Нека не се оставяме на потока ежедневни новини. Той е

Нека не се оставяме на потока ежедневни вести. Той е съвсем затлачен от бюлетините за броя на инфектирани от вируса, за болничните кревати, за умрелите, за чакащи ред да бъдат заровени, написа epicenter.bg.

След това - за нерешените политически съперничества на локално, национално и интернационално ниво. За едни или други огромни планове, за които, е само несъмнено, подозрението за реализирането им. За нечии и други щури упоритости и искания.

Но в случай че се облегнем на въображението ни? И опитаме да се забележим – нашето време и ние в него – през погледа на потомците ни? След два, след три века, а за какво не и след едно, или две, хилядолетия. През погледа на тези, които без персонални ползи и пристрастия, ще претеглят и съпоставят нашите каузи и дни, с претърпяното от човечеството до момента?

Убеден съм, че в исторически смисъл, ще ни завиждат. Защото, сравнявайки с това, което е било, ще заключават, че сме живели във велико време. В една от епохите, в които, с разрушеното, новоизграденото, въобразеното за бъдещето, индивидът е успявал да направи поредна огромна крачка в своя път.

Пандемията „ коронавирус 19 “? Дали изобщо далечните ни потомци ще я вземат поради, правейки оценка на нашето време? Човечеството е надживявало с триумф и доста по-тежки тествания от нея. И като цялостна общественост, е излизало от дните и нощите на тъга и паника за близки, които са си отишли, решено да направи и това, до което те не са доживели. А може би, вглеждайки се, те ще оценят, че по отношение на тестването, наложено ни от „ коронавирус 19 “, сме съумели да обединим и „ хвърлим на кантара “, сили, средства и организация, като против никое друго сходно тестване досега? И това е също една от чертите на времето, в което живеем.

Но другото – над и оттатък пандемията? Никога до момента планетата Земя не е „ носила на гърба си “ сходен жив товар от човешки същества. В няколкото десетилетия след Втората международна война човечеството умножи редиците си неколкократно. Съумявайки да реди стопанска система, обществени, интернационалните и всевъзможни други връзки със разногласия, само че без да нарушава границата, оттатък която са груповият разпад и самоубийство.

Ще отбележат вероятно нашите потомци, че в пътя ни през хилядолетията е имало не един и двама, които, застанали отпред на своето племе, на своята нация, на съюз от страни, са имали претенцията да „ редят и владеят света “. Кога със популярност и придобивки, по кое време с не толкоз щастливи последствия. Но едва ли в друга ера толкоз доста нации и страни, толкоз доста индивиди, са имали волята, въображението и решимостта да търсят свои пътища, с цел да се борят за свое виждане за бъдещето на света, както е в наше време, окуражени да обединят колкото се може повече съвременници към своите фантазии.

И, вероятно – основното. Което ние, точно тъй като сме съвременници, едва ли съумяваме цялостно да усетим и оценим. Имам поради, усилието, което поставяме като персони, като общности – фамилни, национални, обществени, интернационални, културни и така нататък – за развиването на Човека. Като се стартира от осъзнаването и надлежно развиването на виталния капацитет на всеки един и се стигне до вероятностите за обвързването на този капацитет с това, което предлага, и, най-много, се надяваме да реализира в бъдеще, изкуственият разсъдък.

Ние не си даваме сметка, само че потомците ще го виждат и оценят. Именно в нашето време човечеството прави една от огромните си крачки в своя път. Като тази с потреблението на огъня. Или с изобретяването на първите оръдия на труда. Или с земеделието и скотовъдството. Или с парите и търговията. Или с построяването на обществен ред, гарантиращ салдото сред личностните и публичните ползи.

Всеки от нас носи парченце от отговорността на човечеството за триумфа на тази огромна крачка в общия ни път.

Дано го помним!