Мразя еманципацията! И не защото съм противник на равенството между

Мразя еманципацията! И не тъй като съм съперник на равенството сред хората, а тъй като не желая някой да дефинира моите качества съгласно пола ми. Както не желая цветът на кожата и очите ми, вярата или всички останали нелепости, за които се сетите, да имат значение. Аз съм човек и това е единственото, съгласно което бих желала да бъда оценена. Ако съм най-хубавата в публицистиката, в медицината или в новите технологии, да вземем за пример, какво значение имат размерът на моите гърди, ханш или вагина? Никакво. Аз не мисля с тях. Аз мисля с главата си, а тя не се разграничава от тази на мъжете, нали?

Израснах по времето на социализма. Тогава равенството сред половете беше издигнато в фетиш. Но единствено на книга, като доста други неща. Ето един образец: и до през днешния ден името на първата жена, летяла в космоса – Валентина Терешкова, се загатва доста по-рядко, в сравнение с това на първия мъж – Юрий Гагарин.

Помня и друго. Майка ми, физически нежна жена, само че другояче огромен дебелоглав, беше една същинска труженичка на социалистическия труд – доста дейна в публичния живот и прекомерно еманципирана в персоналния. По едно време дори работеше на смени в Домостроителния комбинат в София, където с една тежка преса „ заваряваше “ някакви стоманени детайли. С две думи – мъжка работа. И го правеше не за пари – татко ми можеше да устоя фамилията си. Не, тя искаше да се потвърди. По-точно да потвърди на себе си и на света, че може да се оправи сама. И на 8 март постоянно получаваше по един червен карамфил от Профкомитета.

Прощавай, мамо, само че аз не желая тази равноправност. Няма да се боря за квоти при назначение на работа. Защото, в случай че аз съм началник на компания, единственото, което би ме интересувало, е дали претендентът става за вакантното място или не. Няма мъжка и женска работа. Важно е какво знаеш и можеш.

Няма да се включа и в борбата на придвижването #MeToo. Защото считам, че е въпрос на персонален избор каква цена е подготвена да заплати една жена, с цел да бъде видяна от мъжа режисьор, шеф, брачен партньор. Тя взема решение дали да бъде третирана като обект на нечии стремежи, или като индивид с право на глас.

Така че дамата не е просто жена. Тя е на първо място човек. Единственото, което я отличава от мъжа, е нейната дарба да ражда деца. Божествено свещенодействие, което към момента не сме разгадали. Но пък е красиво и има смисъл. Много по-голям от карамфилите, квотите и въобще целия този фиктивен женски празник. За мен той е същият като интернационалния ден на пицата, шоколада или битката с рака. Просто не го чествам.