Наскоро, стоейки на малка опашка, наблюдавах майка и дъщеря на

Наскоро, стоешком на дребна опашка, следих майка и щерка на към осем години. За няколко минути повече от петнадесет рецензии се изсипаха от устата на майката върху детето, даже ги броих.

„ Стой обикновено. „ Не, няма да получиш сладолед. И шоколад също. Не може да ги ядеш постоянно, добре знаеш това. Защо ме молиш за нещо от самото начало? Не ми харесва. Не ми харесва, че се вкопчваш в мен. Не си ли в положение да се държиш както би трябвало? ”

Между другото, момичето се държеше изцяло предсказуемо за възрастта си. Тя скучаеше малко, зяпаше в близост и непрестанно искаше лакомствата, които й попадаха пред очите. Искаше също да поддържа връзка доста с майка си – да я въвлече в някакво живо взаимоотношение, само че не се получи. Майката беше неумолима. Гледайки ги, си помислих, по какъв начин би се чувствала родителката, в случай че в работата я укоряват със същата периодичност, с която тя самата го прави. По всичко излизаше не изключително добре.

Независимо дали ни харесва или не, децата ни съвсем не са предпазени от нас. От нашата невроза, неспокойствие, отмалялост и просветителна нелепост. Те нямат опция да си тръгнат, затръшвайки вратата и да пренощуват при другар. Те не могат да парират – „ Остави ме на мира и подреди нервите си “. Целият боеприпас от техните благоприятни условия се свеждат единствено до неприятно държание, което единствено утежнява нещата и основава заболявания. Малко е, нали?

Сигурна съм, че вие, моите читатели, сте виновни родители. Мисля, че не наказвате децата с безмълвие, не се подигравате, не сплашвате, не прилагате физически санкции. Но в случай че имате предпочитание, можете да отидете малко по-далеч. За задачата събрах няколко „ случая “, в които бъркат даже мъдри възрастни, и ви ги предлагам дружно с по-успешните решения.

Е, както постоянно, ще се веселя да обсъдим.

Плаче – утеши

Съученичка на щерка ми получи тройка по обкръжаващия свят. Тя слезе при майка си, която я чакаше във фоайето на учебното заведение, разплакана и невероятно нещастна. Гледайки лицето ѝ, заляно в сълзи, аз самата желаех да рева. Майка ѝ резервира скандинавска устойчивост.

И защо ревем? – попита тя саркастично, пренебрегвайки поздрава. – Каква е драмата този път?

Може майката да е желала най-хубавото. Може би се опитваше да каже, че една тройка не си коства такова страдалчество, само че не ѝ се получи доста добре. Детето научи, че възприятията му не са подобаващи, и че няма да откри схващане, макар че на тази възраст към момента е нужен различен, за справяне със мощните страсти. Не подобен, който не разрешава, а този, който съчувства.

Вместо умозаключение: всичко, което би трябвало да се направи в разгара на детската страст, е прегръдка и утешение. Тогава, когато страстта спадне, към този момент е допустимо да се разиска повода, реакцията и нейните други възможности. Но не преди сълзите на детето да пресъхнат.

За размисъл: проблемите със спонтанната емпатия от време на време се случват при тези от нас, чиито страсти в детството също са били обезценени или даже напряко неразрешени. Ако става въпрос за вас, може би си коства настрана да обърнете внимание на страха си от нечие намерено изложение на усеща.

Уроци без упреци

Задачите по британски неотдавна бяха огромна тъга за щерка ми и мен, а всичко това, тъй като търпението ми стигаше единствено за няколко минути. След третата неточност започнах да тъгувам, да въртя очи и като цяло да показвам „ фу “ по всевъзможен вероятен метод, до момента в който не ми се стори, че детето с огромна наслада въобще няма да бърка. Но към този момент не се получава.

Съветите на психолозите „ не влизайте в учебно заведение “, за жалост, не постоянно са използвани. Настоящата учебна стратегия принуждава учениците да търсят помощ от огромните, само че помощта постоянно се трансформира в проливен дъжд от рецензии. „ Не го ли знаеш това? “, „ Как може да не разбираш обикновени неща? “, „ Седни и препиши всичко през цялото време. “ Не стига в учебно заведение, а и вкъщи… Като резултат, опитът на детето от личната му непросветеност единствено се ускорява и мотивацията за учене предсказуемо понижава.

Вместо умозаключение: упреци, засрамване, заповеди за „ активизиране “ – нищо такова не подтиква умствената активност и не оказва помощ на децата да учат по-добре. Така че, в случай че нямате задоволително самообладание за висока педагогика, по-добре е да се обадите за помощ на някой външен – родственик, преподавател или даже комшия от гимназията. Те ще се държат доста по-продуктивно.

За размисъл: апропо, какво става с вашия персонален вътрешен критик? Още ли ви държи?

Премахваме „ най-малко “

„ Горко ми, добре, най-малко измий ръцете си преди ястие! “, „ Разтреби най-малко бюрото си, другояче скоро мишките ще го атакуван “. Няма нищо неприятно в тези изречения, в случай че израза „ най-малко “ не се трансформира в всекидневен метод за изложение на пасивна експанзия. А в някои фамилии това се случва.

„ Иди най-малко за самун – отново нищо друго няма да чакам от теб “. „ А обадили се най-малко един път на баба си или още веднъж нямаш време? “ Периодично детето се убеждава, че непрекъснато прави нещо неправилно – не както се чака от него. А родителите подхващат всевъзможни опити да поправят с презрителна мимика на изтощени кредитори – споделят, че какво и да вземат от вас, е неефикасно. Изненадващо ли е, че с течение на времето то ще се опита да заобикаля ненужната връзка с тези, за които постоянно не е задоволително положително?

Вместо умозаключение: това е ужасна простащина, само че детето (което апропо не е желало да бъде родено) в действителност не може да отговори на всички упования, ориентирани към него. Точно както и родителите не постоянно дават отговор на упованията на хората към тях.
За размисъл: какво ще кажете за упованията за съпруг/съпруга, на сътрудници или другари? Имате ли възприятието, че непрекъснато ви разочароват?

Уважавайте персоналното време

Намирайки пластилин на кухненския долап и петна от водни бои в мивката, изпитваме естественото предпочитание да привикаме детето да чисти. С всички бойни виковете „ Маша, махни го незабавно! “ са един след различен, до момента в който Маша на вятъра се пробва да приключи рисунката пони на кънки.

И въпреки всичко, даже най-малките деца би трябвало да имат свободно от наставнически интервенции време. Още повече, че би трябвало да има и при подрастващите, и при самите родители. Справяйки се с нуждата, неотложно да включим потомството в публично потребни действия, ние, наред с други неща, го учим да почита границите на другите и си осигуряваме законното право да кажем: в идващите четиридесет минути мама и баща не могат да бъдат обезпокоявани.

Вместо умозаключение: най-ефективното решение на този проблем е да се споразумеете авансово за времето, през което детето ще подреди нещата или ще помогне на възрастните. Но щом изтече – това е, оставяме индивида на мира. Същото важи и за тинейджърите, които „ биха могли да оказват помощ на майка си най-малко един път, като отлепят дупето си от дивана “. Въпреки възмущението от тези чудовищни безделници, въпреки всичко е по-добре да желаяме помощ авансово, като ясно посочим, какъв брой и по кое време ще е нужна.
За размисъл: по какъв начин е вашето семейство с молбите за помощ? Винаги ли са молби или може би претенции? Благодарите ли, когато ви оказват помощ?

Моля за амнистия

Позната майка описа за проблем. Дъщерята, която се разхождаше с другари, трябваше да се върне в осем вечерта и останали единствено няколко минути. Вкъщи обаче я чакал скандал. Мама, по личното си самопризнание, сбъркала времето, уплашила се до гибел, хукнала да търси изгубеното дете и когато се върна с нищо, била покрай нервност. А момичето, изцяло депресирано от майчината реакция, не можа да каже нито дума в своя отбрана.

И по какъв начин свърши всичко? – извини ли се?

Позната майка беше смаяна. Не, не се извиних или даже не си помислила, че би било уместно. Тя се тревожеше за родителския си престиж, напомни дузина случаи, когато детето е сбъркало, а по-късно сподели, че да, по-добре би било незабавно да признае грешката и да изиска амнистия за невъздържаността. А в този момент не знае по какъв начин.

Ние, родителите, бъркаме не по-малко от личните си деца. Но в случай че пожелаваме обещания от децата да не вършат повече по този начин, тогава самите ние забравяме да промърморим „ скърбя “. А това е най-малко непочтено. Доверието ни по дифолт е толкоз високо, че даже в отговор на най-несправедливите обвинявания, детето се усеща отговорно. Родителите знаят по-добре. И в случай че са възмутени, тогава евентуално има защо. И тогава сме изумени, че в учебно заведение или в летен лагер децата ни не знаят, по какъв начин да се грижат за себе си. Наистина, по какъв начин се оказваш краен в някой случай?

Вместо умозаключение: тук всичко е просто. Сгреших – поискайте амнистия и предложете алегорична отплата – да вземем за пример, поиграйте малко дружно.

За размисъл: в случай че ви е мъчно да се извините на децата, на какво се дължи това? Трудно е да признаете грешките си, ужасно е да не загубите почитание, мислите, че единствено равни по възраст и статус заслужават опрощение, нещо друго?

Тренираме устойчивост

Като дете, още като се събудя, се пробвах да схвана, в какво въодушевление е баба ми. И нищо чудно. В последна сметка благополучието на сегашния ден напълно зависеше от кой крайник ще стане през днешния ден. Ако е належащо, тогава може да живеем умерено. Ако не, тогава ми бяха обезпечени няколко часа кавга – и без никаква причина.

Бабите обаче са специфична тематика. Толкова доста компликации се паднаха върху това потомство, че би било прекалено да се чака прочувствена саморегулация от тях. Но имахме по-голям шанс. А това значи, че методът ни на другарство с детето не би трябвало да зависи прекалено много от работните неприятности или нюансите в брака. А на процедура се оказва напълно друго.

Днес мама е блага и можете да седите на таблета цялата вечер. Утре мама е ядосана, което значи, че ще влети за четворката по математика. Днес можете да пеете с цялостен глас, на следващия ден е по-добре да седите безшумно в стаята си, само че не дай боже да пандизите вратата и незабавно ще чуете, че това не е вашият апартамент и нямате право на нищо. Така светът губи и последната си капка сигурност.

Вместо умозаключение: всички ние сме до известна степен хора на настроението, а това не е огромен проблем, в случай че не се превърнем от майки в мащехи, когато нещата се объркат.

За размисъл: Смятате ли, че околните хора са по тази причина, с цел да не се сдържате в другите случаи? Или животът в фамилията въпреки всичко изисква някакъв вътрешен надзор?

Моля, споделете и кои моменти ви се костват сложни? С какво се справяте? Искате ли да бъдете по-добри родители? Ако да, с какво?

Автор: Оксана Фадеева; превод: Йосиф Йоргов