Перманентната демокрация |
Нещо се случи със света през последните години - към този момент никой не желае и не може да чака. Вече никой не цени търпението (дума, която в европейските езици произлиза от „ страдалчество “) като метод за умно надмогване на желанията. Скъсяват обсега на вниманието ни новите технологии и към този момент все по-малко сме подготвени да чакаме до момента в който получим търсената информация, стока, развлечение. Но има и нещо по-дълбоко. Ние, жителите през днешния ден отхвърляме да чакаме властта да благоволи да свърши едно или друго. Изчезнала е дистанцията сред ръководещи и ръководени, тъй като те там горе са излъчени от нас и следва да вършат което ние желаеме, освен това със скоростта, с която бихме го създали самите ние.
В ерата на нетърпението демокрацията минава в ново агрегатно положение. Вече никой не може да стои със скръстени ръце от избори до избори както повеляват старите процедурни правила: жителите упорстват да управляват властта непрекъснато; идеалът им е една перманентната народна власт (парафразирам „ перманентната гражданска война “ на Маркузе), в която ще се взе участие всекидневно. Цялата работа е в какви форми да се излее тя, тъй като за момента нетърпението на жителите нерядко ражда единствено неспокойствие и съмнение.
Всъщност доста от формите на тази бъдеща перманентна народна власт съществуват, статутът им обаче е неуточнен.
Да вземем митингите – от ден на ден, а в доста от развитите демокрации – и все по-агресивни. Безспорно е правото на жителите да стачкуват или да стачкуват; демократичните страни даже толерират форми на гражданско непокорство като блокади и окупации. И въпреки всичко в какъв миг следва управляващите да се съобразят с настояванията на площада? Когато излязат повече хора в сравнение с са дали своят вот за ръководещите на предните избори? Или да гледаме обществения профил на недоволните, решимостта, жертвоготовността им? Каква роля тук имат сондажите, представящи поддръжката за недоволните?
Гражданският напън през днешния ден най-често пробва да ветира, да поставя кол в колелата на властовото деяние, както демонстрира в своята „ Контрадемокрация “ Пиер Розанвалон. Хората се активизират, с цел да махнат избран министър; рядко обаче ги виждаме със същия възторг те да оферират различен претендент на негово място. Което прочее припомня атинския остракизъм, а по-близо до нас - реалитито „ Биг Брадър “, захранвано от яд към станалите неприятни и досадни жители на къщата. Може ли гражданската сила да се обърне в положителна посока – да вземем за пример хората да пробват да наложат нови политики, които харесват? Нека е отново като в известната просвета, с лайкване, рейтване, класиране. Но по какъв начин да впишем сходно публично мнение в процедурната народна власт?
Другият миг на гражданското овластяване, това са неправителствените организации - петата власт, както от време на време ги назовават. Тази форма на общо деяние постоянно си слага за цел да бъде коректив на властта. В доста страни с демократичен режим тя е финансирана освен от филантропи, само че и от самите обществени институции, които усещат потребност от сходно партньорство. Крайно десни/леви партии и режими пък (не инцидентно!) възприемат НПО-сектора като пасмина от предатели.
И дружно с това ролята на тези организации не е по-ясно дефинирана от тази на гражданските митинги. НПО-тата от време на време упражняват напън върху институциите, от време на време биват канени на разисквания с леко агитационен темперамент. Но в общия случай ги подминават под предлог, че съставляват единствено членовете си. Някои от тези сдружения имат дълга история, авторитет и експертиза, които ги вършат по-легитимни от инцидентната констелация на членове. Е да, но без явен правилник политикът е свободен да интерпретира и надлежно да взаимодейства единствено с НПО-та, които му играят по свирката.
Една от най-новите форми на самоовластяване, това е гражданската публицистика – вършат я вероятни новите медии от интерактивния интернет Web 2.0. Всеки проверява, алармира, подвига талази от възмущения, които обществото към този момент не може да пренебрегва с извинението, че са частни отзиви. Защото технологията е направила частното - обществено. Достъпен програмен продукт разрешава даже дилетанти да снимат клипове, да инсталират, да озвучават, с една дума създават артикул, който се приближава до професионалния.
Нещо повече, цифровото информиране прави допустимо все по-доброто облекчаване на упоменатото структурно неспокойствие на актуалния човек. Научаваме всичко незабавно, възмущаваме се в действително време - служители на реда пребиват протестиращи, общинар паркирал на тротоара, политик приватизирал плажна линия... Но каква е формата, която новата народна власт дава на тази удивителна интензивност? Как разграничаваме безкористните от манипулаторите, истината от пропагандата, информацията от слуховете? Неясно. Нещата се развиват толкоз бързо, че и най-развитите модерни общества не са измислили по какъв начин да регламентират това ново измерение на публичността.
Да споменем и стихийните опити за директна народна власт – множащите се стремглаво петиции, които се реализират с помощта на услужливи уеб сайтове, изявлението на отзиви по всевъзможни тематики, организирането на спонтанни референдуми. Подобна интензивност евентуално е отклик на множащите се форми на професионални сондажи и проучвания, на които е подложен актуалният човек. А жителят през днешния ден желае да не бъде единствено въздържан обект на разбори, а и техен индивид. Впрочем перманентното следене на публичното мнение, което до неотдавна беше химера, през днешния ден е към този момент механически изцяло постижимо; въпросът е по какъв начин то да почне да въздейства върху политическите решения и да не си остава едно фоново ръкопляскане или освиркване на актьорите от публиката в тъмната зала.
Да, хората желаят референдуми, бедата е, че и те като изборите се вършат от време на време – не може да решиш да построиш атомна централа, след това да гласуваш да я разрушиш. Как да се съчетае желанието за непрестанно присъединяване с дискретния темперамент на ръководството, което следва да създава резултати и да бъде оценено съгласно тях? В някои страни вкараха партиципативно бюджетиране в общините: жителите всяка година разпределят с пряк избор една част от бюджета съгласно предоставени варианти - не желаеме монумент, дайте парите за трамвай. Друга наклонност е опитът да се създадат дейностите на ръководещите оптимално транспарантни, тъй че да се наблюдават освен резултатите, само че и самият развой на решение: парламентите даже почнаха да стават физически транспарантни като немския Райхстаг. А където си остава подозрение за нещо прикрито, смели деятели лийкват информацията в обществените мрежи и управниците би трябвало да се изясняват. Но сходни течове в повечет острани към момента не са право и от време на време даже се санкционират.
Процесът, който разказвам, ще затрудни съществено властта, само че той допуска и доста повече старания от страна на жителите. От акт на периодическо прехвърляне демокрацията се пробва да стане непрестанно положение на директно присъединяване. Никой не знае по какъв начин да стане това, търсенето продължава.
В ерата на нетърпението демокрацията минава в ново агрегатно положение. Вече никой не може да стои със скръстени ръце от избори до избори както повеляват старите процедурни правила: жителите упорстват да управляват властта непрекъснато; идеалът им е една перманентната народна власт (парафразирам „ перманентната гражданска война “ на Маркузе), в която ще се взе участие всекидневно. Цялата работа е в какви форми да се излее тя, тъй като за момента нетърпението на жителите нерядко ражда единствено неспокойствие и съмнение.
Всъщност доста от формите на тази бъдеща перманентна народна власт съществуват, статутът им обаче е неуточнен.
Да вземем митингите – от ден на ден, а в доста от развитите демокрации – и все по-агресивни. Безспорно е правото на жителите да стачкуват или да стачкуват; демократичните страни даже толерират форми на гражданско непокорство като блокади и окупации. И въпреки всичко в какъв миг следва управляващите да се съобразят с настояванията на площада? Когато излязат повече хора в сравнение с са дали своят вот за ръководещите на предните избори? Или да гледаме обществения профил на недоволните, решимостта, жертвоготовността им? Каква роля тук имат сондажите, представящи поддръжката за недоволните?
Гражданският напън през днешния ден най-често пробва да ветира, да поставя кол в колелата на властовото деяние, както демонстрира в своята „ Контрадемокрация “ Пиер Розанвалон. Хората се активизират, с цел да махнат избран министър; рядко обаче ги виждаме със същия възторг те да оферират различен претендент на негово място. Което прочее припомня атинския остракизъм, а по-близо до нас - реалитито „ Биг Брадър “, захранвано от яд към станалите неприятни и досадни жители на къщата. Може ли гражданската сила да се обърне в положителна посока – да вземем за пример хората да пробват да наложат нови политики, които харесват? Нека е отново като в известната просвета, с лайкване, рейтване, класиране. Но по какъв начин да впишем сходно публично мнение в процедурната народна власт?
Другият миг на гражданското овластяване, това са неправителствените организации - петата власт, както от време на време ги назовават. Тази форма на общо деяние постоянно си слага за цел да бъде коректив на властта. В доста страни с демократичен режим тя е финансирана освен от филантропи, само че и от самите обществени институции, които усещат потребност от сходно партньорство. Крайно десни/леви партии и режими пък (не инцидентно!) възприемат НПО-сектора като пасмина от предатели.
И дружно с това ролята на тези организации не е по-ясно дефинирана от тази на гражданските митинги. НПО-тата от време на време упражняват напън върху институциите, от време на време биват канени на разисквания с леко агитационен темперамент. Но в общия случай ги подминават под предлог, че съставляват единствено членовете си. Някои от тези сдружения имат дълга история, авторитет и експертиза, които ги вършат по-легитимни от инцидентната констелация на членове. Е да, но без явен правилник политикът е свободен да интерпретира и надлежно да взаимодейства единствено с НПО-та, които му играят по свирката.
Една от най-новите форми на самоовластяване, това е гражданската публицистика – вършат я вероятни новите медии от интерактивния интернет Web 2.0. Всеки проверява, алармира, подвига талази от възмущения, които обществото към този момент не може да пренебрегва с извинението, че са частни отзиви. Защото технологията е направила частното - обществено. Достъпен програмен продукт разрешава даже дилетанти да снимат клипове, да инсталират, да озвучават, с една дума създават артикул, който се приближава до професионалния.
Нещо повече, цифровото информиране прави допустимо все по-доброто облекчаване на упоменатото структурно неспокойствие на актуалния човек. Научаваме всичко незабавно, възмущаваме се в действително време - служители на реда пребиват протестиращи, общинар паркирал на тротоара, политик приватизирал плажна линия... Но каква е формата, която новата народна власт дава на тази удивителна интензивност? Как разграничаваме безкористните от манипулаторите, истината от пропагандата, информацията от слуховете? Неясно. Нещата се развиват толкоз бързо, че и най-развитите модерни общества не са измислили по какъв начин да регламентират това ново измерение на публичността.
Да споменем и стихийните опити за директна народна власт – множащите се стремглаво петиции, които се реализират с помощта на услужливи уеб сайтове, изявлението на отзиви по всевъзможни тематики, организирането на спонтанни референдуми. Подобна интензивност евентуално е отклик на множащите се форми на професионални сондажи и проучвания, на които е подложен актуалният човек. А жителят през днешния ден желае да не бъде единствено въздържан обект на разбори, а и техен индивид. Впрочем перманентното следене на публичното мнение, което до неотдавна беше химера, през днешния ден е към този момент механически изцяло постижимо; въпросът е по какъв начин то да почне да въздейства върху политическите решения и да не си остава едно фоново ръкопляскане или освиркване на актьорите от публиката в тъмната зала.
Да, хората желаят референдуми, бедата е, че и те като изборите се вършат от време на време – не може да решиш да построиш атомна централа, след това да гласуваш да я разрушиш. Как да се съчетае желанието за непрестанно присъединяване с дискретния темперамент на ръководството, което следва да създава резултати и да бъде оценено съгласно тях? В някои страни вкараха партиципативно бюджетиране в общините: жителите всяка година разпределят с пряк избор една част от бюджета съгласно предоставени варианти - не желаеме монумент, дайте парите за трамвай. Друга наклонност е опитът да се създадат дейностите на ръководещите оптимално транспарантни, тъй че да се наблюдават освен резултатите, само че и самият развой на решение: парламентите даже почнаха да стават физически транспарантни като немския Райхстаг. А където си остава подозрение за нещо прикрито, смели деятели лийкват информацията в обществените мрежи и управниците би трябвало да се изясняват. Но сходни течове в повечет острани към момента не са право и от време на време даже се санкционират.
Процесът, който разказвам, ще затрудни съществено властта, само че той допуска и доста повече старания от страна на жителите. От акт на периодическо прехвърляне демокрацията се пробва да стане непрестанно положение на директно присъединяване. Никой не знае по какъв начин да стане това, търсенето продължава.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ