Не позволяваха на двете сестри да гледат телевизия – най-много

Не позволяваха на двете сестри да гледат телевизия – най-вече по двайсет и пет минути на вечер; татко им беше изключително нетърпим – заключваше телефона на Мария, огромната сестра и прибираше таблета на София, дребната. Телевизорът след осем вечерта им беше изцяло неразрешен. Тогава Мария, надутата третокласника, чешеше приказки, които й бяха изцяло безинтересни, а дребната прегръщаше най-хубавото си приятелче – мечето Меда, която в действителност не беше мече. Всеки ден Меда можеше да става нещо друго – авиатор, когато София я мяташе към тавана, парашутист, когато й връзваше полата на майка им вместо парашут, учителка, при положение, че захлупеше на носа й очилата на страхотната им баба, разбойничка, когато й пъхнеше под мишница фенерчето, закупено от баба им за 5 лв. от магазина „ Левчето “. Меда се справяше даже като доктор, когато Софи й даваше счупения уред за кръвно и Меда мереше кръвното на играчките от дълбокия панер в ъгъла – по тази причина всички, даже дивият пластмасов кон Тошо, бяха в цветущо здраве.

Една вечер техният татко, още по-строг от строгата им майка, не помни да им каже да отиват в детската стая в осем часа вечерта. Телевизорът им сподели нещо напълно комплицирано.

София погледна екрана и се намръщи. Даваха по какъв начин някакви къщи се събарят и хората пищят. Поредната глупава електронна игра, рече си дребната и помоли татко си - незабавно в случай че обича, апелирам, да смени канала. Този път удари на камък. Баща й постави отдалеченото в джоба си, не й обърна повече внимание, просто остави Меда, любимката, в скута на София. Момичето реши, че ще остане ядосана на татко си отсам до края на света. Такъв начумерен татко не заслужава положителните си деца.

София обаче беше мъдро дете и незабавно измисли какво да прави.

- Мамо!– извика тя.

- Отивай в детската стая – подреди майка им. – Играй си с Меда.

- Хайде! – подкани я сестра й Мария, която въпреки и прекомерно наперена, от време на време в действителност знаеше нещичко повече. Но в този момент номерът й нямаше да мине

– Ти какво мислиш, Меда? - момичето се обърна към мечето, което стремително беше застанало нащрек. - Ако на някого му е прилошало, не се бойте. Меда е лекарка. Ще ви помогне.

Без подозрение Меда можеше да лекува. Например един път, когато кака й Мария подвигна температури по-висока от блока, вход В, в който живееха, по-заплашителна от сянка на куче, София постави Меда до главата на сестра си. На сутринта Мария се разсъни без троха температура. Блокът, в който живееха, беше на осем сиви и тежки етажи и човек напълно естествено вдигаше температура от боязън. Наистина, татко й беше дал на Мария някакво гадно лекарство, само че Софи знаеше същинската причина за оздравяването на сестра си.- Меда беше способно мече, най-разкошното, най-кафявото, с най-черните очи в целия свят. Вярно е, че Софи се опита да капе очни капки в очите на мечето и напълно без да желае, откъсна едното черно копче – т.е. окото на мечето. После се постара да го зашие, само че се набоде толкоз надълбоко! Изтече едно езеро кръв и целият вход В на Блок 36, от първия до осмия сив етаж, разбра за това езеро. Окото на Меда беше зашито от майка й и мечето стана още по-зорко и по-интелигентно.

София искаше да разбере какво става с тв приемника. Промъкна се под масата и видя на екрана още хора- някои в оранжеви облекла. Видя едно дете и се стресна.

- Отивай в детската стая! – подреди майка й. Гласът й се трансформира в столчето за санкции, на което Софи постоянно седеше - съгласно нея напълно без причина. Напълно напълно. До това грубо столче лежеше розовата кутия за обувки, в която едно време живееха маратонките на кака и Мария, само че в този момент в нея се беше настанил жирафът Калчо.

Софи прегърна интелигентното мече и му сподели:

– Ще схвана какво става, Меда. И ще ти кажа. Ако ти схванеш първа, ще кажеш на мен.

Освен че Меда можеше да лекува, тя знаеше непознати езици, италиански, и френски, тъй като бабата на София я беше купила от Флоренция - ето за какво двете със Софи постоянно гледаха телевизия и Меда й превеждаше. По едно време момичето мислеше, че Флоренция е фланелка с пай ръкав, само че се оказа, че в действителност е град в Италия. Италия била същото нещо като Перник, само че малко по-топло. Хората там още не били научили български – заради тази причина мечето, благото, и дума не можеше да обели на български и се наложи Софи да я образова.

- Меда желае да гледа телевизия, тате! – викна София. – Аз също. Махни канала с тази глупава електронна игра!

Баща им не я погледна, не спря тв приемника, а подреди с най-грапавия си глас:

- Детската стая!

София опита да се утеши с положителни мисли.

Чисто и просто Меда беше подарък в фамилията. Първоначално го беше получила майката на София, за жалост математичка – заради което мечето знаеше математика извънредно добре. Майката на София беше неумолима като машината на техния ортодонт. За разлика от нея бабата на двете девойки беше хубавица, въпреки че доста настояваше Софи да учи стихотворения и да пее песнички – а на човек напряко му идва ей до тука от песнички и стихотворения. Ушите стартират до пламтят като пламъци. Софи обаче беше чула от таблета си, че детето има права! Както и да е, баба й беше обяснила, че Меда има българско име – и София се досети, че приятелчето й обича мед. Всъщност още по-голяма истина беше, че Меда беше персоналното мече телохранител на Софи.

Горката й сестра Мария учеше британски и пъшкаше на всеки две минути даже на всеки 10, което накара храбрата Меда да проговори и на британски. Бедата беше, че Софи бе още дребна. Дари не можеше да се сресва, както присмехулно разясняваше огромната й сестра - София я мързяло да се реши и в косата й имало гнезда на свраки и леговища на китове. С две думи - София не говореше британски (знаеше единствено I love you), нито френски, нито италиански, по тази причина изначало й беше мъчно да схваща какво й споделя мечето.

- Искам и аз да виждам глупавата игра по тв приемника! – настоя Софи.

Макар че имаше шестици по български, кака й беше огромен дебелоглав. По математика нямаше метод по какъв начин да няма шестици, тъй като майка им беше математитичка, бедната Мария решаваше задания от заран до вечер и по броене беше мощна като слон.

По едно време Софи, прегърнала Меда, съумя да се промъкне в хола. Взря се в тв приемника. На екрана се сриваха блокове – грамадни и жълти, сгромолясваха се, като че бяха от пясък. Стени полетяха към земята. Улицата изчезна. Нямаше хора. Изведнъж на тв приемника се появи едно дете, момиче. Колкото мене, намерения София. Къде е майката му? Таткото на детето несъмнено е на работа, както бащата на София. Къде е огромната сестра? Гръмна тропот. Беше неприятно. Беше ужасно.

- Отивай да спиш!- гласът татко й изпълни стаята с лед, а когато това се случеше, София не я чакаха хубави неща. Нямаше право да пуска таблета без позволение - чисто неин, въпреки че го наследи от сестра си навръх рождения си ден. Награда, че задето беше научила цели три букви от българската писменост. Софи побърза да се насочи към вратата – къщите изчезнаха и непознатото момиченце остана единствено измежду съборените блокове.

- Обясни ми разпоредбите – извика Софи към татко си. – Защо падат стените? Тази игра е глупава. Кой е пуснал момиченцето на открито?

- Хайде, време е за сън – сподели татко с елементарния си добър глас. Тогава сестра й подаде нос през открехнатата врата– както в никакъв случай бе престанала да чопли усуканите си задания. Софи доста се ядоса Какво ли беше намислила надутата всезнайка?.

- Защо детето е единствено? – попита я Софи, само че като че ли беше захвърлила думите си в пустиня. Никой не й отговори. Единствено Меда се опита да я утеши. Мечето се трансформира в учителка и се сгуши до Софи, а Софи също се сгуши до кафявото й ухо. Меда й беше най-вярната другарка, доста повече от кака й, всезнайката.

Всъщност (любимата дума на Софи) сестра й се намести на горния етаж на двуетажните кревати, където можеше да си чете телефона, без родителите им да надушат. Баща им беше лековерен – Софи не знаеше какво тъкмо значи това, само че татко им сигурно не усещаше по кое време Софи си пуска приказки на таблета. Това беше тъй като той кукаше над компютъра си и общо взето беше от тяхната багра - онази на компютърните гении. Той не подозираше, че понякога Меда ставаше самодива, а в свободните си минути беше съветничка на Софи. Така дете и мече летяха дружно и правеха добрини. Всичко щеше да бъде превъзходно, както споделяше бабата на Софи, довела Меда от Флоренция в Перник. Но изобщо не беше, тъй като Меда обожаваше да прави пакости. Поради това – в случай че бъдем напълно почтени – двете със Софи доста си допадаха.

- Ето - подхвана сестра й Мария. - Подарих ти Меда, а тя беше най-ценното ми благосъстояние. Била е на баба ни, след това е била обичаната играчка на мама….

- Грозна неистина – изригна Софи. -Меда в никакъв случай не е била играчка! И в случай че искаш да знаеш, ти си неуместно момиче, щом твърдиш такива небивалици.

Сестра й беше доста значима третокласничка, знаеше таблицата за умножение и се надуваше. Въпреки това баба им пухтеше недоволно след всяка диктовка на кака й по британски. Затова Софи набра кураж и съобщи:

- Меда също по този начин е компютър и знае всичко!

Мария не я скастри както нормално. Това беше неприятен знак. Малката мисли дълго, чак до момента в който преброиш до пет, и извади златния гребен на сестра си – през вчерашния ден го скри в една от розовите си маратонки, може би лявата - към момента бе мъчно на Сафи да дефинира. Сега й се струваше, че маратонката е дясна, тъй като се намираше много надалеч от сърцето й.

- Кажи ми, апелирам, какво стана с момичето от компютърната игра - попита кака си тя. Мария мълчеше. Софи й донесе вода в личната си чаша – каква прелестна дума, като че някой я беше намазал с течен шоколад!

- Не е компютърна игра – обади се сестра й. – Има земетресение. Земята се подскача..

Софи остана с отворена уста. Земята не е дете и не може да подскача!

- Може - сподели сестра й. – Стени затрупват хора.

Но…

Изведнъж …. Детето от тв приемника. Онова. Без майка. Без кака, без никого. Баща му на работа. Дари нямаше улица.

Детето!

- То си нямаше играчки – прошепна Софи.

Сестра й мълчеше.

- Защо?

Кака й наведе глава. За пръв път се случваше – да не знае отговора. Не сподели нищо. Нито една дума.

Лицето на Софи се огъна. Сестра й забърбори бързо- бързо: - Не са затрупани. Не се опасявай. Честно.

Софи беше престанала да диша.

- Ще оказваме помощ – сподели татко й.

Тогава се случи нещо доста необичайно. Майката на Софи се удиви, даже прехапа долната си джука, а това не се бе случвало.

- Тате, по какъв начин се написа думата ЗАДЕТЕТО? – беше попитала Софи.

- Това са две обособени думи – поправи я сестра й.

…Софи прегърна Меда. Целуна едното копче – лявото око, в което беше капала капки за положително зрение, целуна другото копче - окото, което се беше отшило и Софи го беше избавила, само че се набоде с иглата и изтече едно езеро кръв.

Софи целуна носа на Меда, ушите, лапите, които беше обула със личните си бели чорапи. Помилва главата на мечето, стисна ръцете му, на които беше поставила най-топлите си зелени ръкавици.

- Обичам те, Меда – сподели Софи.

На другата заран пред огромния сив блок с осемте тежки и сиви като земята етажи, пред вход В, видяха една кутия за обувки – розова. Върху капака беше надраскано с печатни букви, същински жаби, първата подскочила наляво, втората, килнала се надясно - „ ЗА Д ЕТЕТО “.

Една жена, тръгнала на работа с първия трен, подритна кутията, след това се наведе. Отвори капака.

Видя малко мърляво мече – в бели чорапи, навлечени на краката и зелени ръкавици, нахлузени на лапите.

- Що за нелепост - измърмори дамата.