Болките ни са пуст остров ~ Алберт КОЕН
Най-красивият роман за любовта. Така назовават „ Книга на моята майка ”, творбата на родения на гръцкия остров Корфу Алберт Коен. Дипломат и пишещ човек, неговият живот е обвързван с пътувания по целия свят, само че сърцето му постоянно пази съкровенията на дома. През 1968 година Коен е почетен с премията на Френската академия за романа си Belle du Seigneur.
За майката - със затрогваща любов и болежка, наслада и горест, роман като ария, полетяла към вечността.
Всеки човек е самичък и никой не се интересува от никого, а болките ни са запустял остров. Но това не е причина да не се утеша довечера, в привършващите шумове на улицата, да се утеша, довечера, с думи. Беден, комплициран човек, който, пред масата си, се утешава с думи, пред масата си и вдигнатия телефон, тъй като се опасява от света на открито, а вечер, в случай че телефонът е вдигнат, той се усеща истински цар и предпазен от неприятните хора вън, които толкоз бързо стават неприятни, неприятни за нищо...
...Великолепно си ти, мое златно перо, хайде към листа, хайде, наслука, до момента в който младостта не ме е напуснала напълно, следвай бавния си, неравномерен път, който се лута като сън, който е несръчен, само че направляван. Хайде, обичам те, моя единствена разтуха, хайде, към страниците, където се приписвам на тъжна приятност и чието кривогледство мъчително ме радва. Да, думите, моята татковина, утешават и мъстят. Но те не ще ми върнат мама. Колкото и да са преизпълнени с кръвно минало, което бие в слепоочията и носи аромат, думите, които пиша, няма да ми върнат мъртвата ми майка. Забранен сюжет за през нощта. Отзад, обликът на майка ми като жива, когато за финален път я видях във Франция, откъм гърба майчиният фантом...
...Отведнъж, пред писалищната ми маса, тъй като там царува ред и имам топло кафе и цигара, която преди малко съм запалил, тъй като запалката работи, а перото написа добре, и тъй като съм покрай огъня и до котката си, изпитвам момент на по този начин огромно благополучие, че се усещам разчувствуван. Изпитвам страдание към себе си, към тази детинска дарба на голяма наслада, която не предвещава нищо положително. Изпитвам в действителност страдание, по тази причина че толкоз се веселя на перо, което написа, страдание към това несретно създание - сърце, което се стреми да престане да страда и да се захване о някаква причина да обича, с цел да живее. За няколко минути се озовавам в дребен филистерски оазис, от чиято наслада вкусвам. Но тъгата е изпод, непрекъснато, незабравимо. Да, любувам се на битието за няколко минути, еснафин, като тях. Човек обича да бъде това, което не е. Няма по-голям създател от еснафка, която се пени пред поема или изпада в транс, щом види картина на Сезан и стартира да прави пророчества на нейния си, фиктивен език, който е подочула оттук-от-там, без даже да го е схванала, и приказва за маси и за размери и твърди, че това алено е чувствено. А сестра ти чувствена ли е? Забравих до каква степен съм стигнал. Нека в полето си създадем дребна рисунка, стимулатор на хрумвания, рисунка-утеха, дребна неврастенична рисунка, мудна рисунка, в която се включват решения, планове, дребна рисунка, чудноват остров и роден завършек на душата, печален оазис на размишленията, които следват нейните криви линии, дребна, едвам налудна рисунка, направена грижливо, детинска, послушна и синовна. Шът, не будете дъщерята на Йерусалим, не я будете в съня й.
Кой спи?, пита перото ми. Кой различен, в случай че не моята майка, вечно, кой спи, в случай че не моята майка, която е моята тъга? Не будете, дъщери на Йерусалим, тъгата ми, заровена в гробище на град, чието име не трябва да изговарям, тъй като това име е синоним на майка ми, заровена в земята. Хайде перо, бъди още веднъж косо, а не нерешително и бъди рационално, превърни се още веднъж в деец на светлината, потопи се във волята и не прави по този начин дълги запетайки, това ентусиазъм не ми се нрави. Моя душа, о, мое перо, бъди храбра и работлива, напусни страната на мрака, не бъди към този момент луда, полулуда и водена, мъчително завладяна. А ти, мой единствен приятелю, който виждам в огледалото, сподави сухите хлипове и, щом си решил да опиташ, приказва за мъртвата си майка с подправено бронзово сърце, приказва умерено, престори се, кой знае, може би просто би трябвало да свикнеш? Опиши майка си по техния спокоен метод, подсвирни си, с цел да си внушиш, че нещата не са чак толкоз страшни, и най-много се усмихвай, не забравяй да се усмихваш. Усмихвай се, с цел да измамиш своето обезсърчение, усмихвай се, с цел да продължиш да живееш, усмихвай се в огледалото си и пред хората, че даже и пред този лист. Усмихвай се с тъгата си, която е по-задъхана от страха. Усмихвай се, с цел да си внушиш, че нищо няма значение, усмихвай се, с цел да се насилиш да се преструваш, че живееш, усмихвай се под увисналия меч на гибелта на майка ти, усмихвай се до гибел цялостен живот, до момента в който умреш от тази непрекъсната усмивка.
В петък следобяд, който за евреите е началото на свещената събота, моята майка се разкрасяваше и украсяваше. Слагаше тържествената си рокля от черна коприна и украшенията, които й бяха останали. Защото аз бях разхитителен в усмихнатата си младост и давах банкнота на просяците, когато бяха остарели и имаха дълга брада. А в случай че някой другар харесаше кутията ми за цигари, златната кутия ставаше негова. Тя беше продала в Женева, когато бях студент в Женева с черни недисциплинирани химни върху главата, а сърцето ми беше красиво, само че малко безразсъдно, въпреки и нежно, тя беше продала най-благородните си декорации, с които толкоз доста се гордееше, скъпата ми майчица, и които бяха потребни на наивното й достолепие на щерка на първенци от отминали времена. Толкова пъти бижутерите я бяха лъгали и тя бе продавала поради мен част от тези бижута, скрито от татко ми, чиято суровост ни ужасяваше, както нея, по този начин и мен, и ни сплотяваше. Отново я виждам по какъв начин излиза от бижутерията в Женева, толкоз горда с бедната огромна сума пари, която беше взела за мен, щастлива, вълнуваща в своето благополучие, щастлива, че е продала за мен скъпите си обеци, пръстените и перлите, които бяха кастовите й декорации, щастието й на дама от Юга. Толкова щастлива, скъпата ми, която с тъга се движеше, към този момент дебната от гибелта. Толкова щастлива да се лиши поради мен, да ми даде банкнотите, които, за няколко дни, щяха да пламнат в младите ми, чевръсти ръце, които по този начин бързо даваха. Взимах, безоблачен и вманиачен и съвсем небрежен за майка си, тъй като зъбите ми бяха остри и блестящи и тъй като бях обичаният ухажор, въпреки и обичащ на младо красиво момиче, а и на едно друго, и по този начин до безспир в отразяващите огледала в замъка на любовта. О, странна бледност на моите мъртви любови. Взимах банкнотите и не знаех, бидейки наследник, какъвто бях, че скромните огромни суми бяха подарък от майка ми на олтара на майчинството. О, жрице на своя наследник, о, величество, което много късно признах. Сега към този момент е късно...
...На всяка Свещена събота, в Марсилия, където пристигах от Женева за ваканцията, майка чакаше мен и татко ми да се завърнем от синагогата със стръкчета от миртово дърво в ръка. След като бе привършила с украсата за сабат на своя преклонен апартамент, който бе еврейското й царство и нейна бедна татковина, моята майка седеше, напълно сама, пред церемониалната маса за сабат и церемониално очакваше своя наследник и своя брачен партньор. Седнала и самозаставила се да се придържа към послушна устойчивост, с цел да не размести красивите си декорации, разчувствана и скована от това, че е съответно стегната в корсет, разчувствана от това, че е добре облечена и честна, разчувствана от това че по-късно ще се хареса на двете си любови, брачна половинка и сина й, чиито значими стъпки скоро щеше да чуе по стълбите, разчувствана от добре подредените и лъснати с антично масло от сладки бадеми коси, тъй като не умееше да хитрува с външността си, разчувствана като момиченце при разпределяне на оценки, застаряващата ми майка очакваше тези две цели на живота й, своя наследник и своя брачен партньор...
...Седнала под портрета ми на петнадесет години, който бе неин олтар, под ужасния ми портрет, на който тя се възхищаваше, седнала пред масата за сабат и трите запалени свещи, пред празничната маса, която към този момент беше пай от царството на Месията, майка ми дишаше задоволено и леко приповдигнато, тъй като тези двама мъже щяха да се появят, тези факли на живота й. О, да, радваше се тя, апартаментът ще им се види по този начин чист и богат през този сабат, ще я поздравят за ослепителния ред в нейния апартамент, а също и за елегантната й рокля. Синът, който като че ли въобще не гледаше, само че всичко виждаше, щеше да хвърли бърз взор върху новата якичка и новите маншети от дантела и безусловно тези нововъведения щяха да получат неговото значимо утвърждение. Тя към този момент се гордееше, към този момент мислеше върху това какво ще му отговори, може би с няколко почтени пресиления по отношение на домакинската експедитивност и смелост. Те щяха да схванат какъв брой способна жена е тя, каква кралица на дома. Такива бяха упоритостите на моята майка...
...Тя седеше, цялата фамилна обич, и към този момент си изброяваше пред тях мислено какво е готвила, прала и подреждала. От време на време отиваше до кухнята и там, с дребните си ръчички, на които блестеше царствена халка, излишно, грациозно и артистично потупваше с гърба на дървената лъжица кюфтетата, които вряха в гранатовочервен доматен сос. Малките и дебели ръчички, с толкоз фина кожа, за която я поздравявах не без известно двуличие, само че с доста обич, тъй като наивното й удовлетворение ме очароваше. Беше по този начин сръчна в кухнята и по този начин несръчна във всичко останало. Но в кухнята, където си беше все по този начин нагиздена стара госпожа, тя се превръщаше в прочут, съдбоносен капитан. Наивно потупване с гърба на лъжицата по кюфтетата в кухнята, ритуали, мъдри, нежни и миловидни придвижвания, неуместни и непотребни, по този начин обичащи и удовлетворени, които показваха успокоената й душа от това, че всичко върви добре, че кюфтетата са отлични и ще бъдат утвърдени от тези двамата, капризните, умилителни и глуповати придвижвания на моята майка, която сама едвам доловимо се усмихваше в своята кухня, несръчна и величествена хубост, великолепие на моята майка.
1954 година
Снимка: archipelagobooks.org
