Щастието - да държиш някого в ръцете си, сякаш държиш целия свят - ОРХАН ПАМУК
Не взимайте всичко чак толкоз на съществено. Не е ли животът хубав. Обърнете внимание на детайлностите, най-важното нещо в живота е щастието, опцията да оцелеем в това нетолерантно общество, което сами си създадохме.
Винаги съм твърдял, че в сърцето на романа лежи способността на човек да се съпоставя с другите. Когато започнеш да се идентифицираш с някой, който е друг от теб, който даже е от напълно друга просвета от твоята, започваш да разбираш нещо. Разбирането е основата на толерантността. Винаги съм сериозен към нетолерантността на всички места по света, само че не пиша за това. Наясно съм, че хората могат да четат това, което пиша, само че да не се съгласяват с него. Виждам романите си като сцена, на която доста разнообразни гледни точки – културни, обществени и политически, – се размесват. Никой не знае за другите култури задоволително.
Идеализмът, нереалният идеализъм постоянно се конфронтира с действителността на хората, на индивида от улицата. Детайлите от всекидневието постоянно са по-убедителни от която и да е политическа фикция и измама.
Себененавистта е ОК. И аз я изпитвам. И това в действителност е ОК. При нея неприятното е, в случай че не знаеш по какъв начин да се отървеш от нея, по какъв начин да я управляваш. Себененавистта в действителност може да е хубаво нещо, в случай че успееш да прозреш какъв е механизмът й, тъй като това ще ти помогне да схванеш останалите.
Ще проумееш най-накрая, че идентичното мислене на хората е причина за всичките несгоди по света, тоест, за това,че бедните са така небогати и глупави, а богатите така богати и умни, за грубостта, жестокостта и бездуховността, тоест, за всяко нещо, предизвикващо у тебе предпочитание да умреш и да се чувстваш отговорен. Ти към този момент предусещаш, по-добре ще ти е, в случай че си злобен и аморален тук, където всеки оглупява и умира, преструвайки се на честен.
И мъжете, и дамите имаме нещо общо: нощем в сънищата си прегрешаваме с тези, за които денем не смеем и да помислим.
Щастието е това да държиш някого в ръцете си с чувството, че държиш целия свят.
Ако я няма сродната ти душа, няма никаква потребност и от личната ти душа.
Не желая да бъда дървото. Искам да бъда смисълът, който носи.
Любовта ли трансформира хората в простаци или единствено простаците се влюбват?
Хората лъжат единствено когато имат нещо, което се ужасяват, че ще изгубят.
Орхан Памук е турски публицист, придобил интернационална известност през 1990-те години. Носител е на Нобеловата премия за литература за 2006 година
В романите си, представителни за късния постмодернизъм, Памук се пробва да съчетае традициите на европейската литература и османската изящна книжовност.
Подчертан е ползата му към османската просвета, конфликтът и взаимоотношенията сред „ източно “ и „ западно “ са главната тематика в „ Името ми е червен “ и „ Бялата цитадела “.
Орхан Памук е роден на 7 юни 1952 година в Истанбул в семейство с положително публично състояние – татко му е шеф на турския клон на IBM. Завършва Робърт лицей, по това време към този момент приблизително учебно заведение, след което учи архитектура в Истанбулския механически университет.
През този интервал той стартира да се занимава главно с писателска активност. Завършва публицистика в Истанбулския университет през 1977, а от 1985 до 1988 посещава Колумбийския университет в Ню Йорк и Университета на Айова.
През 2005 година две турски професионални асоциации завеждат наказателно дело против Орхан Памук поради негови противоречащи на турското законодателство изказвания по отношение на Арменския геноцид от 1915 – 1917 и избиването на 30 000 кюрди от турското държавно управление. През януари 2006 обвиняванията са отхвърлени по процедурни аргументи.
На 12 октомври 2006 е награден с Нобеловата премия за литература.
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм :
Вижте още: Човек, който няма съвест и добрина, той не страда – ХАЛЕД ХОСЕЙНИ
