Нека започнем последната статия от трилогията за тараумарите с историята

Нека стартираме последната публикация от трилогията за тараумарите с историята на Скот Юрек. Невероятният Скот Юрек! В света на ултрамаратоните надали има по-митично име от неговото. Стройният, дългокос бегач на свръхдълги дистанции е прочут със своя невъобразим перфекционизъм и маниакална подготовка. Светът на ултрамаратонците е гъсто обитаем с извънредно ексцентрични персони. Трябва в действителност необикновен темперамент, с цел да се подложиш на безумно непрестанно бягане от 150-200 километра в пресечени местности включващи пустини, планини, глетчери и нощно тичане по мъчно проходими пътеки. Юрек не е изключение, само че неговата екстравагантност се демонстрира в педантичния му метод към най-малкия подробност в бягането. Изключително ерудираният Скот постоянно бяга върху пътека, с цел да пресметна най-малките отклонения в крачката си, наклона на тялото, метаболичните процеси в мускулите си, пронацията на стъпалото си и така нататък

Всяко лято в Калифорния се организира митичното съревнование по устойчивост наречено Уестърн Стейкс. 160-километровото трасе се вие през пустини, дефилета и снежни планини и слага на грубо тестване даже най-железните участници. Уестърн Стейкс е най-престижният ултрамаратон в Северна Америка. Да го завършиш е мъжество, а тези които са го спечелили даже един път, са считани за чудеса на природата. Скот Юрек шокира света на ултрамаратонците, спечелвайки надпреварата още от първия път. След кoетo…го завоюва в още 6 поредни години.

През 2005 година Юрек реши да опита нещо още по-ужасно – безумието наречено Бедуотър Ултра! Това са 210 изпепеляващи километра бягане в огнената паст на Долината на гибелта. В това надпреварване не става дума за довеждане докрай, а за възкръсване. Температурите карат живака да клокочи в термометъра, а асфалтът безусловно се топи и залепва за маратонките на безусловно откачените участници. Долината на гибелта е най-горещото място на планетата, където всяка година умират хора останали даже за броени минути под разяреното слънце. С други думи Бедуотър, който се организира през лятото, не е толкоз съревнование колкото мъчение. Отново, още с първото си присъединяване, Юрек завоюва надбягването освен това със смазваща преднина и нов връх на трасето. Скот продължи да печели съревнование след съревнование и последователно построи аура на неуязвимост към именитото си име. След като покори всички вероятни ултрамаратони в Щатите се нахвърли като див звяр върху останалия свят и завоюва някои от най-престижните надпревари от Хонг Конг, през Япония та чак до Гърция, където сграбчи в три поредни години първото място в 235-километровия Спартатлон.

Юрек е максималист и искаше да покори целия свят – да потвърди не толкоз на другите колкото на себе си, че е най-издръжливият бегач на планетата. Оставаше му единствено едно последно предизвикателство: именитите тараумари, живеещи надълбоко в Mедения каньон в щата Чиуауа в Северно Мексико. Както към този момент научихме, cветът на бягането бе разстърсен радикално когато през 1993-а двама възрастни тараумари участваха в убийствения ултрамаратон Ледвил в Колорадо и леко оттегчени смазаха безмилостно съперниците си като фолк певица си бемол.

Скот знаеше, че до момента в който не премери силите си с тях няма да може с чиста съвест да назова себе си най-великия бегач на свръхдълги дистанции. Така че Юрек реши да провокира тараумарите в епично надпреварване на техен личен терен – 80-километрово трасе по пътеките на непристъпния Mеден каньон, което естествено бе проведено от нашия остарял прочут Кабайо Бланко!

Преди няколко години Крис Макдугъл се добра до Кабайо и тараумарите, с цел да се опита да разгаде тайната на тяхното здраве и дългоденствие. В последните две публикации и ние се опитахме да декодираме доста от загадките, свързани с метода им на живот, хранене, обществена конструкция и така нататък В днешния материал обаче ще надникнем към най-важната, определяща характерност на рарамурите – техният безподобен жанр на тичане, неговият генезис и ролята, която играе за тяхната пословична неуязвимост.

“Първите тараумари, които видях да бягат бяха група 12-15 годишни хлапаци, които се състезаваха между тях ”, спомня си Макдугъл. “Всички тичаха необикновено, по метод, който не бях виждал, само че даже сред тях изпъкваше едно удивително 12-13 годишно момче с красиво лице, което тичаше като извънземно. Наричаха го Марселино. ”

Момчето се оказало наследник на най-великия бегач на рарамурите Мануел Луна. Тичало като планински поток сред камъните с голяма усмивка на лицето и коси беснеещи във вятъра. “Някой ден Марселино ще бъде най-великият първенец на рарамyрите! ” декларирал ухилен Кабайо, забелязвайки възхищението на Макдугъл.

Когато Макдугъл се добрал до каньона и бил позволен да следи индианците по време на тичане, той забелязал, че биомеханиката на техните придвижвания била доста друга от нашата. Рарамурите се носели върху каменистите пътеки в равномерен, мек темп, само че с къси крачки. Стъпалата им като че ли милвали земята, отблъсквайки се изненадващо бързо, само че меко. Ръцете им се движели динамично, само че от кръста нагоре телата им сякаш оставали неподвижни по време на бягане. Тогава Крис си дал сметка че повода е в това…кoетo тараумарите нямат върху краката си. Работата е там, че рарамурите не носят маратонки или обувки – те бягат или боси или с примитивни сандали. Колкото и да е необичайно, вероятно точно в това се крие тайната на техния омаломощаващ жанр на тичане и непонятен имунитет към всевъзможни травми.

Огромните производители на маратонки като Найки и Адидас също имат секрети. Най-голямата от тях е, че комплицираните им дизайни, мнoгoслоеви стелки, гелове, въздушни възглавници и така нататък носят повече щета в сравнение с изгода. Ето нещо, което в никакъв случай няма да научите от PR департамента на Найки: В историята на модерната маратонка импортирана на пазара от Бил Боуерман и Фил Найт при започване на 70-те, няма нито едно научно доказателство за това, че тя предотвратява травмите измежду тичащите маси. Нито едно ! Точно противоположното – епидемията от скъсани ахилеси, ставни травми, плантарни фасциити и така нататък която заля света на бегачите през последните години стартира тъкмо с въвеждането на маратонките и тяхното продължаващо натъпкване с от ден на ден гелове, стелки и ненужни отпадъци. Всеки път, когато показват следващата си 130 доларова маратонка, огромните компaнии, ни подмятат най-малко 5 страници с купени изказвания на учени, без никoй да си направи труда да ги подложи на статистическо изследване.

Накрая самият Боуерман се отхвърли от компанията, която сътвори, наскърбен от посоката на комерсиализация, начертана от корпоративните упоритости на Найки. Едно от най-шокиращите научни проучвания бе осъществено от доктор Бернар Марти в Университета в Берн. След като анализирал хиляди бегачи, той открил че тези, които носят по-скъпи маратонки имат 123% по-голям късмет да претърпят травма от тези, които бягат с най-евтините обувки! “Естествено! ”, сподели великият треньор Артър Лидиърд, “Колкото повече изкуствена опора даваш на дадена област – толкоз по-слаба ще става. Колкото повече я използваш – толкоз по-силна! Когато преди 40 години хората бягаха с платнени маратонки съвсем не съществуваха ахилесови скъсвания, а за плантарен фасциит даже не бяхме чували. ”

Друго величие в бягането на разстояние доктор Джерард Хартман твърди следното: “През последните 25 години хората извадиха краката си от кондиция, вкарвайки ги в обувки, които работят вместо тях. Все едно да си вкараш крайници в гипс – мускулите ще атрофират, а сухожилията ще се съкратят и ще станат нежни. ” Интересно е, че в случай че свалите обувките и се опитате да тичате боси ще установите че крачката ви от единствено себе си става по къса. Приземяването е инстинктивно върху възглавничката в предната част на ходилото, а не нездравословното придвижване пета-пръсти особено за от ден на ден бегачи. Природата си знае работата. Вижте единствено архитектурата на стъпалото и ще откриете талантлив дизайн, който инженерната просвета се пробва да пресъздаде в продължение на епохи. Арката, най-великата поддържаща конструкция в природата, е в центъра на всичко. Колкото повече натискаш върху нея – толкоз по-силна става. В тялото на индивида няма по-сложна механична структура от стъпалото. 26 кости, 33 стави, 12 сухожилия и 18 мускула работят в комплициран синхрон, с цел да обезпечат идеална преносима опора. И колкото по-свободни са, толкоз по-добре си правят работата. Когато контактува със земята кракът получава непрестанен поток от информация, с цел да може бегачът да приспособява и поправя придвижването на цялото тяло. Тараумарите нямат маратонки….нямат и травми до дълбока напреднала възраст.

Аз самият от години пострадвам от призрачен ахилесов тендинит, дължащ се на цяла безкрайност тичане по площадки и стадиони. Сутрин глезените ми са вдървени, а болката пари петите ми даже по време на сън. Тук от началото на века стартира да става все по-популярно тичането на необут крайник. Един от най-известните негови знаменосци е бегачът Тед Макдоналд прочут като “Босият Тед ”. Донякъде от обезсърчение взех решение и аз да опитвам метода на рарамурите и да захвърля маратонките. Но по какъв начин по дяволите да излезна да тичам необут по асфалта? Едва ли ще ми отнеме дълго преди да направя мазоли с размера и недай си боже формата на Азис.

Да не приказваме за счупени стъкла, пирони и така нататък Отговорът се оказа един чудноват артикул наименуван “Vibram five fingers ”. Става дума за нещо като гумена обвивка на стъпалото която се обува пръст по пръст. Тази забавна “кракавица ” (дали да не я патентовам тази дума?) е изненадващо комфортна и дава опция да тичаш на практика на необут крайник, без да се нараниш. Предполагам, че популяртността на кракавиците Vibram ще ги направи в най-скоро време налични и в България. Резултатът от този тип бягане е фрапантен. За няколко месеца болката изчезна и капризните ми глезени съвсем оздравяха.

Тичането е досадно, затъпяващо и неуместно, нали? Макар че постоянно ми се е отдавало и аз сходно на множеството хора, постоянно съм ненавиждал бягането. Смятал съм го за монотонно, цикличнo и скучно. Когато започнах да приготвям тези три публикации се питах за какво в действителност тараумарите толкоз обичат да тичат? Това, което научих е, че бягането на разстояние е неразделна част от човешката същина и по-всяка възможност съществен миг в нашата еволюция. Ние споделяме 95% от ДНК-то си със шимпанзетата. Това, което не споделяме е ахилесово сухожилие – този възхитителен тъничък конец, който съхранява и отделя сила сходно на ластик или пружина и свързва триглавия бедрен мускул с петната кост. Шимпанзетата и горилите го нямат, заради което на процедура не могат да тичат.

Добре, ще кажете, само че в случай че в действителност сме основани да тичаме, за какво изобщо сме се изправили на два крайници. Няма логичност! Погледнете гепардите, конете, кучетата, антилопите, зайците – най-великите спринтьори в природата се носят ниско до земята на четири крайници. Дори да оставим настрани животните…Погледнете колите. Има обикновена физика в това да имаш опора върху четири точки: изправиш ли се, губиш аеродинамика, демараж и скорост. Причината е в това, че ние не сме еволюирали, с цел да ставаме спринтьори.  Според модерната антропология античните ни предшественици са ловували с тичане в големи обширни савани. Преследвали са в спокоен темп плячката си, до момента в който тя не се строполяла полyжива на земята. Единственото, което им е трябвало, е да я виждат въпреки и в далечината…Колкото по-високо е било полезрението им – толкоз по-добре. Колкото по-изправени – толкоз по-голям е шансът дивечът да не изчезне на хоризонта. Антрополозите назовават това ловуване “пърсистънс хънтинг ” и считат, че също ни е помогналo да развием концептуално размишление и прогнозиране. Преди 15-ина години, южноафриканският математик Луис Либенбърг, търсещ корените на нереалното мислене в хората, откри последните няколко представители на нашата раса, които към момента ловуват по този метод. В неповторим опит, той се включил към 7 бушмена в Калахари и без подготoвкa съумял да взе участие сполучливо в сходен лов.

Ние освен, че сме тичащи животни, а по всяка възможност сме най-хубавите бегачи на дълги дистанции в природата. Вярно е, че сме трагични спринтьори. Дори Юсейн Болт е охлюв спрямо множеството четириноги бегачи. Но, когато стане дума за устойчивост, нещата се трансформират. Конете? Бием ги на дистанции от над 150 километра. Антилопите? Както към този момент спомeнахме, прадедите ни са ги ловували в саваните, преследвайки ги с тичане, до момента в който животните паднели мъртви от отмалялост и дехидрация. Сибирските хрътки? Може, само че в Сибир. 50-годишен човек в неприятна форма ще ги надбяга….стига да е задоволително горещо. Знаете ли, че ние сме единствените млекопитаещи, които отделят топлината в тялото си най-вече посредством повърхността на кожата. Няколко милиона потни жлези и липса на четина ни дава голямо предимство на огромни дистанции.

Днес доста антрополози имат вяра, че ние сме основани да тичаме и са изолирали към 30 биологически белега потвърждаващи тази доктрина. Наскоро бе открито, че неандерталецът не е стадий в нашата еволюция – той е съществувал паралелно с модерния човек. Бил е по-силен, по-облечен, по въоръжен и с по-голяма черепна кутия от нашата, само че е избрал да остане измежду дърветата. Може би по тази причина неандерталецът е липсващ вечно в горите на времето, до момента в който прадядовците ни са хукнали да си кроманьонстват щастливи из саваните, с цел да сложат началото на преобладаваща цивилизация.

От момента, в който сме си махнали кокалчетата на ръцете от земята и сме се изправили, ние сме почнали да тичаме. В един свят цялостен със зъби, това е бил нашият огромен коз. Тичали сме, с цел да ядем. Тичали сме, с цел да не бъдем изядени. Тичали сме, с цел да развием съзнанието си. Тичали сме, с цел да живеем здрави до дълбока напреднала възраст. Тази есен трима американски учени завоюваха Нобеловата премия за медицина, защото най-сетне откриха функционалността на теломерите. Теломерите са мистериозни формирания в края на всяка наша хромозома – нещо като капачки. Оказа се, че с времето те се съкратяват и когато станат прекомерно дребни клетката умира. Миналата година бе изследвана група бегачи на дълги дистанции със междинна възраст 51 години. Учени мериха дължината на теломерите в белите им кръвни телца и изумени откриха че те са с 40% по дълги от на тези, които не спортуват. С други думи в случай че тичате ще изглеждате добре освен физически, а ще бъдете по-млади на клетъчно равнище!

През 2004 година огромният американски антрополог доктор Денис Брeмбъл направи необикновено изобретение. Започвайки от 19-годишна възраст, хората усъвършенстват бягането си за устойчивост всяка година до момента в който станат на 27 години. Оттам нататък издръжливостта ни последователно стартира да спада. В даден миг стига назад до равнището, на което е била когато сме били на 19. Знаете ли по кое време настава този миг? На 30-годишна възраст? 38? 40? 50? Не! Знам какъв брой е мъчно за поверие, само че шокиращият отговор е 64! Ако сте в идеална физическа форма, в случай че сте се поддържали цялостен живот, на 64-годишна възраст ще бягате на огромно разстояние, по този начин както сте го правили на 19! Издръжливостта ни е единственото физическо качество кодирано да бъде с нас до дълбока напреднала възраст!

Моята злоба към тичането стартира да се стопява някъде на втория месец. Зает в работа и писане, пропуснах два дни бягане и усетих чудноват мускулен апетит. Захвърлих обувките и хукнах в спокоен концерн към парка, търсейки познатия, опияняващ транс, който идва след към 30-та минута. Тук го назовават “ранърс хай ”. Човек стартира да се носи някак си леко, гълтайки на жадни хапки пространството пред себе си. Забързаната улица без да подозира забавя фрагмента си, градският безпорядък влиза в равномерен темп. Земята под краката ти стартира да приказва. Асфалтът е приятел… Крачките са шпации отмерващи вътрешното съзерцаване, за което все не ни остава време. Тичаш…тичаш…тичаш… и най-сетне оставаш уединено със себе си, с въздуха надълбоко в алвеолите, с предишното, с бъдещето, с някакво антично завещание вплетено в гените ни…и с разбирането, че Тараумарите несъмнено са прави – ние сме родени да тичаме и в случай че продължиме да забравяме като раса по какъв начин да се движим, някой ден няма да можем да си спомним за какво сме родени.

Някъде там измежду пещерите на Сиера Мадре мъждука пламъкът на едно изчезващо изкуство. Истината е, че индианците в Медения каньон няма да съществуват още дълго. Останали са единствено няколко хиляди от тях, цивилизацията ги притиска отвред, а наркокартелите ги избиват без причина – просто по този начин – поради ловната тръпка. Скот Юрек рискува живота си, с цел да се добере до тях. Заедно с него в каньона дойде и Босият Тед и още няколко елитни бегача. Великият Юрек бе в невероятна форма, наложи убийственo тeмпo и съумя да победи всички…с изключение на първенеца на тараумарите Арнулфо, който прелетя през трасето като недействителен, безтелесен фантом. Крис Макдугъл бе там и твърди, че откакто е приключил на омразното второ място, Скот е намерил Арнулфо измежду тълпата от индианци и му се поклонил до земята.

След надпреварата, Крис Макдугъл попитал къде е Марселино – дребният вундеркинд и предстоящ първенец? Рарамурите навели глави, а бащата на момчето се разплакал. Преди месец разкрили тялото на Марселино на планинска пътека- прострелян в сърцето от случаен патрон на наркотрафикант.

Историята на тараумарите ми даде голямо количество храна за размисъл и преоценка на личния ми метод на живот. Не споделям, че би трябвало да извадим себе си от нашия свят и да търсим смисъл за съществуването си някъде из дивия меден каньон. Не всеки е Кабайо Бланко. Но фактът че в 21 век, на крачка от цивилизaцията, съществува свръхздрава човешка раса, живееща в егалитарна идилия, не може да не ви накара най-малко да преосмислите някои неща. Тези почтени рожби на праисторията живеят без електричество, коли, холивуд, интернет, мобифони, фейсбук, биг брат, макдоналдс и така нататък Ако ние сме цивилизованите, а те диваците, за какво тогава сме все по-болни, по-дебели, по-депресирани. Как е допустимо тези палеолитни варвари да живеят толкоз спокоен и пълностоен живот? Те не търсят тайната на щастието, тъй като не имат вяра че щастието имa секрети. Ние гоним упоритости, които за тях нямат стойност. За какво им е огромна къща, откакто и най-огромният дворец е трохичка съпоставен с небето над каньона им? Може би въпросът е не дали те имат прекомерно малко, а дали ние нямаме прекомерно доста. Може би просто вървим против природата си и в това е коренът на проблемите ни.

Помните ли надпреварата в Ледвил, което бе извоювано от 55-годишния Виторияно. В същото съревнование на 24 място приключи един висок, русокос и изпълнен с удивление към двамата индианци мъж на име Майкъл Хикмън. До скоро Хикмън бил професионален боксьор и един от най-обещаващите гении в американския кик-боксинг. Но светът му се разпаднал на несъбираеми отломъци, когато брачната половинка му внезапно го изоставила поради различен. Съкрушен, той от своя страна изоставил себе си и всичко обвързвано с предходния си живот. Край на боксовата кариера. Край на всичко. Дал си даже ново име и почнал да тича…Непрекъснато. Сякаш желал да избяга от живота си. На надпреварата в Ледвил усетил необяснима връзка с мистериозните индианци. Те от своя страна незабавно разбрали и обикнали наранената му душа. Нарекли го Кабайо Бланко. Белият Кон. Причината Кабайо Бланко да си вдигне остарялата раница от родния Колорадо и да се пресели в каньона бе както бягството от себе си по този начин и бягство към себе си: вътрешното чувство за съпричасност към тази общественост и разбирането, че той по всяка възможност е предопределен да стане първият бял Тараумара в историята на човечеството.

Състезанието сред Юрек и рарамурите бе единствено началото. От тогава насам ултрамаратонът се организира всяко лято и събира от ден на ден елитни бегачи в сърцето на каньона. Наричат надпреварата “Ултрамаратон Кабайо Бланко ”, само че той самият го назовава “моята сбъдната фантазия ”.

Знаете ли, в края на тази история, която промени моя живот, ми излиза наяве, че  най-голямата загадка на Медения Каньон е, че в случай че се спуснем на неговото дъно, няма да открием тараумарите, а нещо доста повече. Ще открием себе си – античното начало на нашата идентичност. Ние всички сме тараумари и можем единствено да спечелим, в случай че престанем да го забравяме.

Не питайте по какъв начин, само че съумях да се свържа със самия Кабайо Бланко – неуловимата сянка на Сиера Мадре! Има хора, с които е просто орисано да станеш другар. Помолих го да каже нещо особено за хората в България и той изиска да ви предам следното буквално:

“Докато другите водят война, ние се събираме обединени тук на дъното на нищото, в мястото от което сме пристигнали и от което сме омесени, с цел да създадем мир, естетика, истина и хубост и с цел да споделим с всички това, което майката земя толкоз обилно ни е предоставила. Корима – шерване. Нека рарамурите и всички ние, по нашия си личен несравним метод продължаваме да тичаме свободни . ”