирки. Привържениците на тези практики настояват, че те оказват помощ да се удържа личността на пациентите, само че други ги подлагат на критика, че са постановки в жанр „ Шоуто на Труман “. Разбира се, в основата на тези по-дълбинни интервенции стои известна степен на машинация и не всички възобновени мемоари са щастливи. Морално ли е изкуственото връщане на хората в предишното и, в по-широк проект, дали това в действителност носи разтуха – дали отдаването на носталгията е лечебно или нездравословно – е централният въпрос на новопреведения разказ на Георги Господинов „ Времеубежище “. Господинов не се тормози доста от нормалните атрибути на художествената литература. Той вкарва психотерапевт-гериатър на име Гаустин, само че разяснява, че той е плод на въображението на разказвача, „ който първо измислих, а след това срещнах от плът и кръв “. Преди да успеем да схванем какво значи това, двамата се срещат в Цюрих, където разказвачът публицист търси литературно ентусиазъм, а лекарят е намерил вложители, които да му оказват помощ да пресъздаде предишното. Гаустин възнамерява подробно да възпроизвежда исторически пространства за пациенти с деменция „ в синхрон с тяхното вътрешно време “, като им оказва помощ да „ съчленят “ частите от себе си, които са се „ разчленили “ в процеса на остаряването им. (Умелото възпроизвеждане на сходни игри на думи е доказателство за гения на преводачката на романа Анджела Родел). Докато неговите подопечни се възстановяват към себе си, се популяризира мълвата за достиженията на Гаустин и той открива нови клиники в цяла Европа, в това число една в родната на Господинов България. Колкото по-успешен става, толкоз повече Гаустин стартира да се тревожи за психическите последствия от прекомерно лесната проходимост сред десетилетията. Той завежда разказвача в едно от своите пространства – симулирана 1968 година с винтидж цигари и джин, и му загатва, че би трябвало да построят градове, даже цели страни от предишното. Скоро Гаустин се оплаква от провалените фантазии на човечеството за XXI век. „ Част от неуспеха на бъдещето, декларира той, е и неуспехът на медицината “. Той и посетителите на неговите „ времеубежища “ стартират да виждат в предишното лек освен за деменцията, само че и за актуалната безредица и страхове. Европа е обхваната от тресчица за мемоари и страните спорят коя ера да обитават; в България социалистите, които желаят да върнат 60-те и 70-те години на предишния век, се сблъскват с националистите, развяващи протеста против османците от 1876 година Възстановяването на отминалата популярност в изискванията на групова амнезия е златна мина за мошеници като Демби, остарял другар на разказвача, който приготвя копие на балсамирания мъртвец на Георги Димитров, първия комунистически водач на България, с цел да помаха на тълпата симпатизанти. „ Колкото повече едно общество не помни, толкоз повече някой създава, продава и запълва освободените ниши с ерзац памет “, написа Господинов, осмивайки копнежа по златни епохи, които в никакъв случай не са били. Той има възприятие към дребните докосващи неща от през вчерашния ден – патинирани движимости, остарели марки кафе, прескачащи антикварни плочи, само че се опълчва на мантрата, че глобализмът, имиграцията и модернизацията сякаш са ги унищожили; всички ние сме съучастници в заличаването на историята и връщането обратно може да значи единствено назадничавост и възвеличаване на традиционалисткия кич. Невъзможно е, четейки всичко това, човек да не се сети за реакционните настроения, които стоят зад Брекзит и Тръмп с неговото „ Да създадем Америка велика отново”, и даже зад иредентизма на Путиновата Велика Русия, само че Господинов е прекомерно внимателен, с цел да прибягва до груба политическа ирония. Той е сигурен, че бягството в предишното няма да анулира споровете на сегашното. Когато поредност от референдуми разделят Европа по столетия, времевите съюзи заменят районните, а границите се затварят, до момента в който страните се борят да контролират външните си работи. Старите вражди се разпалват до такава степен, че една зле случила се възстановка на убийството на Франц Фердинанд едвам не довежда континента до ръба на „ втора Първа международна война “. След това Господинов леко се отклонява в поредност от дневникови мемоари, които разкриват когнитивния крах на самия повествовател. Сякаш привнесени са сънищата и дреболиите в края на тази затрогваща и умна книга, както и скитането из Нюйоркската социална библиотека (където Господинов е бил скорошен стипендиант на Cullman Center). Той умишлено се бави и го оправдава в епилога, който е прослава на началата: „ Краят на един разказ е като края на света, добре е да се отлага”. Напълно основателно.