“Не пациентите имат полза от тях, а семействата на болните

“Не пациентите имат изгода от тях, а фамилиите на болните и медицинския отрасъл. ”
(Из предговора към унгарското издание на “Митът за психологичната болест ” – Томас САС)

(1920 ~ 2012)

За мен е огромна наслада, че мога да напиша увод към унгарското издание на “Митът за психологичната болест ”. Благодаря на издателството на Унгарската академия на науките, редактора и преводача, че направиха налична и на родния ми език тази книга – най-известния ми труд, излязъл за пръв път през 1961.

Макар да наподобява сантиментална заблуда, бих желал да имам вяра: фактът, че съм роден в Будапеща, изигра забележителна роля да стигна до извода: психологична болест не съществува – и че това разбиране отбелязва също толкоз мним „ ентитет ” като „ флогистрона ” и „ етера ” в химията, респективно във физиката, или пък тези изрази, които в религията посочват с имената “рай ”, “ад ” и “Бог ”. Накратко ще изложа, за какво мисля по този начин.

За пръв път чух за живота и делото на Шемелвайс като дете, до момента в който пораствах в Будапеща. Добре си припомням паметника му – Шемелвайс прав, а в краката му майка, която грижовно люлее бебето си и е вдигнала взор, цялостен с боготворене към него – намираше се в паркчето пред болничното заведение Свети Рокус, близо до “образцовата гимназия ”, която посещавах в последните осем години от тамошния си живот.

Дълбоко ме развълнува трагичната орис на Шемелвайс. Научи ме, че в действителност е рисково да се заблуждаваш, обаче може да е съдбовно, в случай че по този начин сме прави, че обществото смята заблудата на болшинството за истина. Този главен принцип е изключително годен по отношение на тези подправени истини, които съставляват значима част от цялата системата на вярвания на обществото. В предишното такива значими подправени истини са били с набожен темперамент. В модерния свят са политически и медицински. За мен поуката, извлечена от нещастието на Шемелвайс, бе съдбоносна.

Още като младеж, щом проумях научното разбиране за болест, ми стана ясно, че мнозина от тези, които са оповестени за психологично заболели и са затворени в психиатричните заведения, не са болни; по-скоро се държат по метод, нежелателен от други, които ги диагностицират като луди и ги затварят. Това е повода, че за разлика от “медицинските ” заболели, ментално болните упорстват, че не са заболели. В здравната академия почнах да съзнавам, че тълкуванието ми е вярно и че психологичната болест е мит. Затова е нелепост да се търсят аргументите и терапиите на тези мислени заболявания, които назоваваме ментални болести. Телесните болести имат аргументи, да вземем за пример заразяващи сътрудници или дефекти в храненето; откакто отстраним тези аргументи, тези заболявания са лечими и предотвратими. Онези, за които обаче се твърди, че страдат от ментално заболяване, основателно, с причина постъпват по този начин, както постъпват; аргументите за постъпките им би трябвало да тълкуваме и демонстрираме по този начин, както романистите и драматурзите демонстрират претекстовете и държанието на фикционалните си герои.

Един от най-живите ми мемоари е, че на шестгодишна възраст ме принудиха да отивам на учебно заведение, въпреки аз да желаех да остана у дома. Защо да би трябвало да отивам на учебно заведение? Защото, споделиха, всички деца на моята възраст вървят на учебно заведение и тъй като това е положително за мен. Аз не го усещах по този начин. Смятах, че ме санкционират.
Не след дълго научих, че тези, които правят неприятни неща, ги затварят в грозни места; едните назовават нарушители, а другите психологично заболели. Наречените психологично заболели затварят в психиатрични лечебни заведения, и им споделят, че това е в техен интерес, въпреки самите те да възприемат това като наказване. Тези хора не са наказани заради някакво незаконно действие, а каквато и да е психологичната болест, тя очевидно не е заразна. Защо лишават от свободата им тези хора, за които е направена психиатрична диагноза?

Отговорът на органите на властта е че менталните пациенти са заболели и рискови, и по тази причина частично поради личното им благоденствие, частично в отбрана на общество би трябвало да бъдат затворени в някакво заведение. Това пояснение постоянно ми се е коствало безсмислено. Като младеж стигнах до извода, че хората, оповестени за луди, смущават фамилиите си и други членове на обществото; отстраняването им в лудници служи на ползите на неболните, които не желаят да виждат измежду себе си “пациентите ”. И което е по-важно, проумях, че се счита за табу да се интересуваш, какво оправдава затварянето на лудите хора. Мястото на лудите е в лудницата, и единствено един вманиачен може да пита за какво.

...

На пръв взор родилният дом и психиатричната болница са две напълно разнообразни институции. Но в случай че обаче ги погледнем от близко, ще установим обаче изненадващи прилики сред тях. И двете институции се появяват в края на 17 век, в основаването им се отразява прехода от остарелия набожен мироглед за живота към новия медицински. 

И в двете институции здравно обслужване получават здрави хора, т.е. човеци, нестрадащи от заболявания. Нито бременността, нито раждането са заболявания, и двете са част от репродуктивния механизъм на бозайниците. Жените са раждали доста преди да зародят обособените, самостойни здания, наречени “родилни домове ”, които били издигнати, с цел да бъдат те там обгрижвани. Реакциите, дадени на перипетиите в живота също не са заболявания, а принадлежат към наличните човешки действия. В предишното такива хора са живеели или умирали щастливи, чествали са ги или са ги осъждали и доста по-късно са се появили обособените, самостойни постройки, наречени психиатрични лечебни заведения, сякаш с цел да се грижат тук за тях.

Началото на модерната здравна просвета е средата на 19. век, когато хуморалната доктрина на заболяването е сменена с клетъчната доктрина. Интерпретацията на заболяването като патологично изродяване на кафези, тъкани и органи е научно достижение, което е станало допустимо частично с помощта на софтуерния прогрес, частично с помощта на основаването на общински образователни лечебни заведения, годни да поемат огромен брой пациенти. Когато пациентите умирали, труповете им служели като “материал ” за проучванията на патолозите. Рудолф Вирхов, “бащата ” на медицината е бил патолог.

В Англия съвсем век преди зората на научната медицина почнали да строят лечебни заведения. Тези институции повече напомняли на сегашните обществени домове или старешки домове, в сравнение с сегашните лечебни заведения: в действителност били краткотраен заслон по пътя преди гробището. Облагодетелстващите се от тях със същия смут престъпвали прага им, както съвременниците ни, когато се озоват в един обществен дом. И имали право. 

Когато почитан или богат човек се разболявал, той бил лекуван у дома и когато му идвало времето, той умирал вкъщи си. Целта на ранните лечебни заведения била обществената промяна, а не излекуването. Възникнали като институции на човеколюбието, като се целяло бедните фамилии да не би трябвало да се грижат за болните си родственици, а патолозите да бъдат снабдени с трупове, с цел да реализиран прогрес в здравната науката, както и да снабдят със “случаи ” преподавателите и студентите за потребностите на образованието и упражненията им. 

Да подкрепят болните да се излекуват от заболяванията си било единствено странична цел, в случай че изобщо е имало такава. Когато основали отделените, самостойни родилни домове, за пример послужили нормалните публични лечебни заведения. Преди 20 век даже дамите, произхождащи от фамилии, живеещи оскъдно, рядко били водени в родилни домове.

Развитието на психиатричните лечебни заведения е следвало сходен пример. Целта на първите ранни психиатричните клиники, основани в края на 17 век, била следната: да могат богатите да настаняват в тях нежеланите си родственици и да маскират насилственото настаняване с това, че по този начин да се каже става дума за полагане на грижи за заболели. 

След като обаче в 18 век институтите на лудниците станали държавни институции, жителите им били съвсем извънредно сиромаси.

Обръщайки взор към предишното нито един историк на медицината не се съмнява, че от позиция на пациентите ранните лечебни заведения, родилните домове и психиатричните лечебни заведения са предизвикали повече вреди, в сравнение с изгода е имало от тях. Не пациентите имат изгода от тях, а фамилиите на болните и медицинския отрасъл. В случая на психиатричните клиники и през днешния ден ситуацията е същото, въпреки тук са се появили и други извличащи изгода от тях: системата на правораздаването и юристите.

Преди 20 век лечебните заведения са били ужасни институции. Вредите им обаче били намалявани от обстоятелството, че болшинството от пациенти в тях били в безнадеждно положение и не след дълго във всеки случай щели да умрат. Това обаче не било истина за родилните домове и психиатричните лечебни заведения. 

Типичната жена, оказала се в една родилна болница, била млада и се радвала на прелестно здравословно положение. Смъртта й се причинявала директно от мястото, където раждала, т.е. от родилния дом. Вероятно нямало да почине, в случай че била родила у дома при видимо нехигиенични условия. 

По сходен метод множеството от признатите в психиатрични клиники били млади възрастни хора в положително здравословно положение. Превръщането им в хронично заболели било директен резултат от това, че за дълго време ги затваряли в лудница. 

В огромните държавни лечебни заведения също лекували хора, които страдали от неуросифилис или от други съдбовни болести на нервната система. Тези пациенти, в контраст на “психично болните ”, скоро умирали от заболяването си.

Английската историчка Irvine Loudon написа следното за родилните домове: 
“Макар задачата им била да дават улеснение и подготвеност на бедните, които чакали деца, както и да ги предпазят от незнанието на неуките баби, в тях още през цялото време се появявали перманетни епидемиите от родилни тресчица със смайваща смъртност. С това, че избирали да родят в родилен дом, дамите (макар рядко да осъзнавали това) избирали и доста по-големия риск да умрат от оня риск при раждане у дома, даже и когато то е в най-мизерния и низък квартал и даже да не помагал никой, с изключение на фамилията им и най-неуката баба. Родилните домове означавали такава злополука, че видяно от дистанцията на времето е щяло да бъде по-добре, в случай че изобщо не ги били основали, преди да бъде въведено дезинфекцирането през 80-те години на 19 век. ”

Към описа на Loudon би трябвало да прибавим две неща. 

- Едното е, че нормално не родилките решавали дали да бъдат настанени в родилен дом. Най-често невежите им, претрупани родственици ги замъквали там, с цел да се отърват от задължението да се грижат за тях, а от време на време и управляващите, които принуждавали бедните да употребяват “просветеното здравно обслужване ” и те не можели да им се опълчват. 

- Другото обаче е, че нездравословния темперамент на родилните домове се изяснил не след това. Още през цялото време той бил явен за мнозина лекари и родилки. Съвестни доктори още веднъж и още веднъж следили и отбелязали, че постоянно от родилна тресчица умират тези дами, при чието раждане е помагал лекар или акушерка, до момента в който тези, които били родили на същото място, само че при различен, се отървавали от заболяването. След основаването на родилните домове лекарите били принудени да виждат, че родилната тресчица е доста по-честа при дамите, родили в сходни институти, в сравнение с измежду родилите вкъщи си.

Щом някоя здравна процедура публично бива приета за вярна и се трансформира в мярка на обслужването, лекарите доста мъчно могат да й се опълчват. За да се издигат, лекарите би трябвало да се нагаждат и болшинството от тях се нагаждало. 

В първата половина на 19 век лекарите, опирайки се на откритията на химията и физиката, се сдобили с непритежавани до тогава авторитет и власт. Лекарите твърдели, че имат пояснение за всичко, което разболява човешкото тяло. 
Родилната тресчица не била изключение: приписвали я на неприятния въздух и това била по този начин наречената доктрина на миазмата. Няколко лекари не били съгласни с това. В Съединените американски щати Oliver Wendell Holmes, а в Австроунгария Игнац Шемелвайс обществено декларирали, че родилната тресчица е заразна болест, която се предава на обслужвания от “мръсната ръка ” на лекаря.
Че родилната тресчица е болест, било толкоз явно, че го разпознали доста преди да открият бактериите и да схванат ролята им в патогенезата на заболяването. Поради липса на разбирането на механизма на болестта поддръжниците на болестта като етиология на родилна тресчица не били в положение да опровергаят тези предходни тълкования на заболяването, които обичаят и лекарските престижи правели безапелационни и “истинни ”. 

Тълкуването на родилната тресчица като заразно-ятрогенно заболяване от горната страна на всичко накърнявало и застрашавало образувания облик на лекаря като врач: от новото пояснение следвало, че “причината ” за заболяването и гибелта на дамите е лекарят.

Ноември 2001, Manlius, Ню Йорк

Превод от маджарски: Николай П. Бойков *„ Митът за психологичната болест ”, Томас Сас
Снимка: goodreads.com