На снимката: Бъз Олдрин на Луната. Тромавият скафандър сериозно е

На фотографията: Бъз Олдрин на Луната. Тромавият скафандър съществено е ограничавал придвижванията му. Photo credit: NASA

На днешния ден преди 54 година човешки крайник за пръв път стъпва на Луната. Но замисляли ли сте се какъв брой високо бихме могли да скочим от лунната повърхнина? А какъв брой високо са успявали да скачат астронавтите от програмата на НАСА “Аполо ”?

Всеки човек скача друго – това не трябва да ни изненадва, само че средностатистически, без да се прибягва до спортни техники, при един подскок от земната повърхнина се доближава височина от 60 сантиметра. Сигурно сте попадали на материали, съгласно които, отчитайки гравитационното привличане на други небесни тела, на Юпитер (2.5 g), бихме могли да скочим на височина 24 сантиметра, на Венера (0.9 g) – 67 сантиметра, а на Марс (0.379 g) – 1.58 метра. Отчитайки гравитационното привличане на Луната (0.165 g) човек би следвало да е в положение да доближи височина от 3.6 метра, тъй че е обикновено да чакаме да виждаме същото на клиповете, снимани от астронавтите от програмата “Аполо ”, нали?

Ами не. Подобно съмнение пренебрегва един значим фактор – галактическите скафандри.

Противно на публичните показа, скафандърът за разходка в открития космос не съставлява нормално защитно облекло, което единствено има за задача да те пази от вакуума и ти подава О2. Той е извънредно сложна машина, по-скоро съставлява галактически транспортен съд за един човек, посредством който можеш да се придвижваш. Всякакви взаимни отстъпки биха били неприемливи – Алексей Леонов, първият човек, излязъл в открития космос, замалко не умрял по време на историческата му разходка през 1965 година. Разработката на един скафандър, сходно на тази на всеки галактически транспортен съд, лишава години. И въпреки че през последните десетилетия бяха основани голям брой нови галактически кораби – в Съединени американски щати това са “Ню Шепърд ”, “СпейсШипТу ”, “Старлайнър ”, “Орион ” и постоянно пренасящият астронавти до МКС “Крю Драгън ”, създаването на новите скафандри се тутка и това е проблем, присъщ както за Съединени американски щати, по този начин и за Русия. И двете галактически страни разчитат на остарели скафандри, а новите им още не са подготвени. Скафандрите, употребявани през днешния ден от НАСА за излизания в открития космос отвън борда на Международната галактическа станция, съставляват усъвършенствана версия на лунните скафандри от “Аполо ” и са създадени през 70-те години. Компонентите им непрестанно се повреждат, като на два пъти – първо, през 2013 година, европейският астронавт Лука Пармитано замалко не се удави поради теч в шлема, и след това през тази година същото се случи по време на “космическата разходка ” на Матиас Маурер. Положението с съветските скафандри не е по-добро, като неотдавна имаше проблеми с акумулаторите им и охлаждащите им системи. Както към този момент съм писал на страниците на КОСМОС БГ, новите съветски скафандри не се чака да се появят преди 2024 година, а през тази година частната компания Аксиом показа прототипа на скафандри, с които астронавти още веднъж ще стъпят на Луната в хода на задачата “Артемис 3 ”.

Но да се върнем на лунните скафандри от програмата “Аполо ”. Разработката им стартира през 1965 година, когато НАСА връчва контракта на International Latex Corporation, а след пожара, довел до нещастието с “Аполо 1 ”, скафандрите са съществено преправени, тъй като НАСА желае да са от негорими материали. Първото тестово обличане на скафандър в наземна конюнктура е направено през януари 1968 година от астронавта Джеймс Ървин.

Скафандрите, употребявани от Нийл Армстронг и Бъз Олдрин по време на историческата лунна разходка на 21 юли 1969 година, са така наречен модел A7L. Той е употребен в интервала сред 1968 и 1971 година, от задача “Аполо 7 ” до задача “Аполо 14 ”. След “Аполо 15 ”, до края на лунните кацания и по-нататък при излизанията в открития космос от станция “Скайлаб ”, както и при реализацията на плана “Аполо-Союз ”, влизат в употреба скафандрите “A7LB ”.

Класическият модел “A7L ” тежал повече от 81 кг – т.е. можете да си визиите, че човек, облечен в подобен скафандър, ще би трябвало да придвижва освен личното си тегло, само че и това на скафандъра. Самият скафандър е бил извънредно муден, неуместен, непозволяващ комплицирани придвижвания. Не е било допустимо да клекнеш с него. А да скочиш? Трудно, въпреки и не непостижимо.

Всъщност един астронавт на НАСА, Чарли Дюк, се е опитал да сложи връх за скачане на Луната. Това се случило през април 1972 година по време на задачата “Аполо 16 ”, като Дюк бил облечен в усъвършенствания скафандър “A7LB ”. Старият модел е имал индивидуален цип, който минавал отвесно от горната страна до чатала, като изходите за другите маркучи били позиционирани симетрично от двете страни. Новият модел бил със непряк цип, а изходите били изместени нагоре, откъм гърдите. Тази смяна се наложила, с цел да могат астронавтите да сядат на луноходите. Тук приказваме за скафандри, които са извънредно неуместни за сядане, а какво остава за други действия.

И така… Дюк се набрал и скочил. Целта му била да сложи връх в чест на Олимпиадата в Мюнхен, която щяла да се организира през лятото на същата тази 1972-ра. Само че астронавтът пропуснал да си спомни един факт – и то е, че основна част от тежестта на скафандъра било концентрирано в раницата.

“Тази раница тежеше колкото мен ”, спомня си Дюк за изявление за Business Insider през 2019 година. “Така че аз отскочих обратно. Това е щит от фибростъкло и той пазеше всичките ми животоподдържащи системи. Ако се беше счупил, щях да умра ”.

Падайки, астронавтът се опитал да се измести надясно, само че без значение от това раницата поела удара. Слава Богу, нищо съществено не се случило. “Сърцето ми блъскаше. Джон Йънг, командирът ми, пристигна при мен, погледна надолу и ми сподели – това не беше доста мъдро, Чарли ”.

Все отново Дюк съумял да доближи височина от 1.2 метра. Постижението на астронавта е записано на видео: